„Камбаните на Исла Негра“ от Пенка Караиванова

Публикувано:
05:49ч / 04.04.2018г
Брой прочитания:
670
Брой коментари:
0

Преди 40 дни ни напусна известната политоложка, журналистка-международничка, латиноамериканистка и дългогодишна преподавателка във Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ „Св.Климент Охридски“ проф. д-р Пенка Караиванова (1931-2018). Като израз на почит към паметта й публикуваме откъс от пътеписната й книга „Златният мираж“ (изд. „Народна младеж“, 1970 г.), който ни бе любезно предоставен от нейната дъщеря, талантливата преводачка и журналистка Здравка Михайлова.

ISLA NEGRA NERUDA'S HOUSE_Easy-Resize.comISLA NEGRA INTERIOR_Easy-Resize.comРазказът на Пенка Караиванова за срещата й с Пабло Неруда (1904-1973) в неговия дом в Исла Негра през август 1968 г. носи отпечатъка на времето и е свидетелство за един от редките случаи, в които българи са общували с чилийския поет в „светилището на неговата поезия“.

В публикацията са включени три снимки от сайта на фондация „Пабло Неруда“, които дават представа къде се развива действието на описаната от авторката история: прочутите камбани на Исла Негра, дали заглавието на откъса от книгата „Златният мираж“, както и външен изглед от къщата на Пабло Неруда (снимката вляво) и един интериор от имението с дървена статуя от носа на кораб (вляво), за каквато става дума в текста на Пенка Караиванова.

Днес, 50 години след описаната от нея среща с Пабло  Неруда, разказът й е ценен автентичен документ за личността на големия чилийски поет, чието творчество продължава да предизвиква интерес в България – доказателство е новоизлезлият двуезичен сборник с негови стихове (изд. „Колибри“, 2018) .

PENKA KARAIVANOVA ZLATNIAT MIRAZ KORITSA_Easy-Resize-1

Освен „Камбаните на Исла Негра“ обаче книгата „Златният мираж“ на Пенка Караиванова крие още съкровища, които се надяваме да достигнат отново до читателите. Богатството от впечатления на авторката и умението й да ги изрази със завладяващи думи могат да бъдат усетени още в предисловието й към книгата:

„Пътеписните книги понякога започват с излитането на самолета, с вълнението пред неизвестните летища. Аз предпочитам за начало приземяването в София, защото в някои моменти то ми се струва дори по-силно от отлитането. Късната вечер на моето завръщане изглеждаше нереална след толкова много други спирки по въздушните пътища на света. В нея се преплитаха настроенията от десетки приземявания, имената на многобройни далечни градове. Тази вечер ме свързваше с хора и пейзажи от другото полукълбо. Тя напомняше за соления океански повей на Рио де Жанейро, за тъжната самота на огромното, но безлюдно летище на перуанската столица Лима, за снежния блясък на Андите, за прощалния поздрав на Богота.

Още чувствах залепнала по кожата си задухата от предишната нощ на остров Гваделупа и гъстата тъмнина, която тежеше върху дебелите листа на тропическите растения, украсили летището на задморския френски департамент. Стъпвах по софийското летище, замаяна от нощната мекота на българското лято, а от двете страни сякаш вървяха спътниците ми от трансатлантическия гигант на „Еър Франс”: професорът от университета в Богота, чернокожият младеж от остров Мартиника, тръгнал за Франция да търси препитание като учител, трите венесуелски калугерки, които приличаха на тромави пингвини с коравите си нагръдници…

София – последната спирка от моето пътешествие в отвъдното полукълбо, беше спокойният екран, върху който се мяркаха и изчезваха образите от другия свят. Можеше да достигнеш този свят за някакви си десетина часа със самолет, но въпреки това той прилича на мираж. Приземяването е оня миг, в който човек най-остро усеща какво е оставил при излитането. Латинска Америка винаги е била мираж – златен мираж за испанците, за янките, за всеки журналист дори…“

 

ПЕНКА КАРАИВАНОВА

КАМБАНИТЕ НА ИСЛА НЕГРА

ОТ ПЪТЕПИСНАТА КНИГА ЗА ЛАТИНСКА АМЕРИКА „ЗЛАТНИЯТ МИРАЖ”

 

Под класовете и селитрата аз виждах капки кръв от моя смел народ.”

Пабло Неруда

 

Нарязано от вдлъбнатините на старостта, лицето й приличаше на изсушена земя. Същата от снимките, които печатаха напоследък чилийските вестници. Лице без жизнени сокове.

– Чилийска селянка на сто и шестнадесет години – поясни домакинът.

Портретът стоеше облегнат на ниския прозорец, заел мястото на цяла стена. Под него розовееше купчина черупки от едри морски охлюви. Портретът на старицата поведе разговора към набръчканите дъна на водохранилищата, към изпитите от сушата извори.

