„Творческа Европа” в продукцията на издателство „Гея Либрис”

Публикувано:
04:15ч / 03.05.2018г
Брой прочитания:
395
Брой коментари:
0

На 25 април в литературен клуб „Перото” на НДК книгоиздателство „Гея Либрис” и Унгарският културен институт в София организираха представяне на книги на издателството от поредицата „Ветровете на промяната”, излезли с финансовата подкрепа на програма „Творческа Европа” на Европейската комисия. Вниманието бе насочено към литературите на страните от Вишеградската четворка.

DSC00965 - CopyТемата на срещата бе „Какво е да живееш в интересни времена?” Специален гост бе младият унгарски писател Шандор-Жигмонд Пол, автор на книгата „Малки домашни истории”. Преводачите Лилия Рачева, Йорданка Трифонова, Асен Милчев, Даниела Тошмакова и Юлия Крумова говориха за книгите в свой превод, съответно: „К-ости” (Полша), „Спомени за една селска вечеринка” (Чехия), „Къщата на глухия” (Словакия) и „Малки домашни истории”. Присъстваха представители на чуждестранни културни институти и посолства.

Всички представени произведения разглеждат различни аспекти  на историческите промени след падането на „желязната завеса”. Но цялата среща  премина под сянката на едно трагично събитие.

In memoriam

Peter Kri_t_fekСпоред предварителната уговорка словашкият писател Петър Крищуфек (на снимката) трябваше да гостува в България и да присъства на представянето на българския превод на романа му „Къщата на глухия” точно сега. В последния момент обаче той се отказа поради възникнал ангажимент, свързан с режисьорската му дейност. А толкова искаше да дойде! На сутринта на 24-ти април ми позвъняха приятели от Братислава с ужасната новина: през нощта по пътя между Банска Бистрица и Зволен са се сблъскали автобус и товарен камион. Има две жертви, едната е Петер Крищуфек. Признавам си, че първата ми мисъл бе: „Ако бе пристигнал в България, може би това нямаше да му се случи…” Но никой не може да избяга от съдбата си. И така, вместо в негова чест, на нашата среща книгата му бе представен в негова памет. Почетохме го с едноминутно мълчание.

ПЕТЕР КРИЩУФЕК е роден през 1973 г., Братислава. Завършил е филмова и телевизионна режисура в Музикалната академия в словашката столица. Автор е на повече от 12 документални филми и два кратки игрални филма – Нощем на слънце и Какъв прекрасен свят.   За телевизионния си филм Дългата кратка нощ през 2004  г. получава наградата Igric. Награждавани са и негови  документални филми.   Изпод перото му са излезли трите сборника с разкази Неточно място (2002 – литературната награда Иван Краско за дебютна книга), С просто око (2004) и Извън времето (2009), на новелата Звезда от изрязана снимка (2005), сборникът от сценарии Рота за бавно реагиране (съвместно с Дадо Наги) и поетичната сбирка 75 W (2011). Първият му роман Суфльорът (2012) – предложен от страна на Словакия за литературната награда Европейска книга на годината, както и следващите  Близнаци и антиподи (2010) и Къщата на глухия (2012) са номинирани за годишната награда Anasoft Litera за най-добра проза в Словакия. Покрай тази обемиста историческа сага (над 550 стр.) се появява и Атлас на забравата, отличена в конкурса Най-хубавите книги на Словакия за 2013 г. в раздела Художествена литература. Авторът е и трикратен финалист в литературния конкурс Разказ. Публикува кратки текстове и разкази в словашки и чешки списания и вестници, както и в различни сборници. През 2014 г. излиза новелата му Ема и Смъртоглав, а през 2016 следва и последният му роман Тела. Години наред Петер Крищуфек се посвещаваше на живота и делото на един от най големите словашки интелектуалци и писатели – Корнел Фьолдевари. През 2017 г. заедно със съпругата на писателя съставиха сборник под наслов: Корнел Фьолдевари: за себе си. В творческите си планове за тази година Крищуфек предвиждаше да издаде нов роман и да филмира новелата си Ема и смъртоглав…

Светла му памет!

Чувствителността на словашките писатели, свързани с темата на Холокоста, се проявява особено силно в историческата сага на Петер Крищуфек „Къщата на глухия“ , откъс от която прочете преводачът Асен Милчев прочете пред присъстващите.. Главният герой Адам Трновски не може да прости на баща си, от когото цял живот се е възхищавал, за семейното предателство към вуйчо му Армин, когото в момент на ярост предава за депортиране. С дълбока съпричастност, в която прозира мъката от стореното, авторът описва една покъртителна сцена за тръгването на ешелоните на смъртта и бездушието и алчността на словаците към еврейските им съграждани.

Из „Къщата на глухия”, изд. „Геа Либрис”, библиотека „Ветровете на промяната”

Malach ha-moves – Ангелът на смъртта

Приятелят ми Тонко Грюн, на същата възраст като мен, имаше страхотно сръчни пръсти – можеше да огъва медна жица и да изработва различни животни и цветя и си сложи големи клещи в детското куфарче, облепено с цветна хартия. Защото там, където ще ги водят, ще се работи. Във влаковия ешелон взеха и Мислович, макар че той не можеше дори да се моли на еврейски. Госпожа Клугерова раздаде котките си.

