Английски капитан отразил щурма на Шипка за „Таймс“
Турски войски щурмуват руските позиции на Шипка на 20 август 1877 г. Снимка: „Илюстрейтид Лондон нюз“. Отляво – Иван Вазов като чиновник за особени поръчения към временното руско управление у нас през 1878 г. Отдясно – Джеймс Уилям Гамбие. Колаж: Владимир Дворецки
Британският военноморски капитан Джеймс Уилям Гамбие е отразил като специален кореспондент на в. „Таймс“ Руско-турската освободителна война и по-специално щурма на Шипка през август 1877 г., след като бил акредитиран към щаба на Сюлейман Паша. Интересното е, че кап. Гамбие охарактеризира в мемоарите си кръвопролитното сражение с рядката дума „хекатомба“, която използва и Вазов в безсмъртната си ода „Опълченците на Шипка“.
Капитан Гамбие е потомък на прочут мореплавателски род. Най-известен от предците му е адмирал барон Джеймс Гамбие, на чието име са наречени град в щата Охайо, планински връх в Австралия и острови в Канада и Френска Полинезия. През 1855 г. племенникът му постъпил във флота. Две години по-късно бил назначен за мичман на фрегатата „Айрис“, но скоро след това го разжалвали в чин кадет и му намалили заплатата наполовина, задето двама от командваните от него моряци избягали в Рио де Жанейро. Кариерата на младия Джеймс Гамбие не се развила добре, и в края на краищата той излязъл в запас с чин командир (равняващ се на подполковник) през 1873 г. Четири години по-късно обаче неговият приятел Джон Камерън Макдоналд, мениджър на в. „Таймс“, му предложил да го изпрати в Османската империя, за да отразява като военноморски кореспондент на авторитетния вестник току-що започналата Руско-турска война. По онова време се смятало, че османската флота под командването на британеца Хобарт Паша ще изиграе важна роля в конфликта. Както обаче Гамбие пише в мемоарите си „Връзки в моя живот по суша и море“, излезли от печат в Лондон през 1906 г., тези надежди се оказали безплодни. Некомпетентността на Хобарт довела до това, че османската флота не успяла да попречи на руснаците да прекосят Дунава.
Корицата на мемоарната книга на капитан Гамбие
Гамбие обаче имал и тайна мисия, възложена му от шефа на „Таймс“ Макдоналд. Той трябвало да изземе поста кореспондент на вестника в Истанбул от титуляра – италианецът Антонио Галенга, от когото били недоволни както ръководството на „Таймс“, така и британският посланик в Османската империя. Както научих от мемоарите на самия Галенга, той пръв разбрал за турските зверства при разгрома на Априлското въстание и редовно изпращал дописки до редакцията, които обаче въобще не били публикувани. Причината била, че официозът следвал плътно политиката на правителството на премиера Дизраели, който защитавал действията на султанските власти, за да контрира попълзновенията на Русия към Проливите.
Когато Гамбие се опитал деликатно да намекне на Галенга, че трябва да поеме неговите функции, избухнал страхотен скандал. Вбесеният италианец запитал капитана с какви пълномощия разголага за това, и Джеймс трябвало да признае, че няма такива. Той все пак успял да замаже нещата. Скоро след това от „Таймс“ пратили официално заместник на Галенга, а Гамбие трябвало да се отправи на плаване из Черно море с яхтата на Хобарт Паша. Преди това обаче капитанът за малко щял да бъде замесен в заговор за връщането на трона на сваления с преврат султан Мурад V. Влиятелна турска дама дори му уредила среща с майката на Мурад, която се опитала да го убеди да подеме в „Таймс“ кампания в полза на сина й, но Гамбие проявил благоразумие и отказал да участва в заговора.
Капитанът описва подробно как е плавал покрай западния бряг на Черно море чак до устието на Дунава. В пристанището Сулина той се уверил в плачевното състояние на турския флот, чиито офицери така и не успели – от некадърност или от корупция – да попречат на руснаците да форсират реката. Гамбие разказва и един комичен случай. Руски офицер с фамилно име Романов бил награден лично от император Александър Втори, тъй като твърдял, че с оръдеен изстрел от сушата е потопил турски боен кораб. По онова време обаче този речен съд според кап. Гамбие бил твърде далече от обсега на руските оръдия. Той се взривил, тъй като моряците пушели и си светели с фенери без стъкла, докато местели чували с барут.
