„Златният мираж на испанците“ от Пенка Караиванова

Публикувано:
09:31ч / 09.06.2018г
Брой прочитания:
325
Брой коментари:
0

PENKA KARAIVANOVA ZLATNIAT MIRAZ KORITSA_Easy-Resize-1PENKA KARAIVANOVA PAZARAT NA FAKATETIVA COLOMBIA SNIMKA PENKA KДосега на сайта ни публикувахме няколко откъса от книгата на проф. д-р Пенка Караиванова „Златният мираж“ (изд. „Народна младеж“, 1970 г.), превърнала се отдавна в библиографска рядкост. В нея известната политоложка, журналистка-международничка, латиноамериканистка и дългогодишна преподавателка във Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ „Св. Климент Охридски“ разказва увлекателно за своето пътуване в Латинска Америка през далечната 1968 г. и за срещите си с едни от най-големите творци, родени там. Наскоро проф. д-р Пенка Караиванова ни напусна (1931-2018 г.), но части от книгата й отново се връщат при читателите, благодарение на дъщерята на авторката – талантливата преводачка и журналистка Здравка Михайлова, която любезно ни ги предоставя за публикуване.

Предлаганият откъс е дал заглавието на книгата „Златният мираж“. За илюстрация към настоящата публикация са използвани снимки, направени от самата авторка в Колумбия и публикувани в изданието от 1970 г. Вдясно: пазарът в колумбийския град Факататива, за който става дума в текста.

 

ПЕНКА КАРАИВАНОВА

ЗЛАТНИЯТ МИРАЖ НА ИСПАНЦИТЕ

– Нима нищо не е останало от вас?

Меланхоличното лице на чибчата[1] трепна. Въпросът достигна до него с болезненото си острие. И в съзнанието му отново изплува горящата савана, в пламъците, които поглъщаха сламените колиби; ръмженето на испанските кучета, насъскани след братята му.

– Оцеляха само камъкът и златото. Но то вече не беше наше.

– Нека да идем при камъка и златото…

Синът на племето на чибчите, някогашният господар на зелената савана, тръгна с мен. Пътувахме по тясното шосе към планината. Всъщност тук, накъдето и да те поведе шосето, ще допреш до стръмната планинска ограда на платото. Тя стягаше и закриляше четирийсет километра плодородна савана. Сред зеленината се открояваха белите петна на земеделските чифлици, събрани край тъмните китки на кипарисите. Преситени от високата трева, кравите лежаха по пасищата. Чибчата стоеше със замръзнали скули, сякаш  пристигнал вече в своето минало. Дълго търсихме отклонението от шосето за неговото селище. Най-после в равнината се издигнаха „Камъните на Тунха”.

– За вас може да е археологическо селище. За мен – това е моят прастар дом. Тогава цветята, дървената и редкият въздух на платото принадлежаха на чибчите.

По тревясалата пътечка бяхме стигнали до първия скалист навес, подслонявал някога индианците. Той приличаше на праисторическия човек. Издаденият напред покрив от светъл камък бе изгладен до лъскавина. Сушината под него – закътана и обрасла с мека трева. Скалиста стена – облизана и потъмняла от индианско огнище. Закръгленият хълм, изравнен отгоре в широка поляна, разпускаше десетки такива каменни козирки. Някои подслонявали една челяд. Други бяха свързани по три-четири заедно с естествени проходи.

– Природата е създала това селище за моя род. Защитено естествено и вкоренено в земята. Огънят на испанците не го погълнал. Но те унищожили хората. И ограбили нашето злато.

Отломки от него са събрани в Музея та златото в центъра на Богота. Модерната стъклена сграда на националната банка съхранява сега това индианско богатство: слънца от ковани златни листове с тънкостта на слюда, златни украшения от главите на вождове, войнски гривни за ръцете и краката, лицеви маски, обици за носа и ушите, амулетни фигурки на животни – въплъщение на индианската сръчност.

Във връзка с неотдавнашното честване на 430-та годишнина от основаването на Богота държавната банка на републиката беше наградена с почетна грамота за създаването на този музей – най-богатия музей на златото в света. В него са събрани над десет хиляди златни изделия от доколумбовата епоха, уникални предмети на древната континентална култура, част от златния мираж, който испанците тръгнали да търсят в това Елдорадо.  Музеят се охранява със специална електронна система, която изключва възможността от ограбване.

– Фигурата, която наподобява разкрачена жаба, е символичният знак на чибчата. Някога той е закрилял неговия дом. Сега този знак е пропълзял върху сувенирите.

Въображението ми изваждаше накитите от меките им кадифени възглавнички зад музейното стъкло. Измамваше бдителните полицаи и ги отнасяше в някогашното индианско селище. Закрепваше слънцата по каменните и глинените стени на колибите и злите духове тутакси ги напускаха. Гривните и церемониалните маски прилепваха върху тъмнобакърената кожа. Огромните като чинии обици обтягаха ушите. Широката златна лента и притуряните към нея ярки пера увеличаваха гордата недостъпност на индианския вожд. Изкусно изработените златни гребени грееха в тъмните коси на жените. Златните камбани пак разлюляваха звънкогласните си езичета по свещените дървета на индианците. Многобройните легенди, които бях прочела по стените на музея, уплътнени от хора и пейзаж, населяваха сега скалистите навеси. Романтични, потайни, суеверни легенди за божества, за празници и дошли изневиделица бедствия.