През тези дни вуйчо Оскар се стараеше да остане извън обсег. Когато излизаше навън, избягваше главните улици и преди всичко портиера, който би могъл да го издаде. Прекарваше цели часове в жилищата на други хора, но и те изтръпваха, щом прозвучеше звънецът на вратата, или телефонът позвъняваше, сякаш някой непознат би могъл да се прокрадне през навития кабел чак вътре. Заедно с леля Рожка ходеха при познати, при които преди никога не биха се отбили, при чужди хора, с които само така, случайно се бяха заговорили на пътя и изглеждаха прилично. Само да не си стоят вкъщи. Но пощата беше неумолима към Оскар и жена му. И към децата им.

Всички обмисляха какво да си вземат за из път. За Полша се говореше какво ли не, но малцина вярваха на тези приказки. В навечерието на влаковия ешелон седяхме с мама в дневната им и пиехме билков чай. Оскар седеше на дивана и гледаше през прозореца навън, почти не говореше – а и гласовете на останалите бяха някак си приглушени, или дрънкаха пълни глупости, сякаш искаха да се престорят, че всъщност нищо не става. За отглеждането на цветя, за времето в Краков, за някакъв си футболен мач…

Позвъни се. Всички останаха по местата си, леля Рожка погледна мама, тя кимна и отиде да отвори. Зад вратата стояха съседите от околните жилища. Безмълвно влязоха вътре един след друг, промъкнаха се покрай мама. Мълчаха. Отначало бяха смутени. После започнаха да откачат картините от стените. Взимаха вазите, отвориха бюфета и прибраха сребърните прибори. Не казваха нищо. Леля Рожка се разприказва отново. За отглеждането на цветя, за времето в Краков, за някакъв си футболен мач… Погледнах я, в очите й напираха сълзи – може би ако не говореше, щеше да рухне. Гласът й леко трепереше, но го овладя.

А съседите, същите съседи, с които обсъждаха рецептите за сладкиши или вчерашния дъжд, в момента взимаха предметите от витринката – порцелановите чашки, статуйките, смъкваха от масата плетената покривка… А вуйчо Оскар с леля Рожка само седяха там, пиеха билков чай и изведнъж им стана ясно, че вече не държат на нищо, защото в шепата си здраво ги държеше malach ha-moves. Ангелът на смъртта. А съседите са само негови невинни минищранти – помощници.

Армия без командири и команди

За щастие, подобни случаи не е било възможно да се разиграват по онова време в България. Въпреки че и ние сме били съюзници на нацистка Германия, която ни е притискала за „окончателно решаване на еврейския въпрос“. Въпреки че и тук е имало „Закон за защита на нацията“ и правата на евреите са били ограничавани. Само че има една огромна разлика – българския народ, въпреки огромните трудности успя да защити своите евреи.

На тази разтърсваща история ми се ще да противопоставя спомените на известния израелски общественик и писател Самуел Ардити (1935), племенник на Нобеловия лауреат за литература Елиас Канети, който през целия си живот не крие симпатиите си към България, откъдето е запазил незабравими спомени от детството си в Русчук. Ардити е автор на книгите „Човекът, който изигра Хитлер: цар Борис III – гонител или приятел на българските евреи“ и „Спомени от годините на Холокоста (1940-43):

Това ми се случи много отдавна, на 07.03.1943 г., в София, на ъгъла на улиците „Нишка“ и „Братя Миладинови“. Майка ми викна мен и брат ми и ни обясни, че ще ни вземат в Полша, за да ни убият. Тя ни приготви по една раничка, с няколко бучки захар, фланели, бельо и чорапи.

Легнах да спя и горещо прегърнах раничката. Бях на 7 и половина години, не бях още започнал живота си, дори още не бях целунал момиче, страхотно ми се искаше да живея. Чакахме злодеите, които обикновено идваха в два часа сутринта… Но една „невидима ръка“ спря полицаите. Те останаха долу, не се качиха на втория етаж. По-късно, когато пораснах, разбрах, че дължа живота си на българския народ и царя на българите – Борис III.

Самуел Ардити е ревностен защитник на каузата за подвига на нашия народ и обяснява причината:

Една тиха армия от 100 хиляди българи помагаха на евреите. Армия без генерали, без началник-щаб. Без да са организирани, те получаваха заповеди единствено от сърцата си…

Остава само да се възхитим и бъдем горди с подвига на нашите предци, които са ни спестили неудобството и угризенията на съвестта, каквито изпитват хората от Словакия и цяла Средна Европа.  И да говорим за това, така че целият свят да научи за него. Защото малцина знаят,че има един народ, който е спасил всичките си евреи.

Асен Милчев

Още снимки от събитието може да видите на страницата на фондация „Европа и светът“ във Фейсбук.

Източник: www.evropaworld.eu