След като кореспондентът на „Таймс“ се уверил, че няма изгледи за сражения в Черно море, той отишъл в Одрин, за да се приготви да придружава армията на Сюлейман паша, която идвала от Албания. Гамбие си наел за придружители няколко местни жители, включително и мъж от смесен гръцко-български произход, който трябвало да му опакова багажа. Но преводачът на англичанина – грък на име Стамос, се усъмнил във верността на носача и помолил англичанина да го разкара. На репортера обаче не се наложило да взима подобно решение – на следващата сутрин видял как българо-гъркът виси обесен на триножник от дървени трупи. През нощта турците го заловили, обявили го за руски шпионин и набързо го екзекутирали. Това не било нещо необичайно. Гамбие видял шест-седем наши сънародници да висят обесени от клона на малко дърво до гарата в Одрин. „Точно тогава не бе добре да си българин“, коментира той.
Обесването на българин в Одрин през 1877 г. Рисунка на капитан Гамбие Снимка: „Илюстрейтид Лондон нюз“
Кореспондентът на „Таймс“ потеглил от Одрин за Стара Загора в конски вагон, който си осигурил, като подкупил началника на гарата. Той пристигнал малко след като турската армия отблъснала войските на Гурко и си върнала контрола върху опожарения град. Гамбие рисува кошмарни сцени на това, което е видял при обиколката си из съсипаната Стара Загора. Навсякъде царяло опустошение – изгорели сгради, купища дрехи и мебели. Огромни подивели песове бродели из пазарите с окървавени челюсти и се биели за човешки останки. Авторът едва не загинал, след като го наобиколили няколко изгладнели кучета. Той успял да ги отблъсне с кол, който извадил от една ограда. При друга обиколка в покрайнините на града Гамбие попаднал на група българи – десетина мъже, около 30 жени и известен брой деца. Те се добрали до Стара Загора, след като се крили в гората или в околните села. Бежанците били в окаяно състояние – на практика умирали от глад, като някои от тях нямали сили да се надигнат от калта. Гамбие и още един европеец решили, че веднага трябва да уведомят за това генерала-франкофон Рауф паша, за да нареди редовна войска да охранява българите. Било сигурно, че ако башибозуци или черкези ги откриели, те щели веднага да ги изколят. Европеецът отишъл в щаба на Рауф паша, а Гамбие останал да се грижи за признателните българи. След три часа дошли турски кавалеристи, които откарали бежанците и още преди залез слънце ги натоварили на влака за Одрин.
Оопожарени села в Старозагорско през 1877 г. Рисунка на капитан Гамбие Снимка: „Илюстрейтид Лондон нюз“
Кореспондентът на „Таймс“ описва в мемоарите си как е спасил още една българка. Докато прекосявал с коня си плитка част на Тунджа, от другия бряг на реката проехтял изстрел, последван от много други. След това се чул див писък и една жена изскочила от храсталаците, опитвайки се с всичка сила да претича през реката. Гамбие пришпорил коня си към нея, сграбчил я въпреки съпротивата й и успял да я отведе на безопасно място. Жената била много висока, мускулеста, със славянско лице, но едната й ръка висяла безпомощно, а от раната на гърдите й течала кръв. Няколко башибозуци и черкези се насъбрали около каруцата на англичанина, опитвайки се да изтръгнат оттам жертвата си. Но преводачът Стамос развъртял тоягата си и спукал няколко разбойнически глави, а междувременно на мястото на инцидента пристигнал турският генерал Шакир паша и сложил край на сблъсъка. Пашата позволил на Гамбие да се грижи за жената, докато я откара в българския приют, организиран от лейди Кембъл в Истанбул. Ден-два по-късно Сюлейман паша пратил свой адютант, който поискал да му предадат българката. Кореспондентът на „Таймс“ обаче отказал, тъй като жената била тежко ранена и имала треска, след като английският хирург от Червения кръст д-р Лесли й направил операция. Раната на българката заздравяла бързо. По онова време Гамбие вече се бил настанил в малка турска къща в покрайнините на град Шипка. Той накарал жената да спи в палатка на двора, ограден с висока стена. Българката била странна, с избухлив характер, но проявявала почти робска признателност за това, което англичанинът направил за нея. Макар лявата й ръка да била парализирана, тя се стремяла да се отблагодари по всякакъв начин, като помагала да се мият чиниите и да се изтъркват конете. Жената разказала, че цялото й семейство било избито. Тя се крила цяла седмица на различни места, като се препитавала с царевица от полето и плодове от овошките. За съжаление, българката загинала при нелеп инцидент. Една нощ руснаците атакували турските позиции откъм Шипка и предизвикали огромна паника. Стамос натоварил жената на каруцата и групата веднага потеглила, оставяйки целия си багаж. Отстъпващите турски части обаче се скупчили по тесен път близо до пропаст. Товар с муниции се взривил и няколко коне, оръдия и каруци паднали в пропастта. Сред жертвите на суматохата се оказала и българката.
