Прочетох сборника с разкази на Елена Алексиева „Прекъсването на самсара“ (изд. „Жанет 45“), след като няколко дни бях отделила време на нашумял български роман, който месеци наред е сред най-продаваните у нас. Читатели на романа с възторг коментират в различни форуми колко е завладяващ, как в края на всяка глава са били нетърпеливи да разберат какво се случва по-нататък. Лично за мен действието във въпросната книга течеше бавно като голяма река, която пътьом се старае да не подмине нищо по бреговете, отърква се о всяко камъче и изпъкнало коренче – сиреч, твърде много подробности са описани покрай основната сюжетна линия и от това погледът ми започна да се уморява. Самите води на повествованието изобилстват от такова количество метафори, че вместо да ме въодушевяват с хубостта си, все повече пречеха на плуването ми в текста. Имах чувството, че пъстри цветчета, тревички и клончета с живописни форми постоянно се носят край мен, омотават ми се около ръцете и краката и аха да ме завлекат към дъното. Когато усетих, че съм на път да се удавя, бързешком излязох от реката – с други думи, прекъснах четенето.

Имах нужда от промяна на литературната обстановка край мен и разтворих новата книга на Елена Алексиева. Целта на този мой увод не е да противопоставям двете книги, затова и не уточнявам заглавието на първата – за нея ще пиша в друг отзив. Всяка от тях си има своите читатели и те очевидно се различават по художествените си вкусове. Исках само да поясня, че сборникът „Прекъсването на самсара“ дойде при мен в подходящ момент, а това ми помогна да откроя още по-отчетливо достойнствата на разказите в него.

Не знам дали бихте ме разбрали, но изпитах огромно облекчение да проследявам изречение след изречение, без да се натъкна на нито една словесна финтифлюшка, с която авторът се старае да покаже: виж какво мога да правя с думите! Напълно съм съгласна с коментара в Goodreads на Емануил Видински за книгата на Елена Алексиева: „Хубав, плътен език, добър ритъм и никакви клишета, безумни метафори, орнаментика и кич. Можело и така да се пише.“

Разказите в сборника те грабват с това, че думите в тях са премерени и всяка си е на мястото. Вниманието привличат не някакви словесни еквилибристики, а самите герои – те винаги са странни, както и ситуациите, в които те попадат.

Още първото изречение в книгата предизвиква шок: „За шейсет и петия рожден ден на Иван Петров му подариха гроб.“ Съвсем естествено е да се заинтригуваш кой враг на Иван Петров се е изгаврил така жестоко с него. Удивлението нараства, защото се оказва се, че злокобният подарък е от неговото собствено семейство и близките му всъщност си мислят, че са направили нещо изключително полезно за него. Нали всички сме смъртни, а в големия град хубавите гробищни места са кът. Истинският съспенс настъпва, когато главният герой решава да нагледа собствеността си и отива да издири мястото на бъдещия си гроб, но открива голяма тревна площ – този парцел от гробищния парк още не бил влязъл в регулация. Не си мислете, че съм ви издала целия сюжет на разказа „Подарък“! Ще има да видите какви невероятни и същевременно напълно реалистични истории се случват с Иван Петров, когато редовно започва да посещава поляната, където ще е неговият гроб, и да присяда под грамадната липа, която се издига там!

Елена Алексиева умее не само да запали интереса на читателя, но и да поддържа постоянно огънчето му до финала на разказа! И така от разказ в разказ, като от едно прераждане в друго, докато прекъсне самсара – в будизма това е цикълът от раждане и смърт, мечтата на всеки будист е да достигне до нирвана, прекратяване завинаги на преражданията и спасение от житейските страдания.

Всеки от героите в „Прекъсването на самсара“ има своето страдание: старост, болест – негова или на близък човек, лудост, външност, несъвместима с общоприетите стандарти, неспособност да промени ставащото около него, изкупление за извършено престъпление… Но страданието, прераждащо се в различни човешки съдби, не е представено така, че да затормози четящия или да го отблъсне. В повествованието винаги проблясва светлинка, повечето от героите успяват да намерят опорна точка, която за момента спасява духа им.

В анкетата на „Литературен вестник“ за събитие в литературата през 2021 г. Деян Енев изтъква „Прекъсването на самсара“ и допълва, че там има два световни разказа – „Афганистан“ и „Балонът“. Към неговия избор бих добавила още: „Източният прозорец“, „Идолът“, за който вече съм писала в блога си, „Ловът“, „Златната стая“, „Под дъгата“… Май изброих повечето от 11-те заглавия в книгата, но съм искрена.

Какво харесвам в тези разкази?

Отбелязах в началото, но държа да повторя: в тях няма никакви словесни „красотички“, чиято цел е да покажат виртуозността на автора (по-често се случва с авторки) при работата с думите. Образността в прозата на Елена Алексиева се ражда непринудено, без никакви напъни да се покаже майсторлък. Който обича метафорите в прозата, нека прочете началото на разказа „Източният прозорец“: „Денят гузно се влачеше между дърветата в парка, обрулвайки тук-там по някое съсухрено листо. Той беше излинял и мъчително кратък, в четири следобед почти напълно обезкървен. Проскубаната му опашка метеше алеите, настлани с червеникав чакъл, облизвайки кръглото островче, върху което още аленееха редки, подобни на шипки рози, и несвястно шепнеха хилави пустинни треви“.

