„Новите лица на литературна Европа”
На 21 юни в библиотеката „Филологии” на Софийския университет се проведе uръгла маса по повод завършилия проект „Новите лица на литературна Европа” на издателство „Наука и изкуство”, подкрепен от Програмата „Творческа Европа” на ЕС. В разговора взеха участие писателят Йордан Евтимов (водещ на проявата), както и преводачите Жела Георгиева, Русанка Ляпова, Антония Пенчева и Асен Милчев.
Проектът НОВИТЕ ЛИЦА НА ЛИТЕРАТУРНА ЕВРОПА представя емблематични творби на изтъкнати писатели от страните на разпадналите се комунистически империи и съюзи. Автори от прибалтийските републики на бившия Съветски съюз (от Естония и Литва – днес част от голямото европейско семейство), писатели от страните на бивша Югославия (от Хърватия, Словения, Босна и Херцеговина и Сърбия) и творци от Чехословакия (от Словакия и Чехия). Общото за тези литератури е, че са били потискани, развивали са се в сянката на доминиращите преди падането на Берлинската стена литератури – руската, сръбската, чешката. Те дори не се наричаха със собствените си имена, а съветска, югославска, чешко-словашка литература. След политическото разделение пред всяка от тях се отвориха нови хоризонти и се разкриха големи възможности за еманципация. Еталон им станаха европейските стандарти. А фаворизираните по-рано литератури като сръбската и чешката правят всичко възможно да докажат, че не случайно са били смятани за водещи.
Проектът „Новите лица на литературна Европа” включва писатели от средното и младото поколение в съответните страни, всеки от които е утвърдено име не само в своята национална култура, но и в европейското културно пространство. Предложените произведения са повече или по-малко плод на травмите от комунистическото минало и на общия и специфичен опит от периода на прехода – уникална възможност за писателите от тези региони. Повечето от тях са носители както на национални, така и на международни награди, включително на Европейската.
Целта на проекта е да покаже, че в малките, никому неизвестни допреди 25 години комунистически провинции се създават художествени творби от най-висока класа, които са в състояние да участват равноправно в европейския литературен диалог. Естонските, литовските, словенските, хърватските, босненските, сръбските, чешките и словашките писатели са новите лица на европейската литературна сцена, които допринасят тя да стане по-пъстра, по-богата, по-витална, по-привлекателна.
В поредицата са включени книгите:
- „Под тавана, който се лющи„ от Горан Петрович, превод от сръбски на Жела Георгиева. Този роман на големия сръбски писател Горен Петрович е за едно провинциално кино. И за една прожекция на филм, прекъсната от неочаквано събитие. И за трийсетината души, озовали се в този момент в киносалона. Кои са тези хора, защо са дошли тук точно в този ден и час и какво ще се случи с тях след години? Чрез историята на киносалона и неговия изящен таван, който се рони под невидимите удари на времето, и живота на неизвестните герои от повествованието авторът сътворява своеобразна носталгична картина на до болка познатата провинциална реалност от близкото минало. И в този роман читателят ще се наслади на благородството на неговия талант, на съвършеното му чувство за композиция, езиковото въображение, финото чувство за хумор и затрогващото съчувствие към човека под това наше прекрасно, но тъжно балканско поднебие.
- „Тъмна материя“ от Мойца Кумердей, превод от словенски Ганчо Савов. В този сборник са включени 13 разкази, чиито сюжети са обединени от стремежа на авторката да проникне и да тълкува психологията на иначе трудно разгадаемата „тъмна духовна материя” на своите герои, която в книгата изпълва пространството от любовта до смъртта. Прозата на Мойца Кумердей е сочна и живо написана, пълна с искрящи диалози и интелигентен черен хумор. Писателката умее да проправя пътя си до човешкото подсъзнание и да разгадава художествено и образно неговите потайни кътчета.
- „Сахид“ от Ненад Величкович, превод от босненски Русанка Ляпова. По време на своя едногодишен престой в Сараево като представител на международната организация „Сахиб” (така нарича себе си героят – англичанин, гей, потомък на индийски колонизатори) се запознава с политическата обстановка и местните обичаи в Босна, като ги коментира иронично и на моменти безпардонно. Наблюденията си за Балканите, комунизма, демокрацията, както и за баклавата, кебапчетата и сватбите, той изпраща по мейла на своя любовник в Лондон. Впрочем това, което в началото изглежда като идеална възможност за бързо и лесно печелене на пари, на благородна и хуманитарна позиция, с течение на времето се превръща в източник на неудовлетвореност, огорчение, агресия и разочарование. Вътрешната необходимост да опитоми и подчини този свят, който не разбира, англичанинът насочва към шофьора си и постепенно конфликтът между тях се пренася от сферата на идеологията и политиката в техните лични и интимни отношения.
- „Дора и Минотавъра“ от Славенка Дракулич, превод от хърватски Ася Тихинова-Йованович. Има ли лек за болестта, наречена Пакасо? Този въпрос преминава като червена нишка по страницата на романа, в който оживява голямата, потресаваща любов на една забележителна жена към най-великия художник на XX век. Любовта на прочутата Дора Маар към егоцентричния, гениален Пабло Пикасо.
Коя е била Дора Маар? Жена, влюбена в изкуството, вдъхновение на Пикасо, забележителен фотограф, машина за страдание, красива, силна и нежна личност, останала загадка за света? Жената, която плаче от платната на Пикасо?