Преди началото на щурма на връх Шипка, Гамбие посетил едноименния град, който бил подпален от изтеглящите се руснаци. Главната черква също била в пламъци, на чийто фон се откроявали нейните куполи, а големите й порти били широко отворени. От любопитство англичанинът пришпорил коня си, който се изкатерил по каменното стълбище. Той нахлул, яздейки, в черквата, за да си вземе нещо за спомен. Погледът му попаднал върху извънредно красива икона. Гамбие скочил от коня си, откачил иконата, сграбчил я и пак се качил на седлото. Веднага, щом успял да напусне черквата, горящият покрив рухнал и вдигнал заслепяващ облак от прах и пушек. Англичанинът успял да отнесе иконата в родината си. Той я показал на експерти и известни художници, които я обявили за абсолютно уникална, вероятно дело на ранновизантийски майстор. Тя представлявала „Успение Богородично“, според надписа на кирилица. Богородица била изрисувана след кончината й, но душата й – във формата на повит младенец, била в ръцете на Исус, заобиколен от 12-те Апостоли. Направих проучвания в интернет и установих, че тази икона е била завещана на йезуитска черква в Лондон от внучката на кап. Гамбие, която починала през 1955 г.
Портрет на Сюлейман паша, нарисуван от капитан Гамбие Снимка: „Илюстрейтид Лондон нюз“
Кореспондентът на „Таймс“ получил достъп до Сюлейман паша и съобщава любопитни подробности за него. Но докато в дописките си го представя предимно в положителна светлина – като гостоприемен към чужденците, макар да говори само турски и да не се доверява на преводачите, в мемоарите си, написани 30 години по-късно, Гамбие използва доста по-мрачни краски. Той твърди, че Сюлейман паша е убил султан Абдул Азис (1830-1876), и бил напълно лишен от морал. Единственият човек, когото обичал, бил красив млад унгарец, от когото Гамбие често получавал сведения срещу заплащане. Но по време на сражението за Шипка фаворитът на Сюлейман паша изчезнал. Адютант на генерала разкрил, че унгарецът бил разстрелян по подозрение, че е руски шпионин.
Гамбие дава ценни свидетелства на Шипченската епопея от гледната точка на британски журналист, акредитиран към щаба на Сюлейман паша. Той не пести похвалите си за низамите (редовите турски войници), които в продължение на пет дена безотговорно били изпращани да атакуват една позиция, която на практика била непревземаема. Кореспондентът на „Таймс“ описва подробно руските позиции, укрепени с тежки оръдия „Круп“, които можели да стрелят и надолу срещу катерещите се по стръмните склонове османски войски. Той допълва, че с цената на много жертви турците успели да изкачат няколко оръдия на висок връх вдясно от руснаците. Техният обсег обаче се оказал недостатъчен, за да достигнат снарядите им до руските батареи.
Както споменах в началото, Гамбие описва като „хекатомби“ огромните загуби сред жертваните от Сюлейман паша турски войници. Тази гръцка дума, която първоначално е била употребявана за жертвоприношението на сто вола, е използвана и от Вазов в същия смисъл като английския журналист:
„Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
всяко нещо – удар, всяка душа – плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.“
За разлика от Гамбие, патриархът на българската литература не е станал очевидец на Шипченската епопея. По време на Руско-турската освободителна война Вазов е бил чиновник за особени поръчения към временното руско управление – първо в Свищов, а после в Русе. Неговият пост обаче му е давал възможност да се запознава със съдържанието на получаваните конфиденциални съобщения за хода на бойните действия. Ето защо в „Опълченците на Шипка“ Вазов успява да създаде силен ефект на присъствие на разказвача на мястото на събитието.
