„Халифът-щърк“ на Михай Бабич – роман за лутанията на душата
Романът „Халифът-щърк“ на Михай Бабич ме заинтригува по много причини. Първата е, че не бях чела нищо от този автор, а всеки непознат за мен унгарски писател или поет е потенциална приятна изненада. Личните ми впечатления са, че в тази неголяма по площ страна има удивително висок процент талантливи творци на словото, наред с всички останали таланти, които се раждат там.
Другата важна причина за интереса ми към романа беше, че е издаден от СОНМ – издателство, което открих за себе си благодарение на поредицата му „Разказът – един пренебрегнат жанр“, представяща съвременни европейски майстори на кратката литературна фора. В тази поредица беше издаден и сборникът „Брудершафт“ на унгарската писателка Едина Сворен в отличния превод на Светла Кьосева и оттогава следя книгите, които тя превежда.
Окончателно се убедих, че трябва да прочета „Халифът-щърк“ по време на Коледния панаир на книгата в НДК през декември 2018 г., когато беше представено българското му издание – също в превод на Светла Кьосева. Откъсите от романа, които прозвучаха по време на премиерата, бяха толкова модерна проза, че се удивих, когато разбрах кога е написан – през 1913 г.!
В българското издание на книгата е дадена информация за автора: „Михай Бабич (1883-1941) е ярък представител на модернизма, принадлежащ към първото поколение творци, обединени около едно от най-важните критически издания в унгарската литературна история – списанието „Нюгат“, повлияно от символизма, натурализма и импресионизма. Наричат го „унгарския Т. С. Елиът“ заради лириката му, чийто връх е автобиографичната поема „Книга на Йона“ (1940). Автор е на няколко романа: „Коледната мадона“ (1920), „Замъкът на картите“(1923), „Синовете на смъртта“ (1927).“
Всъщност, „Халифът-щърк“ е първият роман на Бабич и е публикуван през 1916 г. Повлиян е от фройдизма. Основно място в него е отредено на сънищата, на подсъзнанието, което понякога крие неподозирани тайни. Нагледно е показана двойнствеността на човешката природа, в която могат да съжителстват едновременно благородството и низостта, стремежът към възвишеното наред с влечението към пошлото. В литературата тази тема се среща често, но в случая става дума за толкова майсторски написан текст, че на моменти въздейства буквално като криминална загадка. Повествованието се води ту от главния герой Елемер Табори – красив, умен младеж от уважавано богато семейство, ту от името на негов двойник, който е пълната му противоположност по външност, по интелигентност и произход. Естествено, при това положение, и съдбата на двамата е съвсем различна. Елемер е ценен от всички, вдъхва респект дори на учителите си със своя интелект и знания, а другият му „Аз“ е вечен обект на унижения и подигравки заради слабата си грамотност и непохватност. Интригата се заплита, защото първоначално на Елемер му се струва, че сънува своя злощастен друг „Аз“, който първо е чирак в дърводелска работилница, а после – писар. В даден момент обаче другият „Аз“ започва да се пита не сънува ли, че е живеещия в охолство Елемер. Като че ли по-реалистично изглежда облагодетелстваният от съдбата да е измислицата, блянът, явяващ се насън. Докато Елемер не осъзнава, че, когато е писар, не знае името си, нито на какъв език говори, нито в коя държава живее. Това откритие обаче не прави сънищата за писаря по-малко мъчителни, защото освен че се забърква в мошеничества, той проявява все по-отчетливо и черти, които Елемер Табори ненавижда – злоба, жестокост. Ясно е, че този двойник трябва да изчезне, за да възвърне главният герой своя благороден облик. Само че не знае как да стане това, както в приказката, в която един халиф се превръща в щърк, но забравя думата, с която отново да стане човек.
Във въпросната приказка на Вилхелм Хауф краят е щастлив – късметът помага на халифа да си припомни вълшебната дума. Не е така обаче в романа на Михай Бабич. Затова главният герой намира друго решение – да се опита да срещне своя друг Аз с надеждата при тази среща злата магия да се развали. Пътуването на Елемер Табори към другия му Аз е непредсказуемо и рисковано. То е описано така увлекателно, че поражда съспенс. Сънищата на Елемер все повече се преплитат с тези на писаря и това поражда усещането, че доброто и лошото Аз скоро ще застанат лице в лице. Какво ще се случи тогава? Оставям читателя сам да разбере каква е развръзката. Само ще кажа, че е изненадваща.
Не мога да не споделя, че, докато четях романа на Михай Бабич, често си спомнях за автора, при когото за първи път преди години открих подобно редуване на реалност и сън – Хулио Кортасар и по-специално разказа му „Нощта, възнак“ от сборника „Всички огньове“ (в превод на Румен Стоянов). Там паралелно с повествованието за катастрофиралия мотоциклетист, който попада в болница и му предстоят медицински процедури, изниква и сънят му за индианеца, който е взет в плен и предстои да бъде принесен в жертва. Двата сюжета се редуват, докато на финала идва шокиращото разкритие, че реалният персонаж е всъщност индианецът, който, очаквайки смъртта си, сънува, че язди накакво огромно метално насекомо.
Разбира се, романът на Бабич и разказът на Кортасар нямат нищо общо в съдържанието си. Общ е обаче похватът на двамата писатели да преплитат в един и същ текст две различни реалности, в които едната е сън, но на моменти не се разбира коя точно. Когато човек се натъкне на такова съвпадение, първата му мисъл е кой от кого се е повлиял. Нямаше никакъв начин унгарският автор да е „изкопирал“ похвата от аржентинския, защото „Халифът-щърк“ е публикуван две години преди раждането на Хулио Кортасар (1914 г.). Но пък беше ли възможно той да е взаимствал от унгареца? А защо не, след като е известно, че през 1951 г. се премества в Париж и остава там до края на живота си. Остава само въпросът дали романът на Михай Бабич е бил превеждан на френски или испански, за да е имал възможност Кортасар да го прочете. Не мога да го твърдя със сигурност, но отново бих казала: защо не? Унгарската литература винаги е била уважавана в Европа и не е чудно да е била превеждана на „големите“ езици.
Отново препрочетох разказа на Кортасар и открих детайл, който ми се стори като съвсем умишлено позоваване на Бабич. Вече споменах как Елемер Табори осъзнава, че другото му Аз, писарят, е сън: по това, че, когато се вижда като писар, не знае името си. А ето и третото изречение от разказа „Нощта, възнак“ на Кортасар: „… и той – нали за самия себе си, за да мисли, нямаше име – яхна машината…“ При досегашните прочитания на този разказ не бях обръщала внимание на дребната подробност, която още в самото начало е трябвало да подскаже изненадващия финал – че мотоциклетистът е сън на индианеца, който чака реда си с останалите обречени на жертвоприношение.
Лично на мен ми се струва, че това съвпадение не може да е случайно. При всички случаи обаче ми остава възхищението, че художествен похват, който на младини възприемах като типичен за латиноамериканската литература, има свой блестящ първообраз при един унгарски писател.
Поздравление за блестящия превод на Светла Кьосева на „Халифът-щърк“! Да се надяваме, че повече творби на Михай Бабич ще бъдат преведени на български език.
Автор: Гергина Дворецка
Източник: www.evropaworld.eu