Британски художник с мистично изживяване след Баташкото клане
„Литургия зажертвите на българските кланета в църквата в Батак“. „График“, 24 февруари 1877 г. Отдясно: Титулната страница на мемоарите на Фредерик Вилиърс, озаглавени „Вилиърс: Неговите пет десетилетия приключения“. От лявата страна е публикувана снимка на автора от 1894 г. Колаж: Владимир Дворецки
Известният британски график и илюстратор Фредерик Вилиърс (1851-1922) описва много странна случка, свързана с Баташкото клане, в своите мемоари, отпечатани в САЩ през 1920 г.
През втората половина на 1876 г. Вилиърс отразявал Сръбско-турската война. След сражението при Делиград той потеглил за Цариград през българските земи. Когато пренощувал в болницата на лейди Емили Странгфорд в Пазарджик, той се запознал с прочутия американски журналист Джанюариъс Макгахан, който малко преди това ужасил цяла Европа с описанието си на зверствата, извършени от башибозуците спрямо българското население. Макгахан посъветвал Вилиърс да посети Батак, тъй като почти всичките му жители били избити от турците. Художникът бил дотолкова впечатлен от тази драматична история, че решил да се отправи към планинското село въпреки лошото време. Преди да тръгне призори към Батак, Вилиърс прекарал нощта с англичанин филантроп, който отишъл в Пазарджик заедно с лейди Странгфорд, за да предаде събраните на Острова средства за изграждането на приюти за бездомните българи.
По време на вечерята художникът запитал филантропа дали историите за кървища и убийства, които се разказвали за Батак, били реални. Домакинът отвърнал, че Вилиърс ще открие, че разказите за турската бруталност и българските страдания са напълно истински. Той добавил, че две трети от населението на Батак – мъже, жени, момичета и деца, са били безжалостно изклани. Костите им все още били пръснати по улиците на селото, а кръвта им все още покривала стените на старата църква, където напразно потърсили убежище.
Вилиърс запитал филантропа (чието име не споменава в мемоарите си), дали би могъл да намери в Батак черепи, каквито обещал да купи за свой приятел хирург в Англия (по онова време там имало законови трудности за сдобиването с местни човешки останки дори за научни цели). Домакинът го уверил, че това нямало да е проблем, тъй като за един час можело да се намерят достатъчни количества, за да се снабдят всички европейски учебни заведения по хирургия.
Въпреки ужасиите, които чул, Вилиърс успял да си поспи без кошмари на дивана в стаята си. Два часа преди изгрев той потеглил към Батак. С Вилиърс пътувал и италиански фотограф. Заедно с апаратурата му, двамата се возели в бричка, която по принцип се използвала за превоз на ханъми от турските хареми. Возилото било паянтово, сглобено от тънки летви, позлатени панели и прозорчета.
За да предприемат изкачването през заснежените планински склонове към Батак, пътешествениците яхнали конете си. Ездачите бавно напредвали през проходите, докато залязващото слънце обагряло снега в пурпурночервено. Когато стигнали платото, пътниците открили, че Батак почти не се виждал поради нападалия сняг. Сямо няколко почернели останки нарушавали белотата на преспите. Бегълците, които се върнали в порутения си град, потърсили убежище от свирепия студ в избите или си изградили колиби от отломките на разрушените си къщи. Сред сумрака на отминаващия ден тези нещастници се прокрадвали към полуопожарената църква, чиито стени все още били изцапани с кръвта на жертвите. Осветени от призрачното блещукане на няколко лоени свещи, те се молели или оплаквали съдбата на своите близки.
Пътешествениците се насочили към дървената сграда, наречена болница, която била изградена на пазарния площад от лейди Странгфорд. Там те намерили живот, удобство и подслон за през нощта.
Поради скорошния снеговалеж, който натрупал няколко фута сняг, било трудно да се намерят славянски черепи за английския хирург. Затова Вилиърс помолил преводача си да потърси съдействие от местните жители. Рано сутринта, когато седнали да закусват, слугата му се появил и му пошепнал на ухото: „Всичко е наред, сър. Мисля, че имам, каквото търсите“. Вилиърс веднага скочил и излязъл навън. Пред болницата се били събрали няколко възрастни жени, които носели в престилките си по две-три глави. Отначало художникът се шокирал и дори се ужасил от мрачната гледка, предизвикана от изпълнението на неговата молба. Но той осъзнал, че бизнесъл си е бизнес, и започнал да преговаря с жените, докато си избирал от тяхната „стока“. В края на краищата Вилиърс се спрял на три подходящи черепа. Жените философски се разделили с главите на своите съседи срещу два пиастъра за всяка от тях. Вилиърс обяснява, че цената на черепите се равнява на 10 американски цента (които днес са равностойни на евро и половина). Медицинските сестри в болницата му направили чувал, в който опаковали мрачните реликви.
