Поетичното вълшебство в прозата на Жорж Роденбах

Публикувано:
12:14ч / 15.05.2020г
Брой прочитания:
419
Брой коментари:
0

Предварително знаех, че прозата на белгийския писател Жорж Роденбах (1855-1898 г.) е много поетична, но не допусках, че „Призванието“ и „Музей на бегинки“ така ще ме омагьосат. Двете книги на издателство „СОНМ“ излязоха едновременно в навечерието на Великден и се колебаех с коя от тях да започна. В крайна сметка, избрах първо „Призванието“  (превод: Тодорка Минева) – стори ми се някак по-логично да тръгна оттам, за да стигна до „Музея…“ (превод: Красимир Кавалджиев). Двете книги са тематично свързани. Лайтмотивът в тях е стремежът на човешката душа към Бога и възвишеното, съпътстван от неизменните изкушения на плътта и материалния свят.

Борбата между духа и материята е показана особено ярко в „Призванието“.  Младият Ханс отрано се е почувствал предопределен да служи на Бога. Това обаче докарва до отчаяние майка му, останала без време вдовица и отдадена изцяло на единствения си син. Тя трескаво търси начини да го задържи до себе си. Превъзмогвайки майчината ревност, е готова да дели сърцето му с друга жена, старае се да му намери съпруга. Когато опитът й да го ожени се проваля, прибягва до друга отчаяна стъпка – наема сексапилна млада жена  за прислужница в дома им. Случва се неизбежното – Ханс се поддава на плътския порив. Това обаче го кара да се чувства омърсен, защото душата му продължава да се стреми към Бога. Краят на романа е тъжен. Майка и син са останали заедно, но живеят вътрешно отчуждени един от друг.

Това накратко е съдържанието на книгата. Онова, което не може да бъде преразказано, е поезията, струяща от всеки ред в описанията на сложните криволечения, в които се заплитат душите на героите. Със сигурност съвременният читател, на когото са попадали булевардни четива с пошла еротика, ще бъде запленен от пламенните и същевременно деликатни сцени на прелъстяване, в които нито за миг не прозира вулгарност: „Първите любовни докосвания! Нищожната точка, в която двама души се срещат; в която вече принадлежат един на друг!“

С нежности и лека тъга са описани градските пейзажи в Брюге (Брюж) и околностите му в книгите на Жорж Роденбах. Неслучайно преводачът Красимир Кавалджиев, представяйки накратко „Музей на бегинки“, цитира френския литературен историк Гюстав Лансон, който определя автора като „меланхоличният любовник на Брюге“.

Докато четях „Призванието“, неволно сравнявах текста с изпълнение на цигулка – този толкова изразителен инструмент, който може да звучи въздушно, но на моменти да достига до кресчендо, запазвайки и тогава елегантността на звука.

Това усещане имах и при първия разказ от Музей на бегинки“, „Брюжка дантела“. В него сестра Урсула, отдадена на Бога,  изживява опияняващото откритие, че на света съществува и друга любов, способна да изпълва човека с щастие – между жената и мъжа. Душата на сестра Урсула все пак се връща при Бога. Животът показва, че любовта между хората може да бъде измамна, а усамотеният живот в бегинажа спасява сърцето от любовни разочарования.

Колкото и да бях възхитена от разказа, светската ми нагласа вътрешно се възпротиви срещу това послание. Очевидно самият автор винаги е изпитвал дълбока симпатия към бегинките. Това са вдовици или неомъжени жени, които предпочитат да избягат от обичайното всекидневие и да се оттеглят в по-тясна общност, живеейки бедно и богоугодно. Те не са точно монахини, но дават обет за целомъдрие. Бегинажите са типично нидерландски феномен.

Постепенно с всеки следващ разказ от „Музей на бегинки“ разбирах, че писателят съвсем не идеализира живота в тази затворена женска общност. Ревностното съобразяване с божествените заповеди и паническият страх от „простимите“ грехове довежда сестра Мария Ангелария до лудост („Сестрата със скрупулите“). Страдащата от перманентно главоболие сестра Годлийва от свенливост не позволява на доктора да я прегледа – това би означавало да види тялото й. Тя умира и последните й думи са „Птицата от платно!“ – така е определяла болката, стягаща главата й. В предсмъртния й час тази птица сякаш каца върху нея „за вечни времена, подобно на самия гълъб, символ на Светия дух!“ Намек, че прекомерната любов към божественото може да причини смъртоносна болка.

Още по-откровен е разказът „Агония на Бегинажа“, в който старата игуменка на Брюжкия бегинаж, сестра Барбара, не смее да напусне този свят, за да не отмре с нея залиняващата й обител. От многобройните някога бегинки са останали само 20, „октомврийска отсрочка, която отначало покосява с вихрушка почти всички листа, но оставя няколко по клоните чак до последните снегове.“

Най-недвусмислен и разтърсващ обаче е финалът на книгата, озаглавен „Яслата“. В навечерието на Коледа сестра Моника, сломена от вестта за смъртта на невръстния си племенник, дете на сестра й, неволно счупва восъчната статуя на Младенеца, която трябва да постави в сцената с яслата, според католическия обичай. Поради невъзможност да набави нова восъчна фигурка и за да не провали коледната церемония, със съгласието на сестра си, тя слага в яслата вкочаненото телце на детенцето. Какво по-силно послание за обречеността на една общност, която празнува Рождеството Христово, олицетворено от едно дете, отминало в отвъдното!

Впрочем, с изненада открих, че самият Жорж Роденбах е починал навръх Коледа. Дали и той, като героинята си сестра Барбара, не се е постарал със силата на волята да се задържи на този свят до святия ден на Рождество!

През цялото време, говорейки за отделните части на „Музей на бегинки“, ги наричам разкази. Те са всъщност портрети на бегинки, събрани в една малка галерия, по-точно в музей, както самото заглавие подсказва. Пред всеки портрет има по едно цвете – авторът ги нарича „Натюрморти“. В тях са описани моменти от живота на бегинките. Натюрмортите не са пряко свързани с последващите ги разкази, така както цветето пред един портрет не го повтаря буквално. Изключително интересна литературна композиция!

В началото сравних прозата на Роденбах с мелодия, изпълнявана на цигулка. В „Музей на бегинки“ към усещането за музика се наслагваше и сравнението с изплитане на дантели. Не само заради изработваните от бегинките изящни брюжки дантелени фигури, за които често става дума в книгата, а и заради умението на автора от тънката нишка на словото да извайва неподозирано красиви образи.

Същото умение обаче се изисква и когато се превежда тази фина проза. Затова изказвам най-искреното си възхищението от работата на преводачите от френски Тодорка Минева и Красимир Кавалджиев, които са пресъздали съвършено на български изящните „брюжки дантели“ в прозата на Жорж Роденбах!

Финалният ми възторжен акорд е за художниците Веселин Праматаров („Музей на бегинки“) и Борис Праматаров („Призванието“), създали корици, които приканват всеки да разгърне двете книги. И да не остане излъган в очакванията си!

Гергина Дворецка

Източник: www.evropaworld.eu