Българи номинирали щедро чужденци за Нобел
Нобеловият медал по медицина, връчен през 1945 г. на откривателя на пеницилина д-р Александър Флеминг. Снимка: Уикипедия. Около него са портретите на български учени, номинирали свои чуждестранни колеги за високото отличие. Горе вляво: проф. Георги Манев. Горе вдясно: проф. Георги Генов. Долу вляво: акад. Христо Христов. Долу вдясно: акад. Алексей Шелудко. Снимки: СУ, БАН Колаж: Владимир Дворецки
Тези дни се разгоря дискусия във „Фейсбук“ по повод една недотам известна наша писателка, която се рекламира с твърдението, че е била номинирана за Нобелова награда за литература през 1999 г. Дали това е истина, няма как да разберем сега – номинациите за Нобел се държат в тайна поне 50 години след подаването им. Тази история обаче ме накара отново да се върна към темата за българите, номинирани за престижното отличие, на което съм посветил няколко публикации в сайта на Фондация „Европа и светът“. При проучването установих, че наши сънародници са направили много повече номинации за чуждестранни учени, активисти и организации.
Досега има само един човек, роден в България, който е удостоен с Нобелова награда. Това е писателят-космополит Елиас Канети (1905-1994), който получава най-престижното литературно отличие през 1981 г. Той напуска родния си град Русе едва шестгодишен и макар да пише в романа си „Спасеният език“: „Всичко, което преживях по-късно, вече ми се бе случило в Русчук“, връзката му с нашата страна е доста слаба.
Кой точно е бил предложен официално за Нобел, може да се види в архива с номинациите за тази награда https://www.nobelprize.org/nomination/archive/. За съжаление, налични онлайн са само номинациите, направени до 1974 г. включително (а за наградите по физиология или медицина – до 1953 г.). Освен това, има някои грешки, пропуски и неточности, на които ще се спра по-долу.
При търсенето с ключова дума „България“ излизат цели десет номинации. Всъщност обаче предложените за Нобелова награда наши сънародници са само шестима. Четирима от тях (Пенчо Славейков, Иван Вазов, Иван Грозев и Елисавета Багряна) са номинирани за отличието за литература, а двама (Андрей Ляпчев и Людмил Стоянов) – за Нобел за мир. В предишна публикация писах на какво се дължи това разминаване. Номинацията за писателя Иван Грозев, направена от акад. Михаил Арнаудов през 1928 г., по неясни причини е била разгледана и през следващата година. Същото се случва и с номинацията за Елисавета Багряна, направена от акад. Стефан Младенов през 1943 г. Вероятно поради факта, че това става по време на Втората световна война, предложението е било разгледано три пъти – и през 1944 г., и през 1945 г., което може би е рекорд за Нобеловия комитет. Багряна е и единственият наш литератор, номиниран два пъти за Нобел. Втората номинация в нейна полза е направена през 1969 г. от писателката Анна Каменова, председател на българския ПЕН клуб.
От тези шестима кандидат-нобелисти почти всички са предложени от наши сънародници. Единственото изключение е номинацията, направена в полза на Пенчо Славейков през 1912 г. от шведския писател и преводач Алфред Йенсен, експерт по славянска литература към Нобеловия комитет. Обикновено се твърди, че кандидатурата на нашия поет не е била разгледана поради преждевременната му кончина (Нобеловата награда се присъжда само на живи хора). Както обаче установи преподавателката от университета в Упсала Даниела Асенова при проучванията си в архива на Нобеловия комитет, Йенсен е бил принуден да оттегли номинацията си, тъй като тежко болният Славейков така и не успял да му изпрати навреме пълния текст на своята епична поема „Кървава песен“, за да може експертът да я преведе докрай и да я издаде на шведски.