Романът проследява трагичната съдба и любовта на известната фотографка, увековечила с фотоапарата си, създаването на световноизвестното живописно платно „Герника”. Своеобразна сцена на отношенията между двамата велики артисти е Париж преди и по време на Втората световна война. Разказ за гения, наранил жестоко душата на Дора Маар, която прекарва последните години от живота си, подложена на електрошокове, и напуска този свят в безмълвно страдание и самота.
- „Дневникът на еврейската принцеса“ от Саулюс Шалтянис, превод от литовски Антония Пенчева. Роман за живота на еврейското момиче Естера Левинсонайте в Литва по време на Втората световна война и следвоенните години в семейството на влюбени млади учители. Гола и окървавена, тя допълзява до къщата на Владас и Милда в сватбената им нощ…
Това е история за един разкошен диван, в който тя преди войната е скрила дневника си, пълен със самота и фантазии.
Това е история за физическото оцеляване на едно момиче от ямата на смъртта и за още по-тежкото духовно възкресение.
- „Пчели“ от Меелис Фриедентал, превод от естонски Дора Янева-Медникарова. (Европейска награда за литература 2013). Романът описва странстванията на студента Лаврентий, който пътува в края на XVII век заедно с папагала си Клодия. Обзет е от меланхолия, а когато състоянието му се влошава, не може да различава реалното от нереалното. Успява да събуди и подозрение в магьосничество и „зли очи”.
Лаврентий търси лек и се вслушва в съветите на свой професор и в лечебните теории на Бойл, но безуспешно. Отпаднал и с размътено съзнание, вижда „момиче с очи като злато, като тъмния мед, а дишането му като – като жужене”. Тя се появява през нощите, носи му хляб, възвръща силите му, а по-късно Лаврентий забелязва странни събития около себе си. Не е сигурен дали могат да се обяснят по естествен или свръхестествен начин, тъй като конкуриращите се философски теории, които изповядва, позволяват и двете.
XVII век е време, когато човек упорито търси себе си и все повече се осланя на науката и наблюдението на природата, вместо на старите предания. Медицината заявява присъствието си в живота като неизбежна необходимост. Лаврентий е ярък пример за връзката на човека с реалността и с неясното отвъд битието. Авторът поставя въпроса: дали човекът от по-новото време е открил наистина себе си, или лутането продължава в дебрите на настояще, минало и бъдеще. Едновременно странно и завладяващо четиво за съвременниците ни.
- „Аз съм куче…И се казвам Салваторе“ от Веселин Гатало, превод от босненски Русанка Ляпова. Забавен и трогателен разказ за света на хората през погледа на кучето Салваторе. Героят на романа си спомня за своето раждане, игри, за живота и смъртта като неотменима част от всевластната война, бушуваща в Югославия.
Макар картините да са в нюансите на сивото, заради неспособността на кучетата да различават цветовете, те са многократно по-богати на емоции от черно-белия свят на хората.
В петдесет и девет хронологично подредени разказчета се ниже историята за страдания, радости, помъдряване, саможертва, изоставяне, преданост, борба, раздели и смърт. И водеща в нея е безмерната обич на кучето Салваторе към едногодишното момиченце Ташка, обич, която убедително ни внушава да бъдем по-добри хора в човешкия ни живот. Приканва ни да сме последователни в онова, което правим и обичаме, както умеят само добрите, предани, умни и благородни кучета.
- „Бос по стърнището“ от Зденек Сверак, превод от чешки Йорданка Трифонова.”Мемориален” роман, по който през 2017 г. Ян Сверак, синът на Зденек Сверак, засне едноименен филм. Вече възрастният писател се връща в детските си години и поглежда към света с очите на седемгодишно дете, което събитията от Втората световна война са изтръгнали от естествената му среда и захвърлили в едно малко селище в Североизточна Чехия.
Чрез поредица от интересни случки и запомнящи се образи писателят успява пестеливо, но убедително да пресъздаде превръщането на детето в момче, военния живот в провинциалното чешко градче и в собственото му семейство.
Чешката литературна критика възприема книгата като част от сагата за семейство Сверак, включваща още Начално училище и Пункт за амбалаж. Стилът на Зденек Сверак е нежен и поетичен, но и пропит с интелигентен хумор, забавлява, но и трогва.
- „Белвю“ от Ивана Добраковова, превод от словашки Асен Милчев. Като използва възможностите на една международна студентска програма, деветнайсетгодишната словашка девойка Бланка заминава за Марсилия, където се включва като доброволка в здравен център за хора с увреждания. Грижи се за обитателите, помага във всекидневните дейности.
Тук среща хора от различни краища на Европа и дори от Африка. Тя открива красотата на плажовете под крайбрежната улица, парковете, нощните барове. Наблюдава как се развиват отношенията между новите й другари.
Докато един ден разбира, че не е в състояние да се конфронтира с човешките болки и страдания. Изпада в депресия и дори иска да напусне. Но накрая се оставя да я уговорят да остане и да се изправи смело срещу собствените си демони. Малкото момиче вече е порасло. (Рецензията „Да се изправиш пред собствените си демони” и откъс от романа Белвю на младата словашка писателка от български произход Ивана Добраковова можете да намерите в бр. 5/2018 г. на LiterNet).
Автор: Асен Милчев, съавтор на проекта „Новите лица на литературна Европа”
Източник: www.evropaworld.eu