Мартин Христов – преводачът, който стана издател

Публикувано:
06:05ч / 15.03.2015г
Брой прочитания:
1 608
Брой коментари:
3

Мартин Христов е от издателите, които бихме нарекли бутикови в най-хубавия смисъл на думата. Книгите на издателство „Ерго” са търсени от ценителите на хубавата литература. Мартин държи на своите автори и прави всичко по силите си, за да достигнат те до повече читатели – нещо, което не е характерно за всички негови колеги. Мартин е великолепен преводач от унгарски, понякога пише и стихове… Той е и човек, който не гледа безразлично какво става в света около него – винаги е готов да заяви открито позицията си, да излезе на протест срещу нещо, което смята за нередно. Вълнува се от съдбата на бездомни животинки и на мечките, които са на изчезване… Това са само щрихи от портрета му, които го правят интересен събеседник. А разговорът ни в офиса на издателството му започна естествено с темата за издателската му работа.

– Как взе решението да станеш издател?

– Всичко започна с любовта ми към литературата и с това, че завърших унгарска филология, и че винаги съм искал да превеждам художествена литература от унгарски. Започнах малко по малко, с публикации в периодиката. Първата ми сериозна книга като преводач, поне аз така я възприемам, беше „Изповедите на един буржоа” от Шандор Мараи, която излезе през 2002 г. в издателство „Стигмати”, при Малина Томова. Прекрасна книга, работата по нея беше много трудна, преводът стана наистина добър, поне много ласкави отзиви срещнахме отвсякъде, но за труда си аз взех жълти стотинки. И после реших – щом е така, по-добре не само да превеждам, ами и да издавам книги. Така се започна, с унгарски автори – по един, по двама на година, докато преди 7-8 години кандидатствах по един европейски проект с няколко европейски заглавия, бяха одобрени, книгите излязоха. После пуснах нов проект и тук, и там, на няколко места опитвах, започнах и български автори да издавам и, както се казва, един сериозен издател излезе от мен.

– Забелязвам, че интересът ти е предимно към европейската литература, даже повече към централноевропейската. Издаваш и български книги. Защо се ограничаваш в рамките на Европа?

– Може да се каже, че вторият ми майчин език е унгарският, откърмен съм с централноевропейската вълна и винаги съм смятал, че унгарската литература и унгарските автори са на световно ниво. Оказа се, че със съвременната полска литература е същото, както и с литературите на други страни от Източна и Централна Европа. В интерес на истината имаме и френски, и испански автори, руски също – в поредицата „Събеседници”, и антични автори напоследък публикуваме, но някак си наистина пъпът ми е хвърлен в Централна Европа. Това, разбира се, не означава, че не възнамерявам да издавам американски и азиатски автори, или южноамерикански. Не се е стигнало до там. Пък и книгите ни са от така наречения ешелон на високата литература и за тях читателите са малобройни, възвращаемостта от продажби е несигурна, но все пак за голяма част от изданията успявам да осигуря субсидии, което, например, за САЩ и Великобритания е немислимо, там изобщо няма такива възможности.

– А българските автори? Ти много внимателно подбираш българските автори, които издаваш.

– Да. Българските автори са ми слабост, смятам, че има наистина добри наши автори, но те не могат да намерят място за изява. Стремя се да прилагам строги естетически критерии при подбора на автори. Естетически критерии, които да отразяват моите литературни схващания, въз основа на образованието, което съм получил, и на общата ми култура. Смятам също, че една добра литература трябва да съдържа и морална поука, т.е. да не е самоцелно само естетически издържана. Разбира се, винаги има изключения от това правило, особено в поезията и в по-кратките литературни форми.

– Ти имаш много интересни предпочитания в поезията. Няма да изброявам всички имена, но ето, например, Владислав Христов е един твой любим автор. Издаде и стихосбирката на Яна Пункина, която е много интересна – поезията й не всеки би я харесал, но ще признае, че е талантлива поетеса.

– Това са автори, към които, както казах, имам слабост. С Влади Христов преди три години се запознахме и някак си се открихме, ако може така да се каже. Неговата поезия е кратка, синтезирана, сякаш с фотографско око улавя един момент и го анализира, раздипля го на най-малките му съставни части. А Яна Пункина, в интерес на истината, я издадох на собствени разноски, тя не получи подкрепа от „Помощ за книгата”, но просто ми хареса стихосбирката й, аз бих я нарекъл „градска поезия”, защото всичко, за което говори, се случва в градска среда. Но наистина ми хареса, аз казах, че имам собствени естетически критерии, смятам, че на такива автори трябва да се подава ръка и да се подкрепят – които творят хубави неща, но не могат да намерят място за изява.

– Успя ли да продадеш тази книга, която си издал на собствени разноски? За теб като издател е важно тя да намери купувачи.

– Макар да не беше голям тиражът, голяма част от него вече е продадена. Честно казано, не съм излязъл на печалба, защото ако започнем да пресмятаме търговски отстъпки и фирмени данъци в края на годината – трябва да се продадат поне 1000 бройки от заглавие, за да излезе то на печалба, а това е немислимо в наши дни, особено за поезията.

– Ти имаш все пак една система за разпространение на книгите – и в интернет, в сайта на издателството представяш авторите си. Това наистина е много важно, защото книгоразпространението сега наистина е забуксувало. Как намираш изход от ситуацията?

– Работя с всички големи фирми за книгоразпространение и с най-големите книжарници, включително и с някои малки, но качествени книжарници, като „Български книжици” и „Нисим-Колибри”. Много е трудно, защото с тези книгоразпространители нямаме договорни отношения, едва ли не на честна дума оставям на консигнация книгите при тях и те в някакъв продължителен период от време, понякога и години, отчитат по някоя и друга продадена бройка, разбира се, отчислявайки си търговската отстъпка, която стига до 55%.

На темата за книгоразпространението у нас ще се върнем отново, а разговорът с Мартин Христов продължи за неговите литературни пристрастия. Той рядко прави компромиси при издаването на книги.

– Мисля, че функцията на издателя е да прецежда качествените от некачествените творби. На мен също са ми предлагали автори да си финансират изданията, но аз съм ги отхвърлял, ако не са били достойни книги. Много се радвам, като чувам напоследък от литератори мнението, че поредицата „Нова българска лира”, започната преди няколко години от „Ерго”, си е извоювала славата на добра и безкомпромисна поетична поредица. Изключително се радвам, понеже подборът там е мой.

– Тук виждам и един почетен диплом за издателство „Ерго” отпреди две години…

– Да, издателството получи награда за двуезичното издание „Небехранилище” със стихове на Осип Манделщам в превод на Владимир Морзоханов. Слава богу, тази книга беше забелязана на Международния панаир в Москва. Такива книги съм давал за конкурсите на Асоциация „Българска книга” за „лъвските награди”, но без всякакъв успех. По-вероятно е да ти обърнат внимание в чужбина, а не в България, особено ако не си член на асоциацията.

Интервюто взе Гергина Дворецка

Източник: www.evropaworld.eu