Между Европа и Африка
Решихме да започнем поредицата ни в рубриката „Пътешествия” с пътуването по море от испанския град Тарифа до мароканското пристанище Танжер. Това е мястото, където Европа и Африка се намират на най-близко разстояние – около 14 км. Хареса ни тази символика на близостта между континентите, защото и нашата фондация „Европа и светът” държи на Европа, която е отворена към останалия свят и търси близки точки с него.
Тарифа е най-южният град в провинция Кадис на испанската автономна област Андалусия. Произходът на името Тарифа се свързва с воина Тариф, който пръв стъпил на испанския бряг през 711 г. със задачата да проучи дали местните военни сили имат потенциал да окажат отпор на маврите при евентуално нападение. Наблюденията показали, че такъв отпор едва ли ще бъде оказан и маврите безпрепятствено само за няколко години завладели Испания. Днес голяма плоча напомня за отвоюването на град Тарифа от испанския крал Санчо IV Смелия през 1292 г.
Съвпадението между името на града и думата тарифа не е случайно. Твърди се, че местните жителите първи започнали да събират такси от всички, преминаващи през пристанището.
Отпътувахме към Танжер с марокански ферибот. Той явно не се движеше по права линия, защото взе малкото разстояние от 14 км. за около час. При наближаването на африканския бряг изпитвахме вълнение, че скоро ще стъпим на друг континент, но гледката на приближаващото към нас пристанище не се различаваше особено от испанското крайбрежие, което току-що бяхме напуснали. Стилът на сградите и от едната и от другата страна на морето е идентичен – смесица от арабски и европейски мотиви.
Освен преминаването за час по море от един континент на друг в Танжер имахме и друго вълнуващо преживяване – бяхме на Кап Спартел, там, където се срещат Средиземно море и Атлантическият океан. Докато ги гледахме отвисоко, не открихме нещо, което да показва, че се сливат две различни водни пространства, но хора, посещавали неведнаж това място, твърдят, че понякога се забелязвала разлика в цвета на водата, друг път пък от едната страна имало малки вълнички, а от другата – не. Пред нашите очи обаче се простираше еднакво оцветена и еднакво развълнувана водна повърхност и единствено географските ни познания подсказваха къде е морето и къде – океанът.
И ако до този момент от пътуването си не забелязвахме реални граници и различия, през следващите часове от разходката ни из Танжер, разликите започнаха да стават видими, защото се докоснахме и до града на богатството, и до града на хората с по-скромни доходи. Първо направихме тур с микробус през квартала на богатите, където е и дворецът на краля на Мароко – но не може да се види, защото е опасан от висока бяла стена. Много марокански богаташи имат вили в този квартал. Колкото и високи да са оградите, по изящната изработка на външните врати, по прокрадналите се пред погледа късчета от пищни градини, разбираш, че тук парите не са проблем. Минахме и покрай оградата на вилата, която е била собственост на Коко Шанел, но впоследствие кралицата на модата е подарила къщата на град Танжер.
После продължихме разходката си пеш. Пътьом видяхме друга местна забележителност – гигантския фикус на възраст между 600 и 800 г..
Минахме покрай пазара на берберските жени, насядали плътно една до друга и разстлали на земята стоката си – зеленчуци, плодове. Берберките носят сламени шапки, подобни на мексиканските. Не обичат да ги снимат, крият лицата си, но не ругаят този, който е насочил обектив към тях, само показват, че никак не им е приятно. Берберските жени правят и козе сирене, което продават в палмови листа. Опиталите го твърдят, че няма острия мирис, по който разпознаваме козето сирене у нас. Само че не успяхме да преодолеем безпокойството си да купуваме от непознати хора на улицата продукти, за които не знаем при какви условия са произведени. Може би цивилизационен предразсъдък?
В Медина, стария град, видяхме и пазари на закрито с невероятно разнообразие на риби, съвсем прясно месо, зеленчуци, плодове – всички старателно подредени.
Посетихме берберска дрогерия, където ни представиха екзотични подправки, както и мазила, предимно от арганово масло – за красота и болки.
Бяхме и в магазин за шалове – от камилска вълна, памук и коприна – много пъстри и невероятно меки и нежни при докосване.
През цялото време си спомнях по аналогия една моя подобна разходка из „сук”-а в град Тунис преди 5 години. Той беше далеч по пищен, шумен и многообразен от танжерския, но и тукашният си имаше чар.
Запомнихме Танжер и с някои неща, които рядко са ни се случвали в Европа:
В ресторант „Мамуниа палас”, където обядвахме, посред бял ден свиреше оркестър от четирима музиканти на достолепна възраст. По едно време дойде и танцьорка, която изпълни местни танци между масите. По нашите географски ширини такива аткракции обикновено има само вечер. А колкото до кухнята – големи почитатели сме на мароканските ястия! Този път похапнахме прочутата супа „харира” с лек аромат на анасон, шишчета, любимия ни ситен като пясък кускус с пилешко месо и шафран. За десерт – хрупкава курабийка, а накрая – ментов чай.
Друго, което не беше ни се случвало дотогава, освен „живата” музика и танци в ресторанта по обед, беше язденето на камили. Това е туристическа атракция тук. Ние й се насладихме на плажа Ашакар. Отначало се безпокояхме как ще се чувстваме върху гърбицата на камилата, но седлата, на които ни възкачиха, се оказаха изключително удобни. Малко се порязлюлявате, когато камилата се изправя, за да ви понесе на гърба си, и после – когато подгъва предните си крака, за да слезете от нея. Самото придвижване на камилски гръб обаче си е изключително приятно преживяване.
Ще завърша с още нещо, което не ни се е случвало друг път – насред горещината да попаднем в гъста мъгла! В късния следобед, когато се качихме на ферибота, за да се върнем на европейския бряг, към средата на плаването навлязохме в такава въздушна мътилка, както в най-мъгливия ноемврийски ден по нашите земи. Разбира се, причината е голямата влага, там, където се срещат океан и море, но мъглата изглеждаше нереално под журещото слънце над нас.
За Мароко ще разказваме и друг път. Любопитно е какво се случва в една страна, където 75% от населението са млади хора. Засега само се потопихме в изживяването да преминем за броени часове от Европа в Африка и обратно.
Автор: Гергина Дворецка