Нито един представител на пресата не е станал очевидец на битката при Ватерло, чийто юбилей отбелязваме на 18 юни, изтъкна в. „Гардиън“. По онова време журналистиката не се е занимавала много с новините. Според автора на статията, проф. Брайън Каткарт, днешните медии отново се връщат към това положение…

Преди 200 години в Лондон е имало над 50 вестника – утринни, вечерни, неделни, седмични и двуседмични. От днешна гледна точка бихме очаквали, че през далечната пролет на 1815 г. редакторите на тези вестници са се подготвяли да отразят новина за събитие от най-голям мащаб. Само година по-рано, широка коалиция от европейски кралства и империи след върховни усилия са разгромили Наполеон Бонапарт и са го пратили в изгнание. И изведнаж, като някакво чудовище от продължение на холивудски филм на ужасите, френският император се връща и заплашва да извърши най-лошото, на което е способен.

Наложило се голямата коалиция да бъде възкресена, Бонапарт бил обявен извън закона, а по целия континент се събирали наново армии, за да се справят пак с него. Към края на април нямало никакво съмнение, че първите изстрели на новата война ще бъдат дадени по северния фронт на Франция, на границата й с Белгия, и именно там херцог Уелингтън концентрирал своите сили.

Едва ли би могло да има по-голяма новина, бихме си помислили с днешна дата. И все пак, един куриозен факт – нито един от редакторите на тези над 50 лондонски вестника не командировал в Белгия журналист с поръчението да изпраща навременни дописки за това, което се случва. Така че, когато Наполеон претърпява смазващо поражение на 18 юни, нито един представител на британски вестник не е на бойното поле или дори в щаба на съюзниците в Брюксел.

Какво са си мислели редакторите? Като обръщаме поглед назад през вековете, трудно е да си представим свят, в който вестниците, действащи в конкурентна среда, не биха направили нещо толкова очевидно. Всъщност ние дотолкова свързваме работата на репортера да предава от мястото на събитието със самата идея за журналистиката, че изглежда като нарушение на професионалния дълг, ако журналистите не го правят.

Това обаче, което се е случило през 1815 г., ни напомня, че журналистиката и новинарството невинаги са били толкова тясно свързани. И това е полезно напомняне, защото през ХХI век връзката им отново отслабва.

Като гледаме назад в миналото, имало е различни причини редакторите да не изпратят репортери в Белгия. Едната е, че правителството е правело всичко възможно, за да предотврати подобни инициативи. Вестниците са представлявали малки предприятия и са били облагани с тежко бреме от данъци, нарочно създадени, за да направят опасната информация и идеи прекалено скъпи за масите. Вероятно само няколко вестника са излизали едва-едва на печалба, така че повечето редактори не биха могли да си позволят лукса да издържат репортер в чужбина за какъвто и да е срок.

Официалната намеса не се ограничавала само с данъците. При липсата на кореспонденти в чужбина, основният източник за международни новини били внесените чуждестранни вестници, а по закон всеки вестник, влизащ в страната, трябвало първо да отиде в централната поща на Лондон. Там те минавали през нещо като бюрократична карантина. Министрите се ползвали от правото да ги видят преди редакторите, същото правели и дипломати от приятелски страни. Дори след това пощенските служители не бързали да ги доставят, тъй като намерили начин да превърнат тази практика в печеливш бизнес. Докато чуждестранните вестници били държани под ключ, често за няколко дена, служители от пощата преглеждали най-интересните материали, от които съставяли кратък дайджест, продаван по една гвинея бройката. Гладните за новини редактори си плащали с благодарност, но последствията били, че международните новини често се появявали за пръв път във всички вестници по едно и също време и с едни и същи думи.

Усилията да се заобиколи всичко това били пресичани. Дори писмата от континента ставали жертва на намеса. Всъщност, само няколко дена преди битката при Ватерло митничарите получили строго напомняне да претърсват всички кораби, пристигащи в британските пристанища, и да конфискуват всички писма, пренасяни нелегално от и за Остенде, основното пристанище за достъп до Белгия.

Това е било цензура, макар и със заобиколни средства. И все пак, ако можехте да запитате някой редактор през пролетта на 1815 г., защо не е пратил репортер в Белгия, той едва ли би обвинил правителството. Вместо това той вероятно щеше да изрази учудване, защото такава идея никога не би му хрумнала.

