Дряновската епопея от 1876 г. отразена от чуждестранен журналист-очевидец
Скулптурата „Конницата“ в Дряново до моста над ж. п. линията. Около нея – статии в американския печат от лятото на 1876 г. и портрет на италианско-британския журналист Антонио Галенга. Снимки: Владимир Дворецки, Библиотека на Конгреса на САЩ, „Ню Йорк таймс“, Уикипедия. Колаж: Владимир Дворецки
Събитията в Дряновско през април-май 1876 г. са важен епизод от Априлското въстание, но незаслужено остават в сянката на случилото се в Четвърти революционен окръг. Тук не само се води една от най-продължителните и успешни битки в рамките на това въстание – деветдневният героичен отпор при обсадата на Дряновския манастир и пробивът й от няколко десетки въстаници, но освен това тази епопея е единствената, която е била описана от чуждестранен журналист-очевидец. Това за съжаление не е известно на широката общественост, а дори и на много експерти, а освен това не дава същия ефект като репортажите на Джанюариъс Макгахан, поместени в английския в. „Дейли нюз“ няколко месеца след разгрома на въстанието в Пазарджишко. Поради това направих проучване за отразяването на Дряновската епопея в американския печат и оповестих резултатите от него на 12 май т. г. в Историческия музей – Дряново на проява, посветена на 150-годишнината от Априлското въстание.
Известният наш историк проф. Йоно Митев пише в своя статия в престижното списание „Саутийст Юръп“ през 1977 г.: „Не е имало нито един кореспондент на чуждестранен вестник във въстаналите български провинции (Пловдивски, Сливенски, Търновски и Софийски окръг)“. Това, както ще видим, не е вярно, поне що се отнася до Търновския Първи революционен окръг. Разбира се, не е редно да упрекваме проф. Митев за този пропуск, тъй като през 1977 г. малко наши историци са имали достъп до американски библиотеки с пълни течения на вестници, излизали през втората половина на 19-и век. Сега ситуацията е коренно различна поради всеобщия достъп до интернет и масовата дигитализация на печатните медии на Запад.
Заглавието на статията в „Ню Йорк таймс“. Снимка: nytimes.com
През 2013 г. имах късмета да попадна на архивна публикация в сайта на в. „Ню Йорк таймс“. Заглавието на статията, публикувана на три колони на първа страница на авторитетния вестник в броя му от 2 юли 1876 г. (но с дата на изпращане 5 юни), бе доста дълго: „Сред османлиите; от Белград до Константинопол. Пейзажът по течението на Дунава. Инцидент, който сполетя австрийски параход. Кореспондентът на „Таймс“ търси битка. Става очевидец на ужасяващи гледки в Дравно (sic! – б. а.). Обсадени българи с бой си проправят пътя към свободата. Отиване към центъра на военните действия. Отчаянието на обсаденото население. Фестивал в Константинопол“. След като се зачетох в статията, осъзнах, че това е важен извор за историята на Априлското въстание, и я описах подробно в материал във в. „Телеграф“, където работех допреди пенсионирането си през 2022 г. Няколко седмици по-късно колежката Ваня Манолова ме покани за интервю в телевизия Агро ТВ и дори направи видеоклип по моя материал. За съжаление, порталът VBOX7 вече е изтрил този клип, но все още може да се намери анонсът за него.
Анонсът за видеоклипа. Снимка: vbox7.com
Как всъщност анонимният автор на публикацията в „Ню Йорк таймс“ попада на мястото на тези драматични събития? Както става ясно от текста, той е бил пратен да отрази въстаническите действия в Западните Балкани в навечерието на поредната сръбско-турска война. След това журналистът се прибира в Константинопол, като първо се качва от Белград на австрийски параход, пътуващ надолу по Дунава. По пътя му разказват, че малко преди това друг плавателен съд е бил завладян от български въстаници и капитанът е бил принуден да ги стовари на брега. В текста на статията не се споменаваше названието „Радецки“, но очевидно ставаше въпрос за него и за подвига на Ботевата чета. Източникът на журналиста му споделил нещо много интересно – че въстаниците прекъснали една от телеграфните линии близо до мястото на дебаркирането си, но не знаели, че край нея имало още една. Именно телеграфната комуникация позволила на османските власти бързо да пратят потеря с две планински оръдия по следите на четата. Инцидентът с „Радецки“ блокирал пътя на репортера, тъй като турците се усъмнили, че капитанът е съзаклятничил с въстаниците, и затова спрели всякакво движение на австрийски кораби по контролираната от Османската империя част от Дунава. Така кореспондентът на „Ню Йорк таймс“ заседнал в Русчук. Той посетил местния паша и разбрал от него, че все още се водят бойни действия срещу въстаниците в района на „Дравно“.