– Между селяните върви мълвата, че е от френските ядрени опити. Островите с полигоните са точно срещу Чили. Какви високи вълни вдигаше океанът през онези дни.

Тътнежът на океана и сега нахлуваше през дебелите стъкла. Запълваше всеки ъгъл на къщата. Тя като че ли беше съградена заради него. За да разбива всеки ден приливите си в нейното скалисто подножие. Пасификът допълваше очарованието й. Почувствах го още щом гласчето на камбаната повика стопаните и голямата порта на двора разгърна дървените си крила. Стройна светлокоса жена в сиви панталони ни подаде усмихната ръка. Съпругата на писателя ни поведе към вътрешността на имението Исла негра, в което от 1961 година живее Пабло Неруда. Зеленината на двора и синьото на океана, продълговатата каменна пристройка, където е работният кабинет на поета – всичко ме привличаше.

Преминаването на дългия коридор е едно постоянно изкушение да погледнем тук и там, да ни погълнат странностите на интериора още преди да сме се запознали със стопанина на този дом. Едни го наричат „поет на материята”, други – „певец на века, или „съвестта на Латинска Америка”. Смаяни от философската му дълбочина, откриват тревожна мъглявост или ясна човешка надежда в страховете му. А той просто се надигна от ниското кресло, силно мургав и широкоплещест. Най-напред ни предложи да ни разведе из живописния Исла негра. Първоначалната неловкост неусетно щеше да се разтопи в любезните обяснения на домакина. Пабло Неруда и Исла негра – малцина мои сънародници са изпитвали това присъствие.

– Чух, че и двамата българи, които дойдоха за моя юбилей, са починали. След Димитър Димов и Никола Фурнаджиев, които през 1954 година преминаха океана, за да ме поздравят с петдесетгодишнината, други български писатели не са идвали тук…

Шестдесет и петгодишният поет на Латинска Америка, необикновено енергичен и жизнен, ни повежда из своя Черен остров. Това означава в превод названието на някогашния пустинен бряг, върху който е закрепена чудната му къща. Всъщност остров няма, а само вдадена в океана висока скала. Не си спомням вече къде съм чела, но Пабло Неруда нарича Чили със снежните Кордилери и тесните долини към крайбрежието „Гигантски скалист балкон”, надвесен над Тихия океан. Двуетажният каменен дом е стъпил на такъв „балкон”. Този бял дом, който прилича на кораб, всеки миг е готов да се плъзне надолу, към пясъчната ивица, през кактусите, цветята и острите ръбове на скалата. И да се слее с океана. Да се разтвори в неговия глух тътнеж, приближаващ от далечния остров Пасха. Исла негра е едно стремление към океана, подчертано с голямата лодка, изтегната почти до самия праг, с разноцветните морски мозайки върху фасадата на къщата, с бялата капитанска фуражка върху стената на хола, обзаведен като корабна каюта. А изкусните корабни моделчета, затворени в големи стъкленици? Тях специално ги прави за сеньор Неруда един майстор от езерната област – от остроносите араукански лодки и каравелите на конкистадорите до модерното разнообразие на днешното корабостроене. Безброй морски авантюри, заключени в стъкло. Те си съжителстват по дългите етажерки със сбирките от пъстрокрили пеперуди – другата колекционерска страст на поета. За времето на предприемчивите и жестоки испански завоеватели напомнят мадоните от носовете на конкистадорските каравели. Привързани към стените на хола каюта, те още носят своя порив напред, като че ли океанският вятър току-що е развял дървените дипли на дрехите им.

Исла негра – това е едно светилище на Чили и на латиноамериканската поезия. Ето, прозвъняват и неговите камбани. Сърдечният домакин е предоставил на българската си гостенка да дръпне простата връв, за която са навързани медните им езици. И над зеления бряг се понасят гласовете на Кобреландия. (Така някои наричат Чили от испанското „кобре” – мед.) Тези гласове викат с тревогата на океана рибарските жени, замръзнали в индианско безмълвие на брега да дочакат лодките на мъжете си. В медните звуци плуват призрачни кораби с мъртви капитани. Тези гласове тежат от солени вълни и моряшки хляб, от мъката на „плодоносния нежен сняг” на селитрата. В тях има преспи и облаци от Андите, кратери от ален и зелен бакър, потрепване на тежки лози и наквасена от солената вода луна. Това са гласовете на ожулените от вятъра чеда на Чили, на въглищните зони, напоени с мъченичество, гласовете на суровата родина. Камбанният вик на Исла негра, примесен с ударите на разбеснялата се океанска пума, достига до всеки чилийски дом. Записан на хиляди грамофонни плочи. Неруда сам разказва на чилийците за есените с узряло грозде, за скалите с цвета на калай, за ”мъжете на селитрата, които живеят долу в ада”. Носът на къщата кораб (една стая на втория етаж със стъклена стена към океана) естествено приближава до поета синия хоризонт, където се съчетават небето и Пасификът, пясъчната белота и изправените край нея сребристо-сиви евкалипти. Тук един чилиец създава най- звучната поезия на Латинска Америка.

