На майка ми Христина, която възпита у мен любов към красивото и тайнственото.

Асен Милчев

Фантазии и мечти

Когато бях дете, чух за първи път магическите думи Сан Микеле. Тогава не разбирах какво точно означават те. А майка ми бе говорила за прочутата книга на известния шведски лекар, хуманист, филантроп, мистик и писател Аксел Мунте. По онова време „Легенда за Сан Микеле” не се намираше лесно. Препредаваше се от ръка на ръка, а онези, които я притежаваха, я пазеха като съкровище. Може би хората се страхуваха да не ги обвинят в четене на „буржоазна” литература. Това бе времето на страховете. За едното си нищо можеше да те изселят, да отидеш в затвора, или да те пратят на лагер. Книгата прочетох много по- късно, когато издателите у нас се надпреварваха да пускат на пазара позабравени или инкриминирани доскоро творби, за които жадуваха държаните десетилетия в невежество хора на вече новото време. Но моят интерес към „Сан Микеле” се бе зародил още в далечните години, когато това заглавие не означаваше още нищо за детското ми познание. Но то бе започнало да си фантазира и да ме подканя да прекрача към селенията на истинското познание.

През 80-те години на вече (уви!) миналия век, когато върху цялото ни семейство от години се разпростираше тотална забрана за пътуване на Запад (и не само – мен, например, не ме пуснаха да отразявам като журналист Олимпиадата в Москва!), след ходатайството на известен наш писател разрешиха на майка ми да заведе дъщеря му в Швейцария и да я запише в училище пансион. Това се дължеше на отличния й немски и контактите й с теософски среди, които подържаха нови форми на природосъобразно образование. Тя бе изпълнила задачата си. След това й бе хрумнало да използва скъпоценния си международен паспорт, за да отскочи до съседна Италия. Цял живот я бе съпровождала мечтата да посети Капри – острова на Аксел Мунте. Само че нямала италианска виза. Тогава се свързала с духовни хора, последователи на Рудолф Щайнер, които поели риска да я скрият в малкото си микробусче и като в приключенски филм нощем, под закрилата на тъмнината, по древния римски път Виа Мала (лошият път), през алпийските проходи пресекли границата. Тя изобщо не мислела как ще се върне после обратно. Стигнала до Капри. Намерила подслон при монахини католички. И прекарала няколко незабравими дни на това забележително място. Сигурно и разказите й за това време бяха подклали фантазията и мечтите ми да отида там.

И така, към Капри!

Фериботите от Соренто за Капри се движат един подир друг и побират между 800 и 1500 човека. По пътя минаваме покрай прочутата пещера Grotta Azzura (Синята пещера) на северния бряг на острова. Пред входа й са се струпали малки лодки, с които туристите се промъкват през тесния процеп. Не е за страдащите от клаустрофобия. Попадналите вътре разказват, че в мрака се прокрадват слънчеви лъчи, които се отразяват от водната повърхност и й придават лазурно синия цвят, който е дал името й. Капри е единственият карстов остров в околността . Затова винаги е страдал от безводие. Някога са пренасяли скъпоценната течност в делви и мехове от континента. Днес има тръбопровод с три тръби, през които се подава вода, електричество и газ. Капри е безспорно най-известният остров в областта Кампания. Дълъг е 6 км и е широк 2,5 км. Площта му е 10,4 квадратни километра. Има два града – Капри и Анакапри. Първият е главен град и пристанище. Спорно е откъде произлиза името Капри. Едната версия е, че то идва от гръцкото „капрос” – глиган, а другата – от латинското „капрея” – коза. И така – Островът на глиганите или Островът на козите? Едва ли това вече има някакво значение. Пред нас постепенно се разкрива митичният му силует като мираж сред блещукащите средиземноморски води.

ИЗ СЕРПАНТИНИТЕ НА ВРЕМЕТО…

За първи път за Капри споменава старогръцкият историк Страбон в края на I век пр. Хр., но истински името му навлиза в историята през епохата на римляните. Когато Октавий (впоследствие император Август), който се завръщал от Египет, дебаркирал на Капри през 29 г. пр. Хр., е толкова възхитен от живописния остров, че се спазарил с владетелите му и го заменил срещу отсрещния остров Иския. После многократно посещавал новата си придобивка. Връзката на Октавиан Август с Капри се прехвърля и върху осиновения му син, следващия император Тиберий, който след 26 г. се заселва за постоянно тук, управлявайки Римската империя от разстояние. Остава до смъртта си през 37 г.  По негово време са построени множество внушителни вили, между които и най-запазената на територията на Италия вила Юпитер. Може би оттук той се е взирал на изток, вдигайки поглед от писмата на Пилат Понтийски (удостоен с високата титла „Приятел на Цезаря”), в които той му обяснявал събитията около разпъването на Христос и свръхестествените знаци, разчетени от жреците като заплаха за официалната религия от страна на нововъзникналата в Юдея ерес. Колко са били прави! Не след дълго християнството измества езичеството в цялата Римска империя.

