Бюст на Людмил Стоянов в Борисовата градина в София Снимка: Уикипедия

Писателят Людмил Стоянов е бил номиниран през 1971 г. за Нобелова награда, но не за литература, а за мир. Това показва справка в архива с номинациите на Нобеловия комитет, направена от екипа на нашия сайт www.evropaworld.eu. По регламент тези препоръки остават тайна 50 години след изпращането им за разглеждане. Досега обаче са разсекретени само номинациите, направени от 1900 до 1971 г. включително.

Людмил Стоянов (1886-1973) става шестият българин, за когото е известно, че е бил предложен за високото отличие. Преди него, както писахме в предишна публикация, за Нобел за мир е бил номиниран само Андрей Ляпчев през 1910 г. За Нобелова награда за литература са предложени Пенчо Славейков през 1912 г., Иван Вазов през 1917 г., Иван Грозев през 1928 г. (тази номинация е било разгледана и през следващата 1929 г.), и Елисавета Багряна. Нашата поетеса е единственият български литератор, който е бил номиниран два пъти. Тя е била предложена за Нобел през 1943 г. от проф. Стефан Младенов. Тази номинация е била разглеждана три поредни години (вероятно поради Втората световна война). За втори път кандидатурата й е била предложена от председателката на българския ПЕН-клуб Анна Каменова през 1969 г. За съжаление, нито един от номинираните досега българи не е бил удостоен с високото отличие. Нобелова награда за литература е получил само роденият в Русе писател-космополит Елиас Канети.

Людмил Стоянов е бил предложен за Нобел за мир от известния наш философ и политик акад. Сава Гановски. По времето, когато е направил номинацията, той е бил председател на Народното събрание. Сава Гановски мотивира предложението си с това, че Людмил Стоянов е „изтъкнат защитник на мира, антифашист, и хуманист. Той е изтъкнат борец за мир, социален прогрес и благоденствие на всички народи“. От днешна гледна точка тази характеристика изглежда пресилена, и може би затова кандидатурата на Людмил Стоянов не е била уважена при разглеждането й от Нобеловия комитет. През 1971 г. Нобеловата награда за мир е присъдена на западногерманския канцлер Вили Бранд за развиваната от него т. нар. Източна политика, имаща за цел смекчаване на отношенията между хората от Източния и Западния блок.

Вили Бранд коленичи пред паметника на жертвите от Варшавското гето на 7 декември 1970 г. Снимка: Дойче веле

Макар името на Людмил Стоянов (псевдоним на Георги Стоянов Златарев) да е позабравено, той има заслужено място в българската литература. Роден е в с. Ковачевица, но от 1905 г. живее в София. Първоначално е репортер във вестници, но започва да пише поезия и проза. През 1920-21 г. заедно с Гео Милев редактира символистичното списание „Везни“, а през 1923-1924 г. заедно с Иван Радославов и Теодор Траянов редактира наследника на „Везни“ списание „Хиперион“. Людмил Стоянов е плодовит автор, но най-популярни остават неговите романи „Холера“ и „Мехмед Синап“, както и преводите му на руска поезия. Писателят наистина има известни заслуги и в борбата за мир. Той се включва активно в антивоенното движение през 30-те години на ХХ в. Участва в  в Първия международен писателски конгрес за защита на културата, който се провежда в Париж през 1935 г, както и във Втория в Мадрид и Валенсия в 1937 г. През 1948 г. е избран за член на Световния съвет на мира. Неговите заслуги обаче бледнеят пред тези на Вили Бранд и затова не бива да се сърдим на Нобеловия комитет в Осло, който присъжда Нобеловите награди за мир.

Сертификат за Нобеловата награда за мир на Вили Бранд Снимка: Уикипедия

Автор: Владимир Дворецки

Сродни публикации на сайта ни:

Алфред Йенсен оттеглил номинацията си за Нобелова награда за Пенчо Славейков

Българските кандидат-нобелисти

Източник: www.evropaworld.eu