Края на миналата и началото на тази година прекарах под впечатлението от романа „Американски триптих“ на Людмила Калоянова, издание на „Жанет 45“, 2024 г. Най-общо казано, в него се разказва за емигранти.

Тази тема ми е интересна още от началото на 90-те на миналия век, когато след политическите промени мои познати масово напуснаха България, за да се установят в САЩ и Канада. Като казвам „масово“, не преувеличавам, защото от неголемия екип на Младежка редакция в Българското национално радио, където работех, петима колеги – двама щатни редактори и трима сътрудници – заминаха скоропостижно на екскурзия за Куба (тогава оттам минаваше трасето към Новия свят) и не се върнаха, а се прехвърлиха в горепосочените страни. От тези петима след някоя и друга година трима се прибраха в София. Не им беше провървяло на новото място.

Въпросът как се чувстват емигриралите от България на чуждото място ме кара винаги да разгръщам с любопитство книгите на български писатели, живеещи от години зад Океана. Така направих и с романа на Людмила Калоянова „Американски триптих“. Авторката и съпругът й, талантливият поет и писател Васил Славов, живеят в Щатите от времето, когато и моите колеги от БНР се отправиха в същата посока, а някои после се завърнаха окончателно у нас, разочаровани. Людмила и Васил и досега са там, но при всяка възможност посещават родината. „Американски триптих“ по същество е колкото американски, толкова и български, защото действието в него се развива колкото в Америка, толкова и в България.

В книгата става дума и за по-старо поколение емигранти в Щатите, още от началото на ХХ век – гръцките роднини на главната героиня Лу, заселили се по българското Черноморие. С един от тях, Теодор Карас, е свързана и основната интрига в сюжета, защото след заминаването му за Америка той е обвинен, че е откраднал иконата Черната Мадона, покровителка на град Агатопол (имената на някои градове и географски обекти са променени в романа: Ахтопол е Агатопол, Созопол – Калдъръменият град, остров Св. Св. Кирик и Юлита е само  Св. Юлита). Тъй като мълвата за кражбата на иконата преследва Теодор и в Америка, за потомците от рода му е важно неговата чест, макар и посмъртно, да бъде реабилитирана, като се издири въпросната икона, за която има вероятност да е запазена някъде. С тази задача е натоварен неофициално синът на Лу, Крис, журналист в Ню Йорк, командирован в България от своето издание, за да проучи каква е вероятността на остров Св. Юлита да бъде създаден световен център на изкуствата – трети Лувър, след този в Абу Даби.

Търсенето на тази икона минава като червена нишка през целия сюжет и ще оставя на бъдещите читатели сами да разберат дали се увенчава с успех. Бях заинтригувана обаче не само от детективския елемент в романа, а и от наблюденията върху живота на емигрантите от България. Всеки от тях е напускал родината от различни подбуди. За родителите на Крис това е било предизвикателство да опитат силите си на друго, напълно чуждо място. Завинаги обаче духом остават българи. Вкъщи говорят на български, държат синът има да го научи добре – нещо, за което други наши сънародници, живеещи в чужбина, нехаят. Самият Крис вътрешно упреква родителите си, че са го откъснали от щастливото му детство у нас и след завършването на първи клас е трябвало да свиква в напълно непознатата американска училищна среда. Приспособил се е успешно в чуждата страна, както и родителите му, но сърцето му завинаги е свързано с България.

Същевременно, може да се каже, че Крис е гражданин на света. Проучванията във връзка с възложената му журналистическа задача и издирването на изчезналата икона го отвеждат в Париж, в Абу Даби, в Истанбул. Хареса ми лекотата, с която авторката пренася действието в различни точки на света и винаги описва местата детайлно, предавайки автентичната им атмосфера.

Едни от най-вълнуващите за мен страници бяха за детството на писателката в родния й Созопол и спомените за баща й. „Бях щастливо момиченце, което обичаше да играе навън и да ходи често на пристанището.“ Близостта на морето оставя светъл отпечатък върху всички детски спомени. „Началното училище в Калдъръмения град (Созопол) бе висока сграда с високи прозорци, в които се оглеждаше отсрещният залив.“ Учила съм до седми клас в една от най-достолепните училищни сгради в София – на бившата Втора мъжка гимназия, но четейки романа, ми се прииска и аз да съм била ученичка в училището с изглед към залива, да играя през междучасията в „огромния двор, изнесен току над скалите и потънал в сенките на смокинови дървета и нарове, които узряваха в началото на учебната година.“ Вълшебно, наистина! А на този фон достолепно се откроява фигурата на Нико Кало, бащата – една от най-уважаваните личности в града, дългогодишен негов кмет. Човек, отдаден изцяло на грижата за съгражданите си, отговорен, всеотдаен. С много любов и възхищение е описан образът му. И с много болка, примесена с чувство за вина, че този достоен човек е изживял последните си години в самота, защото и двете му пораснали деца са заминали да търсят късмета си в чужбина, оставяйки го сам в голямата Каменна къща. Дъщерята все пак успява да бъде с обичния си баща при раздялата му с живота, но той си отива от този свят огорчен. Избягвам да правя литературни паралели, за да не изглеждат като противопоставяне, но си помислих за „Градинарят и смъртта“ на Георги Господинов. Той написа книга за последните дни на баща си и го издигна на пиедестала на синовната си любов. Същото прави и Людмила Калоянова само на няколко страници в „Американски триптих“, но те имат силата и въздействието на цяла книга. При това са заредени с поезия, която изкристализира в стихотворението, започващо с: „Баща ми е ловец все крачи не спира обикаля небесни поляни/ прескача съзвездия прицелва се в пръстена на някоя планета пак/ продължава катери купести облаци мести ги с ръце/ все търси до блесне в пролуката Бакърлъка да блесне очите му/ подковата на морето…“    

В романа на Людмила Калоянова обаче има не само носталгия. Съвсем откровено тя прави сравнение между американците и българите на съвсем битово ниво, в ежедневието им, и открива разликите, например, при шофиране: у нас има твърде изнервени хора, проявяващи грубост и агресия на пътя, докато в САЩ търпеливо ще те изчакат, ако си се разсеял и не тръгнеш веднага, след като е светнал зелен светофар. Никой няма да те ругае и обижда, дори ще ти се усмихнат с разбиране. Върху този малък детайл в романа се замислих сериозно. Разбира се, в Щатите стават сериозни престъпления и животът съвсем не е идилия, а дори е твърде напрегнат, но защо американците се стараят винаги да се усмихват, а у нас, колкото си по-намръщен и по-малко се съобразяваш с другите, си по-уважаван? Признавам, че нямам отговор на въпроса.

     Харесвам книги, които не само дават отговори, но карат слушателя да си задава въпроси и да мисли над тях. Такава е „Американски триптих“. Като прибавим умението на авторката да рисува с няколко щриха запомнящи се образи и деликатното вплитане в повествованието на красива любовна история, романът е наистина впечатляващо се четиво.  

Гергина Дворецка

Източник: www.evropaworld.eu