Статия във в. „Чикаго трибюн“ от 5 юли 1876 г. със заглавие „Ужасяващи жестокости практикувани от турските войски в Дравно“. Снимка: Библиотека на Конгреса на САЩ
Журналистът получил разрешение да отрази събитията и така съумял да напише най-драматичната част от репортажа си, който е препечатан от няколко други американски вестника в рамките на два месеца. Те използват доста по-брутални заглавия от това на „Ню Йорк таймс“. Вестник „Сън“ например озаглавява материала „Пробиват си пътя с хладно оръжие. Българи в ужасяваща битка с турците“. „Чикаго трибюн“ се спира на „Ужасяващи жестокости практикувани от турските войски в Дравно“. „Старк каунти демократ“ пък, под заглавието с главни букви „ТУРСКО ВАРВАРСТВО“ добавя „Ужасът на Източната война – ужасяващите гледки, които един кореспондент видя в Дравно“. „Уичита сити ийгъл“ се спира на недотам оригиналното „УЖАСИТЕ НА ВОЙНАТА“, а „Елк каунти адвокат“ предпочита „НАПАДЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ“, допълнено с „Дивашкото естество на голямата война, започваща в Европа“.
С какво всъщност описанието на анонимния репортер впечатлява неговите колеги в САЩ? Той сам изтъква, че няма да му повярват, ако разкаже за всичките ужаси, на които се нагледал само за 24-те часа, които прекарал в района на „Дравно“: „Трупове на мъже, жени и деца лежаха по улиците на селата, през които бяха минали тези диваци (става въпрос за башибозуците и черкезите – б. а.). Говори се, че в Каракилиси (?) цяло училище от петдесет деца е било изклано. Видях български поп да виси обесен от гредите на полуизгоряла къща, а на около десетина метра лежеше обезглавеното тяло на един селянин, чийто колан показваше, че е бил заловен, докато е бил въоръжен“.
Общ изглед на Дряновския манастир в началото на 20-и век. Снимка: Уикипедия
Авторът отделя специално внимание на обсадата на Дряновския манастир, където въстаниците – според него около 400, смело се противопоставяли на около 3000 турци. Османските войски разполагали и с две оръдия. Турският командир Хюсеин бей разположил оръдията на един хълм и оттам обстрелвал манастира, но шестчасовата канонада не дала ефект. Репортерът изтъква, че оръдията стреляли по старата сграда, но гюллетата се оказали безсилни срещу солидните гранитни зидове, оцелели от векове. Много от снарядите падали, преди да достигнат целта си, макар батареята да била разположена едва на 2000 метра от манастира. Все пак оръдията вдигали много шум и след всеки изстрел имало викове на задоволство от страна на турските войници, примесени с псувни срещу „кучетата-неверници“, които дръзнали да оспорят властта на мюсюлманите.
Беят казал на журналиста, че „разбойниците“ атакували и избили няколко малки отряда по пътя си от реката, и че той се натъкнал на тях в манастира, където те се отбили да починат и похапнат. Бедните хорица изминали 50 мили (около 80 км – б. а.), без да срещнат подкрепленията, за които ги подвели, че уж щели да се присъединят към тях във вътрешността на страната. Башибозуците ги нападали в гръб в продължение на няколко часа, но били отблъснати, и затова се отказали да играят ролята на „хрътки“. Въстаниците се укрепили в стария манастир, където смятали да продадат живота си колкото се може по-скъпо. След неуспеха на първия щурм, Хюсеин бей решил, че е по-безопасно да разчита на глада и на бомбардировката от дистанция.
„Черкези отвеждат български жени и деца“ – графика във в. „Пикториъл уърлд“ от 30 септември 1876 г.
