Как Вазов въведе Достоевски в българската литература чрез образа на Кандов
Разколников (най-вляво) и Кандов (най-вдясно). Илюстрации към „Престъпление и наказание“ (1893, худ. Николай Каразин) и „Под игото“ (1894, худ. Иван Мърквичка). Колаж: Владимир Дворецки
Препрочитайки „Под игото“, установих, че Вазов въвежда в българската литература Достоевски по един категоричен начин – чрез поведението на своя герой Кандов, който планира да повтори до най-малки подробности убийството, извършено от Разколников. По онова време романът „Престъпление и наказание“ все още не е издаден на български, но авторът му вече е добре познат на нашите читатели. Заслугата за това е основно на приятеля на Вазов – публицистът Стефан Савов Бобчев, с когото писателят работи в редакцията на пловдивското списание „Наука“.
Както твърди руският изследовател П. И. Кравцов, творчеството на Достоевски е получило широка известност в славянските литератури едва след смъртта на писателя (той умира на 9 февруари 1881 г. – б. а.). Специално за България той пише, че до 1878 г. руските книги попадали там трудно. Според изследователя, българите се запознавали с руската литература по време на пребиваването си в Русия. Кравцов дава за пример Любен Каравелов, който е учил в Московския университет и е имал възможността да се запознае с произведенията на новите руски писатели. Между другото, италианският славист Рикардо Пикио доказа, че Каравелов се е повлиял от Достоевски, когато през 1871 г. е написал на сръбски език своята автобиографична творба „Из мъртвия дом“ след 200-дневния си престой в будапещенската тъмница. Първообразът, естествено, е „Записки из мъртвия дом”, публикуван през 1863 г.
Според Кравцов, за първи път името на Достоевски в българския печат се споменава едва през 1880 г. в пловдивския вестник „Марица“. Заслуга за това има С. С. Бобчев, тогава студент в Московския университет. В свое писмо от Москва, публикувано на 11 юли 1880 г., той разказва за възторжената реакция на публиката на Пушкинския празник при изказването на Достоевски. Пак на С. С. Бобчев принадлежи и първият биографичен очерк за руския писател, поместен в сп. „Наука“, брой № 1, 07.1882 г. Младият литератор съобщава доста важни факти за живота и творчеството на Достоевски, когото обаче нарича „Тодор“ и „Теодор“. Той например изтъква, че след като постъпва в инженерното училище в Санкт Петербург през 1837 г., бъдещият писател е бил състудент на Тотлебен, Радецки и Кауфман – „генерали, които се отличиха… в последната война за нашето освобождение“. Бобчев допълва, че явно Достоевски се е занимавал сериозно с изучаваната от него дисциплина, тъй като по време на обсадата на Плевен написал специална статия, забележителна по своята яснота, която била препечатана от специализирани военни списания. Българският литератор не пропуска да спомене и за участието на писателя в нелегалния кръжок на Петрашевски, което му донася смъртна присъда (отменена в последния момент). Бобчев разказва подробно и за творбите на Достоевски, като изтъква „Унижените и оскърбените“ и „Престъпление и наказание“. В края на очерка се споменава, че редакцията на „Наука“ смята да отпечата и някое от художествените произведения на Достоевски, за да могат читателите да се запознаят по-добре с него. Това обаче става едва две години по-късно. В бр. 7-8 от 1884 г. е публикуван разказът„Мъничкий (sic!- б.а.) герой“ (из неизвестните мемоари) в превод на Михаил Киранов. Това е единствената творба, която Достоевски пише в каторгата. Същият разказ, но вече под заглавието „Малкия герой“, е публикуван в Шумен през 1893 г. Издаваното в този наш град списание „Искра“ играе важна роля в запознаването на българската общественост с творчеството на Достоевски, като преводач от руски е Васил Йорданов. „Престъпление и наказание“ в негов превод излиза през 1889-1890 г., а „Братя Карамазови“ – през 1892 г.