През Средновековието островът многократно става обект на нападение на сарацините – пирати от Северна Африка, докато в края на XII век е завоюван от норманите (наследници на викингите от Нормандия), които по онова време стават господари на Сицилия и южна Италия. След като е принадлежал последователно на кралете от династиите Анжу и Арагон, той преминава окончателно под короната на Испания в началото на XV век. Периодично е заплашван от мавритански пирати и набезите на Отоманската империя. През 1535 г. островът е покорен и разорен от турския адмирал Хайредин, чието прозвище Барбароса днес носи крепостта в Анакапри, градчето в най-високата точка на острова. От 1734 г. с кратки прекъсвания тук се разпореждат испанските Бурбони, които властват над Неапол и Кралството на двете Сицилии. По време на войните на Наполеон е оспорвана между Франция и Великобритания територия: от 1806 г. до 1815 г. властват французите, но след поражението на френския император на Ватерло  управлението на острова се връща към испанските Бурбони. След обединението на Италия през 1861 г. мнозинството граждани на Неапол и Капри гласуват за новосъздаденото кралство Италия. Между другото това обединение отприщва и огромно строителство на железопътни линии, чрез което страната се сближава с останалата част на Европа. Островът става много по-лесно достъпен и е притегателна точка за посетители от континента, които удовлетворяват тук своите лични и професионални интереси: писатели, художници, историци, археолози, учени изследователи.

Стъпваме на брега на пристанището на едноименното с острова градче Капри. С две думи всичко наоколо може да се охарактеризира като: „Класа и стил”. Това е просмукано във витрините на магазините, оградите на именията, в начина, по който са облечени хората, ресторантите и заведенията. Фасадите на хотелите, цветята по терасите. Очевидно тук традициите са изграждани с години. На снимката вдясно е Grand Hotel Quisisanа в Капри. 

Анакапри. Концентрация от средиземноморски цветове, аромати и звуци. Преминаваме покрай малки шивашки магазинчета, занаятчийски работилнички, а дори срещаме тукашни жени, които плетат на прага на домовете си. Разположен е по склоновете на връх Соларо. Пълна противоположност на другия град – Капри. Ако не обичате тълпите от туристи и искате да вдъхнете от автентична атмосфера, предпочитате  спокойствие и разходки из лабиринтите на тесните улички, между малките, скромни зеленчукови градинки, заобиколени от избуяли тропически растения, това е вашето място. Не можем да устоим на местния специалитет – пица „Капрезе“. Ала нищо особено. На някои места у нас я правят по-добре.

Вълшебството на Сан Микеле

Кой е Аксел Мунте? Син на аптекар, роден през 1857 г. в Оскаршам, градче на брега на Балтийско море, но израсъл в Стокхолм. След като се дипломира по медицинска философия в „меката” на шведското висше образование Упсала, през 1876 г. е изпратен да полага грижи за белодробно болни в провинцията. Тогава открива и Капри. Какво е накарало един млад студент по медицина да се отправи към далечния остров? По това време в северна Европа и в частност в Швеция се разпространява една романтична представа за Италия, което явно е повлияло на младия Аксел да посети острова през 1876 г. Прави забележителна лекарска кариера в Париж и Рим, но сърцето му постоянно го води към Капри, където се връща винаги когато има възможност.

Отколешната му мечта да притежава свой дом на острова се осъществява през 1896 г. с построяването на вилата Сан Микеле, в която заживява щастливо, делейки времето си между разкопки и лекуване на местното население, което му се отплаща с любов и уважение. Мунте неслучайно избира това много отдалечено място, което му предоставя идеални условия за неговата интелектуална дейност. Тук той преживява четиридесет години и допринася най-много за известността на острова през най-новата история. Връзката си със средиземноморския бисер описва в книгата си „Легенда за Сан Микеле”.

„Ако не си дал на хората себе си, нищо не си им дал” – е написал той в нея.

В наши дни пред входа на вила Сан Микеле има винаги опашка от туристи. Пет дълги години Мунте издига вилата без архитект, с помощта на верния местен строител – маестро Никола. Тя е построена върху руините на стар параклис , посветен на Сан Микеле – архангел Михаил, като са следвани скици, надраскани върху стена. Сградата е на различни нива. Кабинетът е на първия етаж, лоджията преминава през перголи и колони, за да достигне до кръгла панорамна площадка.

Отначало вилата се е наричала „Тибериана”, очевидно  по името на император Тиберий.

