„Гръм след гръм“ – разказ от Галя Кларк

Публикувано:
18:20ч / 05.02.2018г
Брой прочитания:
774
Брой коментари:
1

Галя Кларк е българска журналистка, която от 7 години живее със семейството си в Норфолк, Обединеното кралство. У нас тя бе репортер в централни вестници, редактор на англоезичното списание “Bulgarian Property Digest – Life and Leisure”, водещ и автор на тв предаването „Дипломатическите мисии“ в телевизия EBF. По образование е историк. Защитава докторска диссертация през 1991 г. и има научни разработки в областта както на най-новата българска история, така и по теми, свързани с британската история от различни периоди. От Великобритания тя продължава да изпраща кореспонденции за наши издания, публикува и в британските списания B Me Voices и Village people. От няколко години пише разкази. Прозата й обхваща случки и наблюдения както от страната, в която живее в момента, така и от България. Сблъсъкът на култури и живеенето в друг свят е тема, която я привлича. 

Днес публикуваме разказа й

Гръм след гръм

Галя Кларк

Лятната буря изведнъж удари; започна невинно с уж далечни светкавици и гръмотевици. Гръм! Право в училището сякаш. И втори, трети, четвърти… Децата пощуряха, при всеки гръм крещяха и се прегръщаха екзалтирани и уплашени. Напразно възрастните се опитваха да ги успокоят, призоваваха ги към тишина, но не би. И „големите“ бяха уплашени, но не даваха явен израз на чувствата си. При децата уплахата дойде заедно с объркването. Някои започнаха да плачат. И не само момичета.

При поредния ужасен, може би най-страшния гръм, се чу нов, пронизващ звук. Виууу – виууу..включи се противопожарната аларма. Гръм бе ударил гръмоотвода, но това щеше да се разбере по-късно. Алармата допринесе към хаоса и объркването. Учители и помощник учители се засуетиха. След минута – две дойде заповедта на ръководството всички да напуснат сградата на училището и децата да влязат в спортната зала, която бе в отделна съседна сграда. Ами сега? Навън валеше като из ведро, бе невъзможна самата мисъл за излизане в пороя на деца по униформени ризки, без якета. И все пак заповедта си е заповед – педантично се следваха инструкциите при пожар.

– Излизайте навън, към спортната зала, призоваваха учители.

С нажалени личица, по които се стичаха сълзи, премина цялото кралско войнство от 4 до 11 годишна възраст. Пороен дъжд, деца и учители мокри до кости, неясна информация. И непреставащи тряскащи гръмотевици.

Клас след клас, децата влизаха в спортната зала. Половината бяха вече вътре, другите – под ударите на яростно шибащия дъжд, когато директорката излезе суха и безупречно елегантна.

– Ръководството прецени, че е безопасно в сградата, няма пожар и може да се върнете в класните стаи –  заяви сухо овластената госпожа.

Последва нова „мокра“ серия от изтичащи ученици, този път обратно, от спортната зала към училището. И разбира се, по закона на Мърфи, нямаше с какво да сменят прогизналите си дрехи.

В Пети F клас децата плачеха, къде поединично, къде прегърнати по две – три. Всеки се притесняваше за някого.

Какво ли прави сестричката ми в училището на Бастуик роуд? Но на мен ми е мъчно особено за малкото ми кученце, което е само вкъщи, няма и година още… – каза през сълзи десетгодишно русо момче с очила.

– Мразя семейството си. Мразя ги, но не искам да умрат – сам се чудеше на този парадокс един малчуган с проблемно поведение.

– Аз пък от цялото си семейство обичам само татко и се чудя къде е сега, за него се тревожа – обясни друго момче с чуплива тъмна коса. – Той е в друг град и го виждам на всеки две седмици. Мама не го харесва.

– А моята майка е в гората. С приятелка. В тази ужасна буря – плачеше Лили, самотно момиче с дълга права коса, с баща британец и мама германка, прегърнало коленете си.

В коридорите на английското училище движението не спираше – плачещи, притичващи деца. Едно високо русо девойче бързаше да види малката си сестра дали е добре и да я утеши, ако плаче. Възрастните обсъждаха ситуацията, също потресени от ужасните гръмотевици и плачещите деца

– Трябва да ги успокоявам, а също съм уплашена – сподели на групичка учители мисис Стюарт с ококорени очи.

– А представяте ли си щом сега са така отчаяни, какви чувства са минавали през сърцата на децата по време на Втората световна война? – запита се мис Бренан. Ядрото възрастни не анализираше правилно ли е поведението на ръководството, остави клюките за по-спокойни моменти на чаша чай.

Слънце изгря над опустошеното от бурята градче. Децата вече не помнеха колко са се страхували и плакали, та те са големи, а не бебета я. Отново тичаха весели в двора.

 

Още от авторката на сайта ни:

Лондонски наброски от Галя Кларк

Източник: www.evropaworld.eu