Романите на Достоевски се появяват на български доста време, след като Вазов написва в Одеса „Под игото“ (от 1887 до началото на 1889 г.). Но патриархът на нашата литература е владеел отлично руския език, който е научил в Сопот от своя учител Партений Белчев, възпитаник на Киевската семинария (обезсмъртен в романа и в повестта „Чичовци“ под името даскал Климент). През 1865 г., когато Вазов учителства в Калофер, той се ползва от библиотеката на тамошното училище, за която заявява в литературната анкета пред проф. Иван Шишманов: „Тая училищна библиотека игра голяма роля в моето развитие. Без нея аз нямаше да бъда нищо“. Едната стена на учителската стая била заета изцяло от огромен остъклен шкаф, пълен с френски и руски книги. Там били и многобройните томове на сп.“Отечественные записки“, където са публикувани ранните произведения на Достоевски. В анкетата с проф. Шишманов, правена през последните години от живота му (1915-20 г.), Вазов споменава, че оттам се е запознал „със статии и съчинения от Белински, Лермонтова, Пушкина, Григоровича, Гончарова и др.“. Според литературния изследовател Пламен Антов, сред тези „и др.“ сигурно е бил и Достоевски. Запознанството на Вазов с „Престъпление и наказание“ (публикуван в сп. „Русский вестник“ през 1866 г.) обаче вероятно е станало, след като баща му го изпраща да си „доучи“ в Пловдивската гимназия – от 1867 до 1868 г. Интересен е начинът, по който той въвежда „от раз“ руския писател и неговия герой в „Под игото“: „Кандов си спомни за Разколникова: и героят на Достоевски също бе замислил убиването на лихварката за благото на човечеството, и той беше тъй симпатичен и трогателен!“. В края на 80-те години на 19-и век Вазов пише за руския писател и протагониста в „Престъпление и наказание“, без да даде никакви пояснения, сякаш този роман е бил известен на всичките му български читатели, а това няма как да е било вярно! И още нещо, което е повече от странно, отбелязано от Пламен Антов: в анкетата с проф. Шишманов Вазов не само не си признава, че като млад е чел Достоевски, но дори дава доста негативна оценка за този творец: „Велик е писател, но болен човек е. Героите му са ненормални. Прочитът на неговите романи ми оставя винаги едно гнетущо впечатление“.
Но и някои от героите на Вазов в „Под игото“, включително и Кандов, също не са добре психически. Да оставим настрана Мунчо. Младият студент, който се е върнал в родината си „за поправка на здравето си“, не само предлага да убие Стефчов, но и изпитва желание за самоубийство заради отчаяната си любов към Рада. Ето как д-р Соколов описва Кандов пред Бързобегунек: „- Философ, дипломат, социалист, нихилист… и кой дявол го знае още какво… С една реч, болен е тука…
И Соколов тури пръст на челото си…“. Не е случайно, че когато Недкович и Франгов отиват в квартирата на Кандов, те намират там „куп руски книги“ – „социалистическо-анархически издания, печатани в Лондон и Женева“, но най-отгоре „Преступление и наказание“ от Достоевски, а също така и „Страдания молодого Вертера“ на Гьоте. Както коментира разказвачът в „Под игото“, „Тия съчинения показваха конаците, що бе направил Кандовий дух в тъжната пустиня на психическото блуждение…“. Романтичният герой на Вазов в крайна сметка намира геройската си, но самоубийствена гибел, изправил се сам срещу куршумите на османските поробители.
