Преводачката Анета Данчева-Манолова представя на сайта ни един „прокълнат поет“ от Фландрия –

Йоти Т’Хофт (1956-1977),

младият, рано оттеглил се от живота талантлив и „много, много тъжен принц”, който избира безусловното пред компромиса.

Икона в белгийската литература, страстно търсен и четен от всяко ново поколение, за краткото си съществуване той оставя значително творчество: прекрасни стихове, бележки, писма, размисли и есета, посветени на любимите култови фигури от епохата на рока и „децата-цветя”. Сам непримирим бунтар, още от четиринайсетгодишна възраст под знака на наркотиците и известен с хипи стила си и личния си чар, Йоти умира едва 21-годишен от свръхдоза кокаин, оставяйки предсмъртно послание на стената, но и бележка до издателя да публикува поезията му. Неоромантик, декадент, чувстващ се отчужден от действителността и обсебен от идеята за смъртта, той никога не се разделя с болката, меланхолията и стремежа към бягство от грубия, задушаващ го свят: ”Там съм възникнал аз:/малка граната/тъй и никога не избухнала/и която търпят/както някога – селския луд.”.

Между първата му публикувана стихосбирка „Крещящ пейзаж” (1975 г.) и последната (1977 г.) минава твърде кратко време, но посмъртно името и творчеството му приемат почти митични измерения.

                                                                  Анета Данчева-Манолова

 

Йоти Т’ Хофт                              

 

И ТОГАВА КАКВО?

 

Някой ден ще ме няма и

тогава какво? Изчезнал без да

даде или получи знак и

купът руини който оставям след себе си

вече не ще буди смях.

 

Защото който като мен никога

не е строил, не оставя и нищо

освен очакване и объркване и

тогава какво?

 

Вероятно във вашия спомен аз ще

бъда смътен съсирек, дълго не ще

остана, а ще избледнея до минало

и тогава какво? Да се прави?

„Вярно” ще кажете, „той си играеше

с думите като никой друг но

какво от това.” Толкова бледен

ще бъда.

 

Във вас…

 

и тогава какво…?

 

***

О, ГОРЧИВИЯТ ДЪХ

 

Тази тиха и несвята нощ приближава към края си

о, горчивият дъх на бензин

над терена, който аз трябва да пазя

и да закрилям от мрак тъй огромен

и студен като буца заседнала в мъртвото гърло

Как вече не пея, колко болезнено съм замлъкнал сега.

 

Само големият кръгъл мускул на космоса, той

крепи заедно нашите радости, страхове и

копнежи, дава им форма, омесва ги като тесто.

И широката задница на вселената, тя

добродушно ни отделя едни от други, и ни разделя

от нашето Собствено Нас.

 

И все пак, и по това се вижда какъв бог сме

ние хората, понякога се измъкваме от нашата майка

и ни залива вълна меланхолия.

Тъй самички каквито сме в новата си празнота,

и тъй уплашени от всяко движение навън

от нас, и у нас, и към нас.

 

Тази хладна нощ вече е свършила, о горчив

дъх на бензедрин по терена ми

който АЗ трябва да пазя и да закрилям.

Как мълча аз сега, малък, студен, и как вече не пея.

 

Превод от нидерландски: Анета Данчева-Манолова

 

Снимката към преводите е от публикация по повод 40-годишнината от смъртта на поета.

Източник: www.evropaworld.eu