„Аз по произход – син на едно еснафско семейство, без предразсъдъци за чорбаджийство или превъзходство, диктувано от материално състояние или знатност по род, бях демократ по рождение… Хвърлил се вече в обществения и неможащ да остана безразличен към политическия живот в страната, пò право, не да остана безразличен, но да вземам живо участие в него, аз трябваше да се приобщя към известна партия, защото само така, чрез партия, която е политическа организация и мощ на народа, можах да участвам дейно, да принеса знанията си и дейността, услугите си, в полза на народа. Но коя партия да избера? Те, нашите партии, се кичеха всички с епитета: демократи! Всички възприемаха Търновската конституция, която е провъзгласила всички граждански и политически свободи и права народни. Дори продължителите на Консервативната партия, която през 1882 г. бе суспендирала Търновската конституция, се бяха отрекли от себе [си]. Сега и те бяха за нея. И социалистите, които се различават от другите партии по въпроса за социализация на средствата за производство и размяна, и те поддържаха конституцията, тържествено възприела принципа за частната собственост и инициатива. Да не говоря за либералите на Радославова, които също бяха за конституцията, но със „сопата”, наречени „сопаджии”. Оставаха само две партии, които бяха в процес на своето сформиране – Демократическата под шефството на Петко Каравелов и Земледелският съюз… Авторитетът на Петко Каравелов бе голям… Той носеше ореола на мъченик, лежал три години в Черната джамия, осъден от партизански съд, създаден от Стамболова срещу него. Той води борба и срещу народняшкия режим в защита на потъпканите граждански свободи. Целият този актив бе капитал, който [той] даваше на новосъставената от него Демокр[атическа] партия. Тази партия допадаше по делата, извършени вече, и деятелност, която се развиваше, на моите схващания като демократ. Но и други обстоятелства повлияха на моето приобщаване към Демократ[ическата] партия. В нея вече се числяха видни политически дейци и общественици: Найчо Цанов, Славейковци – Иван, Христо, Пенчо и Рачо, Алеко Константинов, Христо Филипов, Ал. Малинов, М. Такев, Анд. Ляпчев, Иван Белинов, всички знатни общественици и политици, способни и почтени, гаранция за политически моралитет и искреност в убежденията… Не някаква съблазън за скорошна власт или близки облаги влияеха на тази младеж, която навлизаше в новата Демократическа партия. Тя бе още слаба – сформираше се. Идеалът на тази генерация бе да се даде на народа честно и демократично управление на страната.”

„Влязъл вече в активната политика, моята дейност не се ограничаваше само в г[рад] Русе. Аз мечтаех да достигна депутат. Да се боря за тази служба в Русе, бе още много рано. В Русе имаше по-видни хора в другите партии, а и Демократическата бе още слаба, за да се надява за победа. Аз обаче имах роден град Дряново, където както семейството ми, така и моето име са добре известни и почитани. Аз обърнах поглед към родното място и се заех да организирам партията. Отидох си в Дряново и се заех с тази работа. Събрах около 30–40 млади хора, еснафи. Говорих им на едно събрание и те ентусиазирано образуваха бюро. Излязохме демонстративно от помещението, дето бяхме се събрали, и „манифестирахме” раждането на Демократическата партия. Сензация! В града на здравата народнящина се извърши голям пробив… Аз обикалях селата, държах речи – първата ми политическа реч, произнесена от дувара при една плевня в село Катранджии; запознах се още по-близо със селяните и поставих здрави основи на партията и голяма вероятност за успешна дейност в бъдаще. И наистина, не много време след това, в изборите, произведени от кабинета на Ст. Данев, аз се канидатирах като опозиционер и бях избран за народен представител… От тази година – 1902 – започна моята парламентарна дейност, която продължи повече от тридесет години, докато режимите на диктатура унищожиха партиите и… лицата.”

За българските политици

„Петко Каравелов предприемаше често обиколки из страната за агитации, за да образува партията и се запознае с новите си политически приятели. И в тях времена се идваше на власт и се печелеше име след дълго общуване с народа. Политическите люде, особено министрите, не се назначаваха като чиновници или из чиновническата среда. Каквито и недостатъци да имаха партиите, техните водачи и видни представители не бяха случайни хора; те бяха [в]се „отбор” и с по-малка или по-голяма известност в народа. Модата да се вадят министрите от канцелариите, бюрократи, чието име бе непознато никому, е мода по-нова, тя е едновременно с появяването на тоталитаризма и диктатурата.”