Признаци на временно умопомрачение може да се открият в образите и на други персонажи от това произведение. Както обаче изтъква Пламен Антов, „чрез фигурата на Кандов и чрез микросюжета „Кандов“ „Под игото“ се държи като идеологически роман от руски тип. Копира частично модела на руския идейно-полемичен роман, какъвто се налага той през втората половина на века, след романите на Херцен „Кой е виновен?“ (1846) и на Чернишевски „Какво да се прави?“ (1862-63), но особено след Тургеневите идейни романи от 60-те години; абсолютния си връх обаче жанрът постига, както е известно, в „големите романи“ на Достоевски, особено „Престъпление и наказание“ (1866) и „Бесове“ (1871)“. Споменаването на „Бесове“ е особено важно. В този роман Достоевски критикува тайните революционни организации, които манипулират своите привърженици и дори ги карат да извършват убийства на колебаещи се „другари“, за да ги сплотят. По този начин може би руският писател разчиства сметките си със своето бурно минало. Положението на Вазов е по-сложно. От една страна, той е взел участие в подготовката на Априлското въстание и се идентифицира с главните герои на „Под игото“, но, от друга страна, не се е включил в бойните действия. Самият му роман пък е писан в Одеса, където е избягал след засилването на репресиите срещу русофилите (брат му, офицерът Георги Вазов, бил участник в преврата срещу княз Александър I Батенберг). По онова време социализмът още не се е появил в България, но вече е проблем за царска Русия. Дали под нечие давление, или по собствена инициатива, но Вазов включва в романа си превантивна критика срещу това чуждо за нашите традиции идеологическо течение. Авторът го разобличава, използвайки аргументите на главния си герой Соколов при спора му с Кандов на поляната Силистра йолу. Вазов вкарва в романа си идеологически хепиенд, тъй като младият нихилист се отказва от своите „крайни теории и принципи“ в името на България и любовта си към Рада. Подобно духовно прераждане има и при някои герои на Достоевски.
Общите черти в споменатите творби на българския и руския писател обаче се дължат не само на пряко влияние, но и на общи „ментори“. Става дума за големи френски писатели като Балзак и Юго, но също така и за техния позабравен днес сънародник Йожен Сю, автор на криминално-приключенските романи „Парижките потайности“ и „Скитникът евреин“. Руски изследователи виждат следи от влияние на последния автор върху творчеството на Достоевски, най-вече в „Унижените и оскърбените“ и в „Идиот“. Писателят дори е превел някои романи на Сю, но не ги е публикувал. А Вазов си признава, че още в класното училище е прочел „Скитникът евреин“, „преведен и печатан от Ваклидова в едно списание“. В своята „изповед“ пред проф. Шишманов, на въпроса, „Кой писател предпочитате?“, той отговаря лаконично: „Хюго, Хайне, Толстой; в юношеството – Сю“. Според литературния изследовател-франкофон д-р Тони Николов, „Скитникът евреин“ си остава един от любимите романи на Вазов, и неговото влияние ясно се долавя в „Под игото“. Разбира се, не трябва да пропускаме и ролята на „Клетниците“. Достоевски често препрочита тази епохална творба на Юго, както и „Последният ден на един осъден“ от същия автор. А Вазов започва работата си над „Под игото“ с желанието да създаде роман, подобен на „Клетниците“. Според писателя, цитиран от изследователката д-р Малина Димитрова, тази идея прозира още в първите редове: „избягването на Огнянова в къщата на чорбаджи Марка напомня донегде нощното посещение на Жан Валжан в дома на свещеника Биенеме“. Тази тема се повтаря и в епизода с дякон Викентий, заловен от отец Йеротей при опит да открадне от него пари за въстанието.
Разбира се, нито един литературен шедьовър не е създаден на празно място. Дори и най-великите писатели са се учели от свои предшественици или съвременници. Така че няма нищо срамно в това, Вазов да е използвал някои похвати и мотиви от руската и френската литература на 19-и век, за да създаде първия български роман. Както писа проф. Владимир Трендафилов, визирайки критиките от страна на кръга „Мисъл“, влиянията от Сю и Юго не връщат „Под игото“ назад в „остарялата“ литература на миналото. „Напротив, каквато и да ни се струва като естетически или социален феномен, сензационната, масовата популярна литература е един от аспектите на модерността, неин характерен белег, специфично явление точно на модерната епоха“, изтъкна видният наш литературовед-англицист. Именно поради натрупването на съспенс – похват, характерен за печатаните на откъси „булевардни“ романи, „Под игото“ все още се чете и ще продължи да се чете с интерес и от бъдещите поколения. Това в никакъв случай не намалява патриотичния патос на тази творба, в която неуспелият български Разколников – Кандов, се хваща на хорото на националната революция, отхвърляйки идеологическите си предразсъдъци.
Владимир Дворецки
Сродни публикации на сайта ни:
Източник: www.evropaworld.eu