По пладне пътешествениците тръгнали обратно към Пазарджик. След около час напуснали платото и започнали да се спускат по планинския склон. Отпред яздело заптието, след него – италианецът и слугата на Вилиърс. Художникът бил последен в колоната. Внезапно конят му започнал да галопира надолу по прохода. Художникът се опитал да пази равновесие, но седлото се плъзнало под корема на коня и той се озовал с главата надолу, заоравайки в снега. Жребецът най-сетне осъзнал, че нещо не е наред, и се спрял. Спътниците на Вилиърс, алармирани от виковете му, се върнали и го извадили от необичайната му позиция. Според художника, това не било кой знае какво премеждие, но той леко се притеснил, когато осъзнал какво го е причинило. Оказало се, че загубата на равновесие се дължала на чувала с „трофеите“, който бил вързан за лъка на седлото. Внезапно го побили хладни тръпки, и за пръв път му хрумнало, че е нередно да пътува с тези човешки глави. Някакъв вътрешен глас му шепнел: „Обърни внимание на мистичното число 3. За всяка глава, която взе от мястото й, ще ти се случи по един инцидент днес. Може да отметнеш Номер Едно, сега очаквай Номер Две“.
Тишината в планинския район била смразяваща, сякащ всеки звук бил мъртъв под извиващата се снежна пелена. Малко по-късно се чул глух плясък на криле и над долината се извисил огромен орел. Когато Вилиърс отново погледнал напред, водачът му бил изчезнал. Художникът продължил да язди по пътеката, но изведнъж конят му стъпил в празно пространство. Вилиърс задърпал яростно юздите, но напразно – жребецът просто ритал с копита във въздуха. Ездачът се претъркулил няколко пъти и постепенно успял да се освободи от седлото. След това всичко потънало в мрак. Той усетил, че затъва в нещо меко. Усетил вкочаняващ студ – открил, че е в снежна дупка, която направил, като паднал в преспа. Той паднал в десетметрова пропаст, но плътният сняг го спасил да не си изпотроши костите върху скалите. Докато си махал снега от ушите и очите, Вилиърс все си мислел, че това би трябвало да е инцидент Номер Две. Когато завързал отново чувала отпред на седлото, той се изпълнил с още по-голяма решимост да опази трофеите си.
„Вашите скици ще се забавят“ – през Балкана от Батак“. „График“, 24 февруари 1877 г.
Когато най-сетне стигнали до подножието на Балкана, пътниците изоставили конете си и се качили в харемската бричка. Вече бил късен следобед и когато изминали не повече от три мили от селото, над равнината се спуснал мрак. Вятърът се усилил до ураган и бричката била обгърната от заслепяваща снежна вихрушка. Файтонджията поискал да се върнат назад към селото, защото цялата бяла пелена, покриваща долината на Марица, започнала да се мърда. Вилиърс обаче настоял да продължат към Пазарджик, където го очаквали за вечеря. След кратки преговори, в които се намесило и заптието, което подсилило аргументите си със застрашително докосване на дръжките на пищовите си, навъсеният файтонджия ударил конете с камшика си и ги подкарал в галоп. Скоро след това бричката започнала да се клати заради бясната скорост, с която се движела. Без никакво предупреждение десните колела внезапно поддали и возилото се преобърнало. Художникът се озовал върху куп отломки. Той стиснал зъби и бясно започнал да търси черепите. След като ги намерил невредими, Вилиърс и италианецът се отърсили от парчетата стъкло и сърма на потрошената бричка. Художникът почувствал, че сякаш огромен товар се е махнал от сърцето му. Той бил преживял инцидент Номер Три, и бил жив и здрав.
Вилиърс опаковал черепите и ги изпратил на своя приятел хирург в болницата на Кингс Колидж в Лондон през Цариград, като им сложил етикет „Български зверства“. Те пристигнали безопасно в Англия. Вилиърс завършва разказа си с твърдението, че черепите от Батак може да са били използвани при много митинги на възмутени от жестокостите при потушаването на Априлското въстание, които по онова време вбесили целия цивилизован свят. Не успях обаче да открия публикации от онова време, в които да се споменава за показването на такива черепи по време на такива събития.
Художникът не е публикувал в „График“ рисунки на черепи и други човешки останки от Батак. В броя си от 24 февруари 1877 г. обаче изданието помества негова скица на оцелели от клането, които палят свещи в полуизгорялата църква в памет на своите близки, както и на преобърната бричка. В друг брой на „График“ е публикувана негова рисунка на болницата на лейди Странгфорд в Батак.
На 10 юли 2026 г. изпратих имейл до пресслужбата на болницата на Кингс Колидж, която продължава да изпълнява хуманитарните си функции. В съобщението помолих да проверят произхода на черепите, които се използват в тази институция при уроците по анатомия, като цитирах мемоарите на Вилиърс. За съжаление, все още не съм получил отговор…
Автор: Владимир Дворецки
Пълния текст на статията ми, публикувана на сайта на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски“, може да прочетете тук.
Сходни публикации на сайта ни:
Източник: Културен център на СУ "Св. Климент Охридски"