– Каква ще бъде следващата ви книга? – питам, въпреки опасенията ми, че една предстояща книга със стихове едва ли може да се разказва. Все пак Пабло Неруда отговаря, макар и лаконично:

– След два месеца едно издателство в Буенос Айрес ще отпечата стихосбирката, която се нарича „Las manos del hombre” („Ръцете на човека”). Поетична мозайка за всичко около мен. Както и досегашното ми творчество.

Всъщност колко обширно бе това „всичко около мен”. Тревожните антени на целия свят се пресичат в стиховете, за които „местожителство е цялата земя”. Чилийската ракия писко е направила дебел слой пяна в чашките. Домакинът седи зад оригиналния дървен бар, подреден с шишета отвсякъде, и улавя погледа ми, който се мъчи да разчете имената, изрязани в светлите масивни греди на тавана.

– Гарсия Лорка, Пол Елюар, Назъм Хикмет, Рубен Дарио, Иля Еренбург – имената на най-близките приятели, които са си отишли. Изрязването на всяко ново име носи нова болка…

Своеобразният мемориал на тавана съхранява още мнозина – по-малко или повече известни латиноамерикански творци. Разговорът пак тече, разпилян и многопосочен. В него присъства България с нейните аромати, хора и връзки, чрез конкретни образи и срещи, чрез имената и творчеството на двамата български писатели Димитър Димов и Никола Фурнаджиев, пребивавали в изпълнената с гости Исла негра…

В едно свое стихотворение обитателят на този дом пише, че когато птиците ги няма на неговия прозорец, той сам си ги измисля. Може би защото в Чили няма пойни птички, може би защото неповторимият пейзаж от снежни върхове и крайморски тесни долини на тази страна се оживява само от поетични видения за разперени криле – песента на българския славей е издълбала чувствителни следи в съзнанието на твореца. За Пабло Неруда България завинаги е останала като „страна на славеите”, на онези чудни славееви песни, които са го разбуждали заедно с пролетното зазоряване в подножието на Балкана. Чела съм много статии, слушала съм много мисли, породени от съприкосновението с България. Нейните гости отблизо и далеч са си отивали, поразени от индустриалния и социалния й напредък, от природата и нейните хора. Но най-поетичната диря непрекъснато подхранва трайността си не само с песенни възпоминания. Оригиналното определение „страна на славеите” е своеобразен сбор от много неща, които отново и отново се връщат, предизвикани било от мелодичния глас на някоя българска грамофонна плоча в неговия дом, било от писаната българска бъкличка, наредена между шишетата с национални чилийски питиета.

– Феодализмът, чуждестранните нашествия, принудителното робство, суеверията и мъката – Пабло Неруда продължава разговора с учудващо познание на нашата история – са кърмили през вековете с жестоко мляко народа на България. Но са откърмили прекрасен народ от овчари и поети. Само изграждането на социализма в изостаналата някога страна, каквито са сега много страни на Латинска Америка, позволи на България да излезе далеч напред в съвременния свят. Как бих искал да видя още веднъж прекрасната и луда българска пролет, умножена в очите, кръвта и веселието на днешните й млади хора!

Часовете текат безкрайно интересни и запълнени, независимо от това дали ни заварват в сенчестия тревясал двор, пред чашата с пенливо писко или край масата от грубо дърво в трапезарията. Разочарованието на народа от християндемократическата власт в Чили и комбинациите на предизборните месеци се смесват с цветистата реч на писателя с любопитни подробности от гостуването на Евтушенко в този дом, от многохилядните тържества на поезията, в които са се превръщали четенията на двамата поети в Сантяго.

– Кой знае колко нови имена са дошли в литературата на нашите две страни. И колко недостатъчно е това, което правим, за да не избягват литературните новости от нашия поглед. – Грижите за осведомеността и културата на чилийските литератори винаги занимават поета. – Съюзите на писателите биха могли да разменят млади поети. От тях можем да очакваме да уловят живия и непрекъснато изменящ се испански език в Латинска Америка. Преди няколко дни получих известие от Москва, че е отпечатана нова книга с мои стихове – „Четири времена на сърцето”. Отзивчивостта и уважението на съветските читатели винаги са ме вълнували.

От новата книга на руски език, посветена от поета на брезите – войници и поети, стигаме до последната поема на Неруда за Виетнам. Тя е отпечатана във вестника на чилийските комунисти „Сигло”. Някогашният чилийски посланик в Мадрид и защитник на републиканска Испания, политическият емигрант, който пишеше „някъде от Латинска Америка”, все още продължава да се тревожи с тревогите на века си.