В едно свое писмо от 1899 година известният американски  писател Хенри Джеймс разказва на свои приятели: „Това е едно творение с необикновена красота, поетичност и… непригодност, каквито никога не съм виждал събрани на едно място”.

Верността на горните думи се усеща навсякъде по време на разходката ни в музея, в който днес е превърната къщата на Аксел Мунте. Докато минаваме покрай античните статуи, елементи от саркофази, бюстове, римски павета, гръцка гробница, мрамор и колони, естетично разположени из сводестите стаи, лоджии и галерии, а после под перголата – навеса на една от най-хубавите градини, сътворени от простосмъртен, сякаш приемаме с лекота неговата философия. Тук са изложени артефакти – предмети, открити от самия Мунте и дарения от приятели. Чрез символично съчетаните си основни занимания – медицината и литературата – той е бил лечител на физическите страдания на хората, а едновременно с това си поставя за задача да лекува и духовните им недъзи, да ги извисява и да им помага в техния, често нелек житейски път. На снимката може да видите част от интериора на вилата с мебели от времето на Аксел Мунте.

Застанах до гранитния етруски сфинкс, подпрян на парапета на параклиса Сан Микеле, където го бе поставил Аксел Мунте преди повече от век. Оттогава този умален колос се взира в една от най-величествените гледки, откриващи се от острова на любовта и безгрижието, както го наричат.

През есента на 1897 г. под лозницата тук е седял току-що излезлият от затвора за „хомосексуална развратност” Оскар Уайлд, придружен от приятеля си лорд Дъглас. За да бъдеш видян в тяхната компания се е изисквала немалка смелост, но Аксел Мунте стоял над представата за морал от онази епоха. Цветът на европейската аристокрация задължително преминавал през вилата по време на италианските си пътувания. Мунте споделял любовта си към музиката, литературата, животните и природата с бъдещата кралица на Швеция Виктория, също силно привлечена от острова, чиито отношения  с личният й лекар доктор Мунте, твърдят, преминавали отвъд ограниченията на Хипократовата клетва.

На остров Капри е живял и Максим Горки, обкръжен от постоянно весели революционери и последователи. Самият Ленин ги е посещавал на два пъти, вероятно да им спусне разни инструкции.

Островът действа като магнит на известни личности. Тук са търсели вдъхновение и Чайковски – за прочутото си „Италианско капричио”, и Пабло Неруда, и поетът модернист Райнер Мария Рилке, и дори въздухоплавателят граф Цепелин… И до ден днешен сякаш от скалистия бряг се отразява мощният глас на знаменития руски бас Фьодор Шаляпин. И се дочуват игривите звуци на симфоничната сюита „Морето” и ноктюрното за оркестър „Сирени” на Клод Дебюси, които може би са му били подсказани от местните легенди и лазурното море.

Аксел Мунте (вляво: негов портрет от 1896 г., рисуван с молив от датската художничка Мари Крьойер) е автор на няколко книги, но оставя името си в литературата със своя шедьовър „Легенда за Сан Микеле”. Написал я е преди около 100 години. Тя е издадена през 1929 г. в Лондон и е актуална и до днес. Мнозина са се запитвали на какво се дължи нейното обаяние : на магнетичната личност на своя автор, на изкусно навързаните теми и сюжети, увлекателни и завладяващи, или на вълшебството на Капри?  Шведският лекар много се е  интересувал и от научно-техническият напредък, предизвикващ прелом в планетарен мащаб. В края на живота си той заключава, че  непреходните човешки ценности са непоклатими . „Светът се променя — пише той, —  но вълшебството остава”. Осъзнах, че частица от това вълшебство се съдържа и в „Легенда за Сан Микеле”.

Спомням си думите, които майка ми повтаряше, и чак по-късно разбрах, че са били цитат от тази необикновена книга: „Каквото задържиш, ще го загубиш, каквото подариш, ще остане твое”.

Смъртта застига Аксел Мунте на 92 г. в Стокхолм с билет за Капри в джоба му. Според неговото завещание вилата Сан Микеле става собственост на шведската държава с цел да спомогне за културните връзки с Италия.

Седнах в градината. Било ли е или не е било? Тук бе живял може би единственият възрастен, който бе запазил детската способност да вижда приказните същества. И сякаш видях как Аксел Мунте разговаря с едно голямо колкото длан човече, седнало по турски на масата в една северна лапландска къща. И 600-годишният гном му обяснява защо е останал стар ерген: „Защото човек никога не е достатъчно внимателен при избора на тъща”.

Мъдър съвет, който за мен обаче  идва малко късно.

Но поне сбъднах детската си мечта да видя Капри и Сан Микеле.

 

Пътеписът е вдъхновен от пътуване на автора до Италия през лятото на 2019 г.

Източник: www.evropaworld.eu