Има една случка, която често се дава за пример в лекциите по история на пресата, за журналист от „Таймс“, който посетил Испания по време на Полуостровната война (1807-1814 г. – б. р.). Той имал късмета да бъде в пристанищния град Ла Коруня през 1809 г.  по времето, когато британска армия се биела срещу французите, и се разходил да види какво става. Но вместо да остане, за да узнае резултата от сражението, той се върнал в града, качил се на кораб и отплавал за Англия. Така той изпуснал поне три големи новини – британската победа, успешната евакуация на армията по море и смъртта на генерал сър Джон Мур от рани, получени на бойното поле (събитие, което дори е обезсмъртено в стихове).

По онова време обаче никой не е реагирал на това, защото тогава не се е смятало за част от работата на журналиста лично да засвидетелства събитията. А как пресата получавала достъп до новините? В основната си част, тънките вестници в Англия по времето на Регентството събирали материали, които вече били публикувани на друго място – военни дописки от официоза „Лондон газет“, резюмета на съдебни процеси, изготвени от съдебни чиновници, дворцовия бюлетин, откъси от дописки от конкурентни и провинциални вестници, вече споменатите компилации от чуждестранни издания, получавани в Пощата. Професионалното задължение на репортера или на редактора било да се издирят тези материали, да се изберат най-интересните и да се връчат на печатаря. След това ангажиментът, при това доста важен, бил към новините да се напише коментар, обикновено във формата на уводна статия, на която се отделяло специално внимание.

Основната работа на лондонските журналистите била да пишат за дебатите в Парламента, които били предавани дословно или в резюме (ние вероятно бихме нарекли това данни, а не новини), и много рядко във вид на дописки. Накратко казано, журналистите тогава не се надпреварвали да търсят новини, да задават провокативни въпроси и да синтезират това, което са открили. Новините и журналистиката били отделени, те щели да се слеят постепенно през следващите десетилетия.

Читателската аудитория през 1815 г. си платила цената за това. При липсата на добре организиран журналистически път за новините от бойното поле, хората трябвало да разчитат или на импровизирани източници на информация, или на официалните сводки на херцог Уелингтън. По различен начин и в двата случая не можело да се разчита на пълна достоверност. Херцогът не бързал да докладва на Лондон и неговият пратеник се придвижвал почти комично бавно. В резултат на това населението на града трябвало да чака над три дена, за да научи официалното съобщение. Както пише тогавашният в. „Обзървър“ една седмица след сражението, това е бил „един интервал от време, изпълнен с болезнено напрежение“, като през този интервал неофициални съобщения предизвиквали объркване и тревога. Едно невярно съобщение подвело министрите. Друго, прочетено от сцената на „Ковънт Гардън“, заблудило цялата публика на театъра. Лондончани били дотолкова отчаяни в опитите си да разберат какво е станало, че в продължение на две денонощия улиците в центъра на града били претъпкани от хора, които се надявали да научат дългоочакваната вест. Когато военната сводка най-сетне пристигнала, официалната депеша била приета почти като текст от Библията. Хората дори я научили наизуст с всичките й 2400 думи. Както обаче потвърждава двувековната военна история, гледната точка на Уелингтън не е била нито единствената, нито най-точната.

Със своите пощенски коли, бариери и бригантини, историята за това, как са пристигали новините от Ватерло, предшества не само електрическите комуникации, но и ерата на парните кораби и локомотиви, така че всичко това може да ни изглежда далечно и безсмислено. Тази история обаче ни показва, че връзката между новините и журналистиката невинаги е била такава, както я разбираме днес. Във Великобритания те „сключват брак“ някъде в средата на ХIХ век.

В наши дни връзката между журналисти и новини отново се разкъсва. „Гугъл“ и други източници доставят информация на потребителите си, като събират на един екран много материали по определена тема. В наше време новините често пътуват директно от своите създатели – правителства, компании, военни командири или отделни индивиди – към потребителите, без участието на репортери или журналисти. Ако искаме да знаем състава на отбора на Англия в международно състезание по футбол или финансовите резултати на Unilever за дадено тримесечие, ние можем да достигнем до тези данни повече или по-малко пряко чрез нашите телефони и лаптопи. Ако избухне пожар в центъра на Лондон, може да научим за него първо от някой минувач в „Туитър“.

Разбира се, все още имаме нужда от журналисти, които да пишат дописки, да задават въпроси и да изравят информацията, която някои хора не биха искали да прочетем. Имаме нужда и от журналисти, които да анализират, интерпретират и обясняват. Но би трябвало да признаем, че връзката между журналистиката и новините не е това, което беше.

проф. Брайън Каткарт

Превод от английски: www.evropaworld.eu

Авторът на статията, Брайън Каткарт, е професор по журналистика в лондонския университет Кингстън. Тези дни излезе от печат новата му книга „Новината от Ватерло”

Източник: www.guardian.co.uk