Семинар срещу колективната амнезия за Първата световна война
На 7 юни 2018 г. в София се проведе семинар на тема „Първата световна война на Балканите – кръстосани възгледи сравнителни перспективи“. Този международен научен форум бе организиран от Френския институт в България в партньорство със Столетната мисия (14-18) и Университетска агенция на Франкофонията (УАФ), като част от отбелязването на стогодишнината от края на Първата световна война (1914-1918 г.). Участваха учени от България, Румъния, Франция, Гърция, Турция, Сърбия, Македония. Специално за събитието дойде от Румъния регионалният директор на УАФ за централна и Източна Европа, Мохамед Кетата (на снимката вдясно).
Събитието имаше за цел да хвърли светлина върху войната на Балканите – един конфликт, който често е подценяван за сметка например на военните действия на Западния фронт. Това става, въпреки че поводът за Голямата война е атентатът в Сараево, а бойните действия започват с обявяването на война на Сърбия от страна на Австро-Унгария. Участниците изтъкнаха пред младата публика в залата, че Първата световна война не е „нашата“ война, а войната на нашите дядовци и прадядовци. Въпреки това, тя не бива да бъде забравена заради огромните страдания, които е причинила и на военнослужещите, и на цивилното население на Европа, което за пръв път в историята се превръща в легитимна мишена. Петте години военни действия са отнели живота на 18,6 млн. души, от които 8,9 млн. цивилни. Много други са били ранени или обгазени, което е съсипало психиката им.
Директорът на Френския институт в България, Фабиен Флори (на снимката вляво), сподели затрогващ спомен за своя правуйчо, който е изгубил единия си крак във войната и до края на живота си изпитвал фантомни болки.
Принос за разбулването на загадката за колективната амнезия относно Първата световна война, що се отнася до България и Румъния, дадоха доц. д-р Благовест Нагулов от Института за исторически изследвания на БАН и проф. Флорин Цуркану от Букурещкия университет (който бе и научен ръководител на семинара в София). В този конфликт двете съседни балкански страни се оказват от двете страни на барикадата, воюват яростно и дават множество жертви. Въпреки това, доскоро и в България, и в Румъния почти не се пишеше за войната в Добруджа, която се е отразила негативно и върху цивилното население. Както изтъкна доц. д-р Нягулов, около 25 000 души (предимно българи, но също така турци, евреи и татари) са били депортирани от румънските власти през август 1916 г. и изпратени в лагери в Молдова. Около 15 000 от тях измират от глад, студ и болести. Разкритията за тяхната участ дават повод на България да заплаши, че ще репресира румънски граждани. Едва през март 1918 г. част от оцелелите биват върнати във Варна и Браила с руски кораби. Страданияята на депортираните от Добруджа десетилетия наред е била тема табу за българските и румънските историци. Това се дължи на факта, че след Крайовската спогодба от 1940 г., с която България си връща Южна Добруджа, двете държави вече са от една и съща страна и имат общи интереси. Първоначално те са съюзници на нацистка Германия, а после са участници в „социалистическия лагер“.
Едва след 1989 т. започват да се появяват публикации на тема войната в Добруджа, а селата, откъдето са депортираните, започват да се „състезават“ кой по-добре да увековечи паметта им. Искането плоча с имената на депортираните от Балчик да бъде монтирана върху стената на двореца, изграден в този град от румънската кралица Мария, обаче е отхвърлено по икономически причини. Този красив дворец, построен през периода между двете световни войни, е един от най-посещаваните обекти от румънските туристи в България.
Доц. д-р Нягулов допълни, че булото на забравата се вдига и в Румъния, където потомци на пострадали от конфликта в Добруджа започват да пишат по въпроса. Според публикация, издадена в Констанца, десетки румънци са били убити от български войници, имало е и немалко случаи на изнасилени румънки. Върху Триумфалната арка в Букурещ, издигната през 1937 г., няма вписано нито едно сражение на юг от Дунава, изтъкна проф. Цуркану. Според него, това не е случайно, тъй като става въпрос за една травма, която румънците се опитвали да забравят.
След успешното си участие в Междусъюзническата война, в която българите избират да не оказват съпротива на румънската армия, Букурещ бил настроен оптимистично за участието си в Първата световна война на страната на Антантата. Това се отнасяло особено много за т. нар. Втори фронт на юг от Дунава, където на българската армия помагали турски, германски и австро-унгарски части. Скоро след започването на войната обаче румънците изживели истинска катастрофа. Става въпрос за превземането за броени дни на крепостта Тутракан, защитена от две укрепени линии с близо 30-хиляден гарнизон и стотици оръдия. В сражението загиват около 2500 български и около 7000 румънски военнослужещи. Едва около 2000 румънци, сред които и командирът им ген. Теодореску, успяват да избягат. 20 000 са хванати в плен. Травмата от поражението довежда до омраза спрямо военния елит на страната и недоверие към съюзниците, подсилено от загубата на цяла Добруджа по време на войната.
Проф. Цуркану разказа и за отразяването на преживяванията на румънските пленници. Художникът Николае Тоница, който прекарва две години във военнопленнически лагер в Кърджали, след това създава редица картини на базата на свои скици от този период. Свои спомени от пленничеството в България оставя и писателят Джодже Топърчану, който е бил артилерийски сержант в Тутракан. Проф. Цуркану подчерта, че писателят не изпитва неприязнени чувства към българите. Според него, травмата от Първата световна война би могла да бъде преодоляна чрез съвместни възпоменания на жертвите. Преди това доц. д-р Нагулов изтъкна като положителен пример най-голямото военно гробище в България – това в Тутракан, където загиналите са почетени с надписи на български и румънски.
Още по темата в сайта ни:
Източник: www.evropaworld.eu