Валери Кирилов по образование е юрист с интереси в областта на историята и литературата. Има публикации в пресата, сътрудничил е на в. „Българска армия“. Във Военно-исторически сборник е публикувана негова научна студия за войната на България и Византия през 917 г. Занимава се и с рисуване. Илюстрацията към настоящага публикация е негова.

„Куфарът и времето“ 

Валери Кирилов

Той беше един стар, очукан куфар. От онези старовремските. Не можеше да се каже, че има луксозен фасон. Прост картонен куфар, подсилен с дървени лайсни и обкован по ъглите с патинирана ламарина. От дълго време куфарът стоеше в ъгъла на една стая. Но това не бе случайно. В тази стая се влизаше рядко, рядко се отваряше и куфарът. На него му беше самотно, но какво да се прави, все пак ролята му беше да пази. Да, куфарът имаше мисия и тя бе да пази времето, скрито в него. „Добре, че е старото време, сгушило се в мен, мислеше си понякога куфарът. Така поне има с кого да си поговоря. Пък и всеки уважаващ себе си куфар, трябва да е пълен, успокояваше се той. Що за куфар ще си, ако в теб няма нищо?“ А то, старото време, бе съвсем заспало и много – много не говореше. Веднъж обаче, времето предпазливо и малко плахо сподели с куфара :

– Понякога ми се иска да изляза, омръзна ми да седя вътре в теб. А навън, дали навън времето е друго, знаеш ли ?

Куфарът въздъхна и отговори:

– Да,  навън времето е ново. Това е различно време.

– Интересно би било да се запозная с това време, отговори старият другар на куфара.

– Хич не ти трябва. То, новото време, от стари времена не се интересува. За него ние сме  прашясала  и забравена история.

– А защо ме пазиш така грижливо? – с посърнало любопитство продължи времето разговора.

– Ние с теб сме едно, мое уважаемо време. Взаимно се пазим, както аз теб, така и ти, мен. Затова не сме непотребни. Докато има някой, който си мисли за нас и се грижи за нас, ние ще сме толкова живи и необходими, колкото и новото време.

– А кой е този някой?

– Един ден ще разбереш – кратко отговори куфарът и ръждясалите му ключалки въздъхнаха. Мина се известно време и един ден капакът на куфара бавно се отвори. Вътре се пъхнаха две ръце, които внимателно започнаха да разбутват пазените вещи. Времето се стаи. А ръцете взеха стария фотоапарат. Въртяха го, човекът му се радваше, щракаше механизма и сякаш снимаше. Нещо си говореше.

– Развълнуван е – прошепна куфарът на старото време.

После през ръцете на човека минаха и механичният ръчен часовник, овехтели стари книжки с приказки и няколко ламаринени играчки. Но ето че най-после ръцете отвориха  и дървената кутия, в която имаше много снимки и писма. Те внимателно държаха снимките  и разтваряха пожълтелите листове на писмата. Незнайно защо, старото време като че се преобрази. Някаква тържественост го изпълни, сякаш облече параден мундир и обу лъскави чизми. То изпъчи гърди и почувства, че се изпълва с гордост. „Ето, каза си времето, аз правя този човек щастлив, той се радва като малко дете на всичко това, което толкова грижливо пазя. Всъщност, човекът се радва на мен!“ А куфарът лекичко проскърца:

– Виждаш ли, че има някой, който мисли за нас? Та нали ти беше там, в онази Страна на чудесата, на мястото, където с обелени колена той тичаше след топката и стреляше с фунийки? Случваше се там, в неговия град, където дъждът тихо вали по покриви и коли. А ти мое време, сутрин го пробуждаше с далечния морски прибой, а вечер го приспиваше, нежно гален от заспиващите звезди. Ти му пееше песента, извираща от древността и нашепваща мистерии за неговите предци. Ти, мое време, беше с него на път към хоризонта, изпълваше го с радост и с надежда. Ти му показваше удивителни картини, в които се раждаха неговите мечти. Ти, мое време, пазиш спомена за онова място, където той Я срещна и бе толкова щастлив, че още изживява магията на тези дни. А нима си забравило, о, време, зимната къща, стоплила в пазвата на своя уют една сбъдната любов?  Като старинен антиквар ти си събрало скъпоценни камъчета –  до болка отлежали спомени и надежди от времето, когато той играеше на фунийки.

Мина време, човекът затвори куфара и бавно се отдалечи.

– Сега убеди ли се,  че си много ценно за някого? – вметна куфарът.

– Така е – въздъхна старото време, но ревниво отбеляза – и все-пак, дали новото време е по-ценно от мен, от нас?

– Едва ли. Новото време се ражда днес и сега, ражда се във всеки момент. То е дръзко, любопитно и смело. Но не е богато. Защото все още не е видяло сбъднали се копнежи и мечти, не е почувствало тъгата по отминалите спомени. То, новото време е модерно, лъскаво, но още не е издържало проверката. Истинското, най-съкровеното, е скрито в нас, то е богатството, което изпълва всемира на всеки истински човек, а това значи… история! Затова, време мое, ти си не старо, а, ЗЛАТНО ! А навън не бързай да излизаш, защото понякога навън е …безвремие.

Унесено от  лекия, проскърцващ шепот в полумрака, старото време неусетно заспа, а куфарът го прегърна още по-силно.

Още от автора на сайта ни:

„Орфеева приказка“ от Валери Кирилов

„Паметта на дърветата“ от Валери Кирилов                       

Източник: www.evropaworld.eu