Талантливата унгарска режисьорка Илдико Енеди, която е председател на международното жури на тазгодишния София филм фест, на 12 март получи специалната награда на ФИПРЕССИ „Платиниум 90“. Това стана преди прожекцията на нейния филм „За тялото и дущата“, който получи „Златна Мечка” от „Берлинале 2017“, както и много други отличия, беше номиниран и за „Оскар“ за чуждоезиков филм през 2018 г. Наградата на ФИПРЕССИ й беше връчена от Клаус Едер, генерален секретар на организацията на кинокритиците, в присъствието на Стефан Китанов, директор на София филм фест.

Илдико Енеди не скри радостта си, че това отличие й връчва човекът, от когото преди близо 30 г. е получила наградата „Златна камера”в Кан за филма си „Моят ХХ век” (Az én XX. századom). Тя сподели пред софийската публика, че тогава току-що е завършвала филмовата академия, но без да е получила дипломата си заради резерви към дипломната й работа. Професионалният й път не бил е лесен. Филмът „За тялото и душата“ прави след 18-годишна пауза, но той й носи поредното признание.

Последвалата след награждаването на Илдико Енеди прожекция на филма доказа основанията той и неговата режисьорка да привличат вниманието и на критиката, и на злителите. Той разказва една любовна история с неочаквано щастлив край, която се развива на фона на ежедневието в една кланица. Бруталните натуралистични сцени с умъртвяването на животните, чиито тела после ще бъдат разфасовани и продавани в магазините, се редуват с красивия сън, в който двамата главни герои се срещат в образите на елен и кошута. Впечатляваща метафора за това как сродните души се срещат първо в съня си! Понякога се случва те да се съберат и в реалността. Но тогава престават да сънуват.

Всеки от двамата герои е самотен по своему. Шефът на кланицата, Ендре, живее сам, макар че има дъщеря от брак, който по някаква причина се е разпаднал. Ендре признава, че е минал през период, когато в живота му са се появявали и изчезвали различни жени, докато накрая това го е уморило. Новопостъпилата служителка Мария пък явно винаги е имала затруднения при общуването. Едва ли е случайно съвпадението на особеностите в поведението й със симптомите на Синдрома на Аспергер, който е форма на аутизъм, но без забавяне в интелектуалното развитие. Тъкмо обратното – хората с този синдром често имат феноменална памет за най-дребните подробности. Държат на строгия ред и спазването на определени правила. Проблемът им е, че не умеят да установяват словесен и емоционален контакт с другите. Такава е и Мария. Тя редовно посещава психоаналитици, с които се съветва, но трудностите й във взаимоотношенията с околните остават. Онова, което отключва сетивата и чувствата й, е срещата с много по-възрастния от нея Ендре. Но има ли възраст душата?

За зрителите, които не са чели за Синдрома на Аспергер, това е историята на двама особняци, които взаимно се откриват чрез любовта. Онези, които ще разпознаят у главната героиня въпросната диагноза, ще осъзнаят, че любовта може и да лекува, а това също е много силно послание.

Поздравления заслужават изпълнителите на главните роли: Геза Морчани – Ендре и Александра Борбей – Мария, но не само те, а и целият екип от актьори, които се превъплъщават в останалите персонажи във филма. Те са не по-малко интересни, макар на пръв поглед да изглеждат само като фон на зародилата се любов между Мария и Ендре. Характерите им не се побират в черно-бяла схема, а са нюансирани, запомнящи се. Като психоложката, изпратена да разпита работещите в кланицата във връзка с изчезването на един препарат, която шокира всички с наглед абсурдните си въпроси, но реално става причина двамата герои да разберат, че сънуват един и същ сън. Или възрастната чистачка, която дава съвети (и то доста точни!) на Мария как да се държи, за да си намери мъж.

Сюжетът има неочаквани обрати, драматично и смешно често се преплитат и не допускат зрителя нито за момент да изгуби интерес към действието.

Филмът завършва в момента, когато Мария и Ендре са вече заедно и в една от финалните сцени тя за първи път се усмихва. Тъжна и самотна изглежда само заснежената гора от сънищата им, където те са се срещнали за първи път като елен и кошута. Но дали копнежът по любовта е по-красив от осъществената любов – това вече е друг филм.

Автор: Гергина Дворецка

Още за филма може да прочетете тук.

Повече снимки от вечерта на награждаването на Илдико Енеди може видите на страницата на фондация „Европа и светът“ във Фейсбук.