Освен че разбира от военно дело и може да си служи със словото, Гамбие е и добър художник-график. Той прави скици на бойните действия, които биват публикувани от седмичника „Илюстрейтид Лондон нюз“. Под една от тези гравюри има следният авторски текст, който доказва, че описанията на огромните човешки загуби не са пресилени: „Ефектът от модерните пушки със задно зареждане – 800 турски жертви за около десет минути“.
Загинали турски войници в боевете на Шипка през август 1877 г. Рисунка на капитан Гамбие Снимка: „Илюстрейтид Лондон нюз“
„Хекатомба“ не е единствената дума, която и двамата автори използват при описването на сражението. Гамбие споменава за дивите викове „Аллах“, които турците надават при атаката на върха. Този детайл присъства и в поемата на Вазов, но там е придружен от епитета „сърдити“.
Най-големите различия между двата текста, описващи Шипченската епопея, се наблюдава в описанието на решителния трети ден от боевете (11-и август по стар стил и 24-и по нов стил). Гамбие, който е наблюдавал атаката с далекоглед, също пише за неспирна стрелба („дъжд куршуми“ у Вазов), но не споменава нищо за употребата на камъни и „дървье“, а още по-малко на трупове от страна на защитниците на върха. За разлика от нашия поет, който създава впечатлението, че бранителите на Шипка са запазили докрай позициите си и дори са контраатакували, английският журналист твърди, че когато турците достигнали на няколко метра от землените укрепления, голяма група руски войски се евакуирали оттам и побегнали към върха. Гамбие очаквал да стане очевидец на епохална победа, но изведнъж поради неясна причина османските войски започнали да отстъпват, макар част от тях да били вече в руските окопи. Той не споменава нищо за пристигането на Радецки „със гръм“, с което Вазов завършва описанието на битката. Според Гамбие, причината за този катастрофален провал на османската армия се дължи или на предателство от страна на Сюлейман паша, или просто на липса на лидерство.
На следващия ден бойните действия били напълно преустановени. Кореспондентът на „Таймс“ се възползвал от това, за да обходи сцената на най-ожесточените битки. Турците през това време погребвали загиналите свои другари и врагове. Гамбие видял над хиляда събрани руски пушки, както и голям брой шапки с обозначенията на руски полкове – 53, 54, 55, 56. Според него, това било още едно доказателство, че руснаците фалшифицирали броя на загубите си, като при поражение представявали жертвите си като български опълченци.
Английският журналист не останал до края на боевете за Шипка, тъй като не прикрил отвращението си към Сюлейман паша и намекнал за подозренията си за неговото евентуално предателство в дописките, които пратил до „Таймс“. Коментарите му били пратени по телеграфа до Високата порта и в крайна сметка стигнали и до ушите на Сюлейман. След това командващият го „помолил“ да напусне турските позиции. Гамбие се забавил няколко дена, чудейки се дали да се подчини или да се оплаче на британския посланик. Но след като получил изрична заповед от Сюлейман, забраняваща му да обикаля сред армейските части, кореспондентът на „Таймс“ решил, че за него би било опасно да остане там. Той се опитал да получи заключителна аудиенция при Сюлейман паша, за да се сбогува с генерала, но тази чест му била отказана.
Гамбие се върнал безпроблемно в Истанбул, но там го очаквала официална заповед да напусне пределите на Османската империя. Той отишъл във Виена, където получил инструкции от „Таймс“ да замине да отразява обсадата на Плевен. Кореспондентът се поколебал дали да направи това, тъй като бил получил доста вътрешна информация от свои турски приятели, включително и от заместника на Сюлейман паша, за състоянието на страната. Гамбие се опасявал, че ако случайно нещо изтече в пресата, враговете му, и особено Сюлейман, щели да го обвинят в предателство. Освен това от руското посолство във Виена непрекъснато го обсаждали в хотела му и му задавали всякакви въпроси. Гамбие решил, че не би могъл да издържи на подобен натиск в продължение на месеци. Освен това, ако не заемел напълно руската страна, можело да го набедят, че е турски шпионин. Ето защо, макар това да било против собствения му интерес, той се завърнал веднага в Англия, с което сложил край на един от най-интересните епизоди от живота си.
Автор: Владимир Дворецки
Пълния текст на мемоарната книга на капитан Гамбие може да прочетете в оринал на този линк: https://sites.rootsweb.com/~pbtyc/Gambier/Ch_23.html
Сродни публикации на сайта ни:
Източник: www.evropaworld.eu