Из романа „Боинг-747“ от Виктор Дяков
Самолетът се спуска над Монреал и аз съм се залепил като малко дете на прозореца. Вечер е и първото, което запомням от този град е разхищението на електрическа светлина. Стеле се отвсякъде, бяла и студена, снегът я прави още по-бяла и загадъчна.
Приземяваме се и нашата група вече е на крака. Стюардесите дори не си правят труда да ни подканят да седнем.
Виждам пристигащия ръкав за слизане и чак тогавам въздъхвам с облекчение. Оказва се, че още е рано.
Аз съм в задната половина от самолета – тези от предната буквално атакуват ръкава, но изведнъж самолетната врата се затваря, а ръкавът почва да се отдалечава в нощта със щастливците, успели да се доберат до него.
Никой от нас, които остават в самолета, не разбира какво става. Някои крещят на стюардесите, други мълчаливо се блъскат напред към вратата.
Докато се чудя какво по дяволите означава всичко това, изведнъж ръкавът се завръща и самолетната врата се отваря отново. Оказва се, че „ръкавът” е само един много висок автобус, който е нямал капацитета да ни побере всичките наведнъж. Този път вече съм в автобуса и след няколко минути стъпвам в Канада, на летище Мирабел, по това време най-голямата аерогара в света.
***
Шаря с поглед из тълпата, докато виждам полицейска фуражка да стърчи някъде към средата на залата. Колкото и да съм бърз, откривам, че двама от българите вече стоят до полицая. Тръгвам да му обяснявам че съм бежанец, а той само ми посочва да застана до другите двама. После заема пред нас поза, с която подсказва че сме под негова охрана. Други двама българи изникват и искат убежище. Полицаят кой знае защо решава, че това ще е всичко, и ни повежда в колона през безкрайната зала.
По пътя останалите българи един по един ни виждат и се присъединяват към колоната. Докато стигнем до имиграционния офис, пълният комплект българи от самолета оформя дълга индийска нишка след полицая, който върви най-отпред и не вижда нищо. Когато се обръща и ни съзира всичките зад него, едва не пада върху фуражката си от изненада и рязко извиква подкрепление по уоки-токито.
Питам го дали мога да отида навън за една цигара, той кима. С мен излиза едното от двете момичета в групата ни. Навън е минус трийсет и няколко градуса, всичките се нахвърлят върху дъха ми и го заледяват. Вали сняг, макар и да съм чувал, че не вали при такива ниски температури.
„Ужас. Току що ми дойде…”, казва момичето.
Така започна най-новата емигрантска вълна в българската история.
***
Подкреплението на полицая дойде след часове. И съвсем не по причините, които си представях. Очаквах да минем кратък имиграционен разпит, да ни въведат данните като кандидат-бежанци и да ни пуснат да се оправяме кой както може. Знаех, че процедурата за приемането или отхвърлянето на един бежанец в Канада траеше месеци, през което време страната го оставяше да живее в пълна свобода – просто като знак на добра воля.
Вместо това, отнякъде се появиха над петдесет полицаи с кисели физиономии – течаха коледно-новогодишните отпуски и тези навярно ги бяха вдигнали от домашните дивани около телевизорите.
Извеждаха ни отвън един по един, където ни чакаше автобус. До всеки от нас вървеше полицай и ни държаха за ръцете над лактите. Никой не обясняваше какво точно се случва.
Вкараха ни в автобуса и потеглихме, до мен на седалката седеше „личният” ми полцай.
Автобусът ни закара току в центъра на Монреал и спря пред някакъв хотел. За момент си отдъхнах.
Оказа се, че два от етажите на хотела са наети от дъжавата за задържане на арестувани нелегални емигранти. С протокол ни иззеха всички остри предмети, коланите и връзките на обувките. Разпределиха ни по двама в огромни и луксозни стаи. На всеки се падаше по едно удобно легло с размерите на дворцови постели. Прозорците обаче бяха с решетки.
Понякога умората е толкова силна, че се превръща в неочаквана милостиня на съдбата – спира да ти пука от всичко и тревогите изчезват.
Строполих се на леглото. Беше два през нощта местно време, вече не помнех преди колко време бях тръгнал от България.
По всичко личеше, че официално още не се намирах на канадска територия. Още не съм тук, но вече не съм там. Това къде е и как се нарича?
***
На другия ден намирам всички българи в помещението за хранене на етажа. Хапват от обилния обяд, настроението е мажорно и се надпреварват да споделят планове и идеи. Нова година е, 31 декември.
Изведнъж се сещат, че съм единственият сносно говорящ английски и ме излъчват като представител да се опитам да разбера от охраната защо сме под арест.
Охранителите изглеждаха точно както показват канадските полицаи в американските филми – огромни старчоци с пищни мустаци и дружелюбно изражение, като простоватия, но винаги надежден вуйчо във фамилията.
Питам ги защо сме задържани и докога ще ни държат тук. Единият отвръща, че не знае, но че ако ни липсва нещо само да му кажем и ще го набави.
„Почивайте си. Утре има окий по телевизията цял ден”, добавя той.
„Окий?”, питам аз. Бях завършил английската гимназия, но не бях чувал за такава дума.
Той замахва с въображаем стик.
Хокей, сещам се аз. И си представям как през целия следващ ден гледаме прочутия канадски „окий” по телевизията, а накрая ни депортират обратно за България, без да сме видяли нищо друго.
В новогодишната нощ настроението вече е минорно. Стоим край прозорците и гледаме през решетките как зачервени и шумни групи хора излизат от един бар и влизат в друг. „Бар хоппинг”, „прескачане по барове” му казват там на този спорт.
„Да бяха дали поне по една бира за Нова година”, проронва натъженият поп от групата ни.
Още за книгата и автора й в сайта ни:
Сензационният роман „Боинг-747“ от Виктор Дяков
Източник: Издателство "Ерго"