Достойнството на тази метафора е не само в нейната оригиналност, а и в това, че не е самоцелна. Отиващият си ден неслучайно е оприличен на измършавяло улично куче. От източния прозорец, дал заглавието на разказа, главният герой – учителят Добрев, редовно наблюдава как посетителите в парка разхождат домашните си любимци. Докато един ден този прозорец бива зазидан… Вътрешната драма, която героят изживява вследствие необяснимото решение на собствениците да извършат такъв ремонт заслужава да се прочете. Ще изтъкна обаче и друго – в тези разкази наистина няма случайно попаднал детайл. В тях, съвсем по Чехов, пушката, която се е появила в първо действие, до настъпването на финала непременно гръмва.

Само в „Птици“ известно време се чудех защо в двора на героинята на два пъти от небето падат птици, описани с точните размери на телцата и размаха на крилете им, а после до края на разказа темата за хвъркати напълно изчезва. Докато в един момент осъзнах, че другият основен персонаж, колоритният жител на селото, който от време на време неканен навестява главната героиня, е не по-малко странна птица, изникваща изневиделица, и видът му също е описан в детайли, дори фигурира в повествованието с трите си имена.

Книгата ми харесва и с онова, което Не намирам в нея. Няма ги дълбокомислените разсъждения, с които авторът (по-често авторката) се опитва да ми внуши: „Сега ще ти кажа истината за живота!“. Няма ги напъните четящият да бъде хванат за гърлото чрез сърцераздирателни ситуации или „проникновени“ вътрешни монолози, целящи да изтръгнат сълзи. Тъкмо обратното, както вече споменах по-горе, Елена Алексиева като че ли съвсем умишлено щади читателите, старае се те да не бъдат разтърсени из основи от изпитанията, през които минават героите й. Иначе колко разплакани очи щеше да има заради болната от рак жена и мъжа й, дотолкова отдаден на грижите си за нея, че сам заприличал на болен от рак! („Ам-гъл и аз“). Или за жената джудженце, решена да отстоява място за себе си в един свят, несъобразен с нейните физически размери! Само че сълзите на читателя не бликват, защото авторката го е накарала да почувства, че героините й носят достатъчна сила у себе си, за да понесат отредената им карма и да не будят съжаление.

Заплаках един-единствен път при четенето на тази книга, в която всъщност има толкова много драматизъм – в края на разказа „Източният прозорец“: жената на учителя Добрев, българин, живеещ отдавна в Германия, очаква да разбере от него дали се е осмелил да попита директора на музикалното училище, където работи, ще го назначи ли за редовен преподавател. Учителят Добрев би искал да оправдае очакванията й, но истината е, че изобщо не е питал директора за постоянно място, а му е изразил възмущението си от зазиждането на източния прозорец в класната стая, където преподава. Всъщност, би трябвало да й каже колко безсилен се чувства не само заради непрежалимия прозорец, през който е виждал света навън, а и заради неспособността си да се впише напълно вече толкова години в чуждата страна. Вместо това се оплита в измислиците, с които се опитва да я убеди, че всичко е наред. Фрау Добрев го прекъсва: „Емил… Емил, погледни ме. Ти плачеш.“

До края на разказа има още няколко изречения, които прочетох с разплакани очи.

Заглавието на сборника може да подведе някого, че в него ще има тематичен акцент за будизма. Всъщност само в разказа „Прекъсването на самсара“ се появява епизодичен персонаж, приличащ на будистки монах, когото главният герой, ослепяващ бивш полковник от Шесто, взема за инкасатор. Мъжът с очи като цепки и обръсната до синьо глава на два пъти произнася: Ринпоче! Не става ясно дали се представя или се обръща към бившия полковник като към будистки учител, но той така и не го разбира. В тези разкази не всичко е доизказано, много е оставено на въображението на читателя.

Още веднъж за будизма се споменава в последния разказ, „Балонът“. Там във финалната бележка под линия авторката мимоходом подхвърля, че има своя представа какво значи да се прекъсне самсара, цикълът на постоянните прераждания: когато човек „успее да изкупи всичко, без да причини страдание никому“.

Впрочем, във вече споменатата последна бележа под линия авторката признава, че не разбира нищо от будизъм. Това ми напомни симпатичното признание на Дубравка Угрешич в края на нейната повест-пачуърк „Щефица Цвек в лапите на живота“, че всъщност малко разбира от шиене. Което не й е попречило да съшие отделните части на забавната си „женска“ повест, служейки си умело с цялата терминология за шев и кройка. По същия начин „неразбиращата“ от будизъм Елена Алексиева в „Прекъсването на самсара“ е съумяла да предаде мъдростта в неговата философия за надмогване на страданието: човек да не се вкопчва в онова, което го кара да страда, а да потърси успокоение за духа си.

Книгата започва и завършва с разказ, в който става дума за подарък по случай рожден ден. Само че в първия от разказите подаряват на рожденика гроб, а в последния  – полет с балон! Красиво и някак просветляващо, нали!

Гергина Дворецка

Още по темата:

Вредата от четенето в трамвая

Източник: www.evropaworld.eu