– А неотдавна – каза Пабло Неруда – чилийският вестник „Меркурио” ме обвини в непочтително отношение към североамериканците. Академията на САШ за изкуство и литература ме избра за свой член. Президентът на академията Джордж Кенън изпрати писмо до Исла негра. Пишеше ми, че американският посланик в Сантяго ще ми връчи отличията и дипломата.

Естествено, Неруда е развълнуван от признанието, което го нарежда до големи, световноизвестни имена. Но в своето благодарствено писмо той прибавя условието, че „не би могъл да приеме нито отличие, нито диплома от ръцете на американски посланик или от канцелария, която представлява вашето правителство”. Само от пратеник на академията би се съгласил да я получи. Условието на поета е прието, но това не смирява гнева на проамериканските среди в Сантяго около вестник „Меркурио”. С остроумие, находчивост и парлива ирония домакинът пресъздаваше този характерен за политическите позиции на поета комунист „инцидент” (Чилийската комунистическа партия определи Пабло Неруда за свой кандидат за президент в изборите през 1970 година. – Б.авт.)

Грубата маса от тежко тъмно дърво приемаше разнообразните чилийски блюда. Струваше ми се, че беше време да заеме своето място край нея и Хоакин Муриета – най-популярният герой на Пабло Неруда от последно време. Щом присъстваше в разговорите, трябваше да го поканим и на масата. Почти виждах суровия му профил на авантюрист, златотърсач и борец, превърнал се под перото на поета в символ на съвременния чилийски антиамериканизъм. Чилиецът  Хоакин Муриета е сред потока бежанци, тръгнали от Валпарайсо да покоряват златото и да търсят смъртта. Сянката на легендарния бандит сто години обикаля Калифорния, докато Пабло Неруда напише тази „оратория на възкресението”, както той нарича поетичната си драма в стихове. Цяла година „Пламъкът и смъртта на Хоакин Муриета” е най-нашумелият театрален спектакъл в Сантяго.  Обезглавеният от американците чилийски златотърсач е баладичният герой на тази „мелодрама, опера и пантомима”, според думите на нейния създател. В нея спорещите гласове на двата хора, изградени в стила на древните гръцки трагедии, се редуват с моряшки песни:

Гладни, жадни, елате при

            мен, аз съм златото.

Елате в Калифорния. Има за

            всички.

Тук говори гласът на Калифорния!

– Възкресяването на тази легенда има много съвременни подбуди и емоционални контакти с настоящето на Чили. Съвпада и с актуални политически ситуации в Латинска Америка… – обяснява Неруда.

Всички очи на света

                        ще умрат,

защото светът умира

            във Виетнам.

Цялата суровост на бедняшкия поход за злато, на жестокостите в Калифорния е пресъздадена от задъханите, звънки и метафорични слова на поета. Слова, които се гонят като вълните на океана и никога не се достигат.

– Неотдавна телевизията показа унгарската постановка на Хоакин Муриета…. Гледахте ли я? –обърна се към другите гости и сеньора Матилда, съпругата на поета.

– Знаете ли колко е трудно реализирането на такъв дълбоко чилийски спектакъл на европейска сцена! Колко скици на костюми, колко плочи с песни трябваше да се изпратят в Будапеща…- добави сеньора Матилда. Нейната ласкава женственост, спокойствие и жизненост добавят много към очарованието на този дом. Това е същата красива жена от портрета на стената, върху който големият мексикански художник Сикейрос е пренесъл неуловимите черти на лицето й.

Вън океанът все така приближаваше белите си възвишения към Исла негра. И въпреки космическата си мощ отново установяваше безсилието си да достигне къщата върху скалистия „балкон”. Затова пък вятърът на воля разпъваше стилизираното изображение на риба върху платното на пилона. Този морски флаг никога не слиза от височината си. Макар че само след час-два Пабло Неруда и сеньора Матилда щяха да тръгнат за Валпарайсо. В края на седмицата шумните приятелства от Валпарайсо заменят самотата на Исла негра.

Където и да се намира, Пабло Неруда винаги бърза към камбаните, птиците и океанския гръм на Исла Негра, към светилището на своята поезия.

* * *

ЕPENKA KARAIVANOVA PABLO NERUDA & ISLA NEGRA BELLS FOTO THE AUTHкипът на сайта ни изказва благодарност на Здравка Михайлова за предоставения откъс от книгата „Златният мираж“ на майка й Пенка Караиванова.

Снимките вляво на Пабло Неруда и камбаните на Исла Негра са публикувани в същата книга и са направени от авторката.

 

Източник: Здравка Михайлова