Тъй като авторът се уморил от монотонното чакане, той се върнал в града с около 4000 жители, който навремето процъфтявал от търговията с копринени пашкули. По кръстовищата се гушели жени с деца и стенели от страх пред това, което очаквали да им се случи. Край тях се навъртали много черкези с високи кожени шапки и дълги връхни дрехи, с кръстосани патрондаши, търсещи плячка. От време на време се разнасял писък, който показвал, че се извършва изнасилване или убийство, но, както изтъква журналистът, дори и придружаващите го заптиета не биха могли да го спасят, ако се приближал до тези демони, които били бесни заради загубата на техни другари при атаката, която предприели по-рано същия ден. Обсадените по правило пазели тишина, като само писъкът на куршум подсказвал, че все още оказват съпротива откъм църквата.
Около 8 часа вечерта вниманието на репортера било привлечено от ярко зарево откъм южната част на града. Раздал се силен вик „Юган вар!“ (Има конфронтация!), и войници, башибозуци и черкези хукнали натам. Артилерията спряла да стреля, но последвали остри звуци от пушечни изстрели. Това продължило не повече от 15 минути, а след това настъпила мъртва тишина. Църквата и манастирът били в пламъци, и на сутринта останали само обгорели стени и овъглени греди. Веднага след избухването на пожара репортерът яхнал коня си и потеглил в галоп към щаба, а след това – към бойното поле. Станало това, което бил предположил – като видели, че е безнадеждно да очакват помощ отвън, обсадените, останали без храна и вода, се опитали да си пробият път и да избягат в планината. Те запалили старите сгради и под прикритието на пламъците се втурнали към позициите на турските войници, които се струпали безразборно, за да зяпат как изгарят „гяурите“. Захапали ятаганите си и с револвери в ръка, въстаниците успели да пробият обръча на десетократно по-многобройния противник. Журналистът твърди, че успял да преброи телата на 130 мъртви българи, но не видял нито един пленник. Според турците, ранените се самоубивали, вместо да се предадат. Репортерът видял трупа на силен българин, чиято бедрена кост била строшена от гюле. Той лежал край църквата сред телата на петима турци. В ръката си стискал празен револвер, а в главата му имало дупка от куршум – изглеждало, че си е пръснал мозъка. Авторът подчертава, че не е възможно да се изчислят загубите на турците, тъй като те винаги прикривали истината. Той обаче смята, че броят на убитите и ранените е между 500 и 600. Внезапната атака изненадала турците и боят бил от толкова близка дистанция, че те не могли да използват пушките си и въстаниците стигнали почти до последната линия на обсадата. Журналистът забелязал, че имало много невъоръжени войници, заети активно с разчистването на бойното поле. Освен това обитателите на най-хубавите къщи в Дряново били изгонени, за да може сградите да бъдат използвани като лазарети.
„Обезобразени глави на затворници, изложени пред Видинската крепост“ – графика във в. „Ла илюстрасион еспаньола и американа“ от 30 юли 1876 г.
В заключение, авторът изтъква, че си тръгнал оттам, яздейки коня си, веднага след края на битката, тъй като нямал желание да става свидетел на жестокости, които бил безсилен да предотврати. От писъците и виковете, които чувал от горящите предградия, той обаче разбрал, че навсякъде царяло безредие. Освен това ужасяващата гледка на български глави, разнасяни на върховете на арабските пики и байонети, не му позволявала да удължи престоя си. Той резюмира, че пътешествието му го научило, че османлиите, въпреки уверенията на привържениците им, все още били брутални и кръвожадни, и че българите биха се били, ако бъдат поставени натясно, и вероятно ако имат добро ръководство. Към тогавашния момент обаче те не можело да се надяват на нищо, освен ако Сърбия не им дойдела на помощ, както била обещала. Кореспондентът на „Ню Йорк таймс“ допълва, че докато влакът минавал през гарите на Пазарджик и Пловдив, видял няколко тела да висят обесени в посока към градовете. Според него турците обесвали по един-двама пленени въстаници във всяко селище, за да сплашат местното население.