– Чибчите бяха господари на племето. А по-надолу от него други племена бяха уредили живота си.

Всяко от тях живее днес с легендите си, занаятчийското изкуство и миналите трагични сблъсъци с авантюристичните завоеватели. Те са побратимите на чибчата, заедно с които той създава етническата основа на съвременна Колумбия.

Залезът опваше дълги сенки върху мъртвото селище на чибчата. Привечерна тишина се стаяваше под каменните стрехи на някогашните жилища. Тревата изправяше утъпканите си от неканените посетители стръкчета. Оставихме „Камъните на Тунха”, замръзнали сред легенди и безмълвие. Колата отново плуваше между високите зелени дървета край шосето. Извиваше по прашните улици на попътните селища. Разминаваше се с магарета и рояци от деца.

– Да спрем ли във Факатетива? Тук има нещо останало от нас. Макар и променено, но не мъртво като каменното селище.

Квадратното прашно площадче пред нас беше оградено от ниски едноетажни и двуетажни постройки. С архитектурата и вехтостта си те напомняха за колониалното време, за амбициите на испанците да оставят свой отпечатък върху селищата. Тих, застинал провинциален градец. Поне чибчата твърдеше, че Факатетива е град.

– Оживлението идва тук само с дните на пазара.

Съдена улица скоро ни отби в широко, обиколено с каменна ограда място. Стори ми се, че всички крави, които преживяха край нашия път, бяха докарани тук. Говеждият пазар е връзката на земеделското градче с околните чифлици и селата. Можех да го оприлича на оригинална латиноамериканска графика, но без резките преходи между бялото и черното. Добитъкът придаваше единствената раздвиженост на тази картина. Безпокоен от необичайната обстановка, той тъпчеше нервно около стопаните си и се мъчеше да изтръгне поводите от ръцете им. Хората наоколо стояха, сякаш вкопани в пръстта.

Еднакви черни шапки, прилични бомбета, със завита нагоре периферия. Дълги сплъстени плитки, достигащи до средата на гърба. Вълнената руана в тъмнокафяв цвят покриваше горната част на тялото и се спускаше надолу. Руана е колумбийското название на прочутото в цяла Латинска Америка индианско наметало. В Чили това вълнено одеяло с дупка за главата се нарича пончо. В Колумбия двете части на наметалото са зашити на гърба, а отред падат поотделно.  Когато индианецът бърза, те приличат на размахани крила. Руаната неусетно се преливаше в дългата широка пола на селянката, която стоеше близо до мен. Тя беше подпъхнала ръце под вълнените краища на наметалото и гледаше неподвижно пред себе си. Мъжът й стискаше поводите на две телета.

Мълчаливи като сега, жената и мъжът се бяха спуснали по пътя от околните възвишения. Очите не се виждаха под нахлупените шапки. Но техният израз сигурно беше част от общата неподвижност. Разказвали са ми за индианската меланхоличност, за навика им да прекарват с часове като замръзнали, истукани божества. Виждах ги и по улиците на Богота с руаните, сплъстените шапки и дългите плитки. Стояха изправени пред изделията си, донесени за продан. Приличаха на безконтактни същества, изхвърлени от околния шум и динамизъм. Мислех си, че това идва от самотността им в големия град. Те никога не преспиваха в него. Привечер напускаха уличния ъгъл и дръгливите им кончета ги отвеждаха към планините.

Пазарът във Факатетива ме порази с масовите измерения на това настроение. Сега селяните като че се бояха да не нарушат провинциалната тишина. Мученето на кравите звучеше без примес на човешки говор, без обичайните пазарски подвиквания. Сякаш стоката бе доведена само да бъде показана, но не и да се продаде. Нещо недействително лъхаше от тази гледка. Дали от прозрачните сенки на здрача? Дали от разредения въздух на високата савана, който лишава нейното население от бързи реакции и от приетата традиционна латиноамериканска жизненост? Раздвоена между многобройните си въпроси, аз изведнъж прибавих към тях още един: „Дали би се изменила психологическата характеристика на българина, ако няколко милиона от нас живееха на връх Мусала?”, нали колумбийското плато се приближава до неговата височина!

Моят водач – чибчата, се беше изгубил за известно време на пазарището. Сега се връщаше със светложълти хлебчета в ръцете.

– Опитайте царевичната питка на индианците – арепа.

Залците бяха топли, с вкус на домашно царевично брашно.

[1] Название на индианско племе, населявало колумбийското плато – Б.а.

* * *

Екипът на сайта ни изказва благодарност на Здравка Михайлова за предоставения откъс от книгата „Златният мираж“ на майка й Пенка Караиванова.

 

Още от книгата „Златният мираж“ на сайта ни:

„Камбаните на Исла Негра“

„При плантаторите и жените с цвят на канела“

„Мирните конкистадори или наричат ме бразилейро“

„Футболният вулкан „Маракана“

„Самбата – този празник на народа“

Източник: Здравка Михайлова