Нека обаче да разгледаме и въпроса за българите-номинатори – тема, на която досега е обърнал сериозно внимание само проф. Борислав Тошев от СУ „Св. Климент Охридски“. Онлайн справка в архива на Нобеловия комитет показва, че техните предложения са общо 22. Част от тях споменах по-горе. Номинацията за Иван Вазов през 1917 г. е била направена от проф. Иван Шишманов. Предложението Андрей Ляпчев да бъде удостоен с Нобел за мир през 1910 г. е дошло от председателя на Народното събрание Христо Славейков (брат на Пенчо Славейков). Ляпчев е заслужил тази чест заради умелите си преговори с Османската империя, които предотвратили евентуална война след обябяването на Независимостта и национализирането на Баронхиршовата железница. Писателят Людмил Стоянов пък е бил номиниран за Нобелова награда за мир през 1971 г. от акад. Сава Гановски, тогава председател на Народното събрание. Известният наш философ се мотивирал, че Стоянов е „изтъкнат защитник на мира, антифашист, и хуманист. Той е изтъкнат борец за мир, социален прогрес и благоденствие на всички народи“. Освен това Людмил Стоянов е участвал активно в антивоенното движение през 30-те години на ХХ в., а през 1948 г. е избран за член на Световния съвет на мира.
Наши учени обаче са номинирали много повече свои чуждестранни колеги. Най-активен в това отношение е юристът проф. Георги Генов (1883-1967). Както отбелязва проф. Тошев в своя блог https://bvtoshev.wordpress.com, през 1932 г. проф. Генов номинира за Нобелова награда за мир проф. Карл Щруп (Германия), а през 1934 и 1935 г. – принц Карл Шведски (1861-1951), председател на Шведския червен кръст. Освен това, заедно със своя колега проф. Стефан Киров (1861-1948) той предлага италианеца Франческо Козентини, професор по право и философия, за Нобеловата награда за мир за 1937 г. За същото отличие, но през 1966 г., има две български номинации в полза на Световния есперантски съюз. Първата от тях, спомената от проф. Тошев, е направена от проф. Васил Чочов (1920-1983), преподавател по исторически материализъм и марксизъм във Висшия икономически институт „Карл Маркс“ (сега УНСС). Втората е дело на група народни представители, които не са указани поименно в онлайн архива на Нобеловия комитет.
Проф. Тошев споменава и номинацията за Нобел по физика, направена през 1939 г. от проф. Георги Манев в полза на британския учен барон Патрик Блакет. Последният наистина получава високото отличие, но едва през 1948 г., като за това българският му колега няма заслуга.
Открих в онлайн архива на Нобеловия комитет още пет номинации, направени от наши академици, които не са споменати в публикацията на проф. Тошев. Две от тях за физика, а три – за химия. През 1968 г. акад. Асен Дацев предлага за Нобел американския физик Мъри Гел-Ман. Той получава отличието, но на следващата година, на базата на други номинации. През 1971 г. акад. Христо Христов предлага за Нобел съветския физик акад. Николай Боголюбов, дългогодишен директор на Обединения институт за ядрени изследвания (ОИЯИ) в Дубна. Интересен факт е, че от 1968 до 1970 г. акад. Христов е бил заместник-директор на ОИЯИ.
Две от номинациите за Нобел по химия са направени от акад. Димитър Иванов (1894-1975). През 1968 г. той предлага двама свои колеги – западногерманеца Георг Витиг и французина Анри Норман. Три години по-късно акад. Иванов повтаря своята номинация за същите двама химици. През 1979 г. Витиг става Нобелов лауреат, вече след кончината на българския си колега.
Последната и най-нова засега номинация, направена от наш учен, която се появи в онлайн архива на Нобеловия комитет, е предложена от акад. Алексей Шелудко (1920-1995). През 1973 г. видният наш физикохимик номинирал за Нобел по химия трима свои колеги – съветския учен Борис Дерягин, и нидерландците Ян Теодор Овербек и Еверт Фервей. Нито един от тях обаче не получава високото отличие.
Владимир Дворецки
Още по темата на сайта ни:
Източник: www.evropaworld.eu