Заглавната страница на мемоарите на сър Едуин Пиърс „40 години в Константинопол“ от 1916 г. с портрет на автора. Снимка: Open Library
Все още е загадка кой точно е авторът на репортажа от „Ню Йорк таймс“, но направих доста проучвания, които хвърлят светлина върху неговата самоличност. По всяка вероятност става въпрос за западен журналист със седалище в Цариград. По онова време те са били не повече от десетима. Най-известното име за нас, безспорно, е това на специалния пратеник на „Дейли нюз“ Макгахан, чийто репортаж от Батак потриса световната общественост и допринася в най-голяма степен за свикването на Цариградската конференция и последвалата Руско-турска освободителна война. Но Макгахан е американец, а авторът на статията за Дряновската епопея споменава, че страната му е участвала в Кримската война (т. е. това изключва САЩ). Следващият „заподозрян“ е кореспондентът на лондонския в. „Таймс“ Антонио Галенга. Той е натурализиран британец от италиански произход, а родината му – Кралство Сардиния, също участва в Кримската война. Заедно с постоянния кореспондент на „Дейли нюз“ в Цариград – британският адвокат сър Едуин Пиърс, Галенга получил от ръководителите на Роберт Колеж д-р Джордж Уошбърн и д-р Албърт Лонг информация за зверствата при потушаването на Априлското въстание. Двамата пуснали едновременно дописки до своите редакции на 16 юни 1876 г. Както обаче отбелязва сър Едуин Пиърс в мемоарите си, неговият материал бил публикуван от „Дейли нюз“ на 23 юни, а „поради неизвестни причини“ „Таймс“ не пуснал статията на своя кореспондент. Всъщност причината е ясна – официозът следвал плътно протурската позиция на правителството на Дизраели.
Страница от мемоарите на Галенга от 1877 г., в които той публикува част от текста на дописките си за началото на Априлското въстание, изпратени още на 4 и 11 май 1876 г. Снимка: archive.org
В мемоарите си Галенга твърди, че пръв разбрал за турските зверства при разгрома на Априлското въстание и редовно изпращал дописки за това до редакцията, които обаче въобще не били публикувани. За да изчисти името си, журналистът помества в книгата текста на своите непоместени кореспонденции. Сред тях обаче няма нищо за Дряново! Възможно е разочарованият от политиката на лондонския „Таймс“ Галенга да е пратил тайно репортажа за пътуването си от Белград до Константинопол на американския вестник „Ню Йорк таймс“ с уговорката да не разкриват самоличността му, за да не бъде уволнен от редакцията си. Тази хипотеза има и други основания – италианецът е работил в САЩ като преподавател през 30-те години на 19-и век, и е публикувал статии в тамошните медии.
Сър Едуин Пиърс споменава и други имена на кореспонденти на западни вестници в Цариград по време на Априлското въстание, които също би трябвало да бъдат проучени като възможни автори на въпросния репортаж. Приятелят на Галенга Джордж Огъстъс Сала (също от италиански произход) представлявал в. „Дейли телеграф“. Заедно с него работел бъдещият сър Кембъл Кларк от същата редакция. Кореспондент на „Илюстрейтид Лондон нюз“ бил Мелтън Прайър. „Пал Мал газет“ се представлявал от французина Барер, неговият сънародник Шевалие работел за парижкия в. „Тан“, а немецът Карл Шнайдер – за „Франкфуртер алгемайне цайтунг“. Последният не се брои, тъй като Германия не участва в Кримската война.
В заключение, редно е да се обясни защо публикациите за Дряновската епопея и зверствата над цивилното население в района не дават в САЩ толкова силен ефект, както репортажите на Макгахан във Великобритания и Европа като цяло. Трябва да се припомни, че по онова време Щатите все още се възстановяват от кръвопролитната Гражданска война през първата половина на 60-те години на 19-и век, а вниманието на американската общественост е насочено основно към сблъсъците с коренното население (т. нар. индианци). Доколкото САЩ имат интереси в Стария континент и особено на Балканите, те ги прокарват предимно с „мека сила“ – чрез своите мисионери и учебни заведения като Роберт Колеж. Все пак с течение на времето американците засилват интереса си към нашия регион, включително и към България, което се оценява по достойнство от нашите интелектуалци още в началото на 20-и век.
Автор: Владимир Дворецки
Сходни публикации на сайта ни:
Източник: evropaworld.eu