„Максимализмът опропасти всичките ни печалби. Границата: Мидия – Енос не ни задоволява; поднасяха ни Серес – Драма – Кавала – малко ни е; даваха ни Македония без Скопския санджак, за който щеше да се произнася руският император – и това е малко. Или цяла Македония, или нищо. Трагична съдба на един народ, който героично пролива кръвта си по бойните полета и изпусне плода на победите си само по престъпната некадърност на управниците! Каква би била днес България, ако управниците имаха малко държавническа предвидливост!”

За политиката

„Политиката е практическа дейност. Тя се цени по практическите достижения, а не по възгласа на крясъци за възвишени принципи.”

„Има две политики: идеалистична и реалистична. Първата не държи сметка за обективните условия на живота; тя строи в небесата, утопична е; втората пък е емпирична, суха, бездушна, неосветена от лъч светъл, ръководен лъч. Една здрава истинска политика е идеалистична и реалистична. Политикът трябва да има идеал, пътеводна звезда, но той ще може да се осъществи дотолкова, доколкото обективните условия на живота, действителният живот му позволяват. Нито утопия, нито слепота. Теренът на политика е покрит с тръне и блата. Идеалът му ще му посочва пътя, през който ще минава, но ако той е сляп, ще се омотае в трънака или ще потъне в блатото, ако ли пък няма идеал, няма ръководна звезда, която осветява, макар и бидейки със здраво зрение, рискува също да се омотае и потъне в тъмнината, в която се движи, по липса на светлина. Политикът има нужда и от светлина – идеала, който го ръководи, и здрави очи, за да може да вижда и преценява обективните условия, при които действа. Нито невежа, нито светец, а с широка култура и ясен и жив поглед трябва да бъде политикът.”

За живота

„Правилото ми в живота е било: умереност. Мъчил съм се разумът да надвива страстите и не съм смятал, че цялостният човек е оня, който се е съвършено освободил от страсти. Такъв човек би бил съвършено недъгав. И в пиенето, и в картите, и в пушенето, и в сладострастието – мярка. Да не остава човек да бъде роб на страстите.“

За музиката

В качеството си на министър на просвещението (1908-1910) Н. Мушанов позволява на Българското оперно дружество да представя първите си продукции в новопостроената сграда на Народния театър в София и му осигурява финансова подкрепа от държавния бюджет. За  любовта му към операта в родното му Дряново е съчинена и една закачлива песен: „Никола Мушанов министър кат‘  беше, операта наша кат‘  роза цъфтеше”. В действителност интересът му  към музикалното изкуство  се заражда в семейството  му още докато е в ученик:

„През ваканциите, по Коледа, Великден или между класовете аз прекарвах в Дряново, тъй че ученическия живот смесвах и със семейния и обществения в Дряново. Баща ми, бидейки търговец, ходеше всяка година на Узунджовския панаир и в Цариград. Той бе музикален и си бе купил физармоника. Брат ми пък бе купил един особен орган като латерна, като на плоскостта се поставяше диск от мукава, като сегашните дискове за грамофон надупчена, и в дупките влизаха зъбци. Дискове имахме от всички известни опери: Верди, руски композитори, Вагнер, френски и пр. Аз имах добър слух и бях заучил всички опери. Баща ми внесе и първия грамофон в Дряново… За времето, когато нямаше опера у нас, нямаше радио, телефон и малко музикални уреди за предаване, редко можеше да бъдат ученици фаворизирани като мене – музикално.“

На тази обич той остава верен десетилетия:

„Аз бях един от любителите на драмата и операта. Нямаше премиера, на която да не присъствам. Имахме си определени место 68 и 70 в партера, дадени ми като почетни места от страна на Министер[ството] на народната просвета като основател на операта. И артистите бяха доволни, като ме виждаха, че бях постоянен посетител на театъра. Само след 9 септември ми отнеха местата. От тогава не съм стъпвал в театъра.”

1893: след правния факултет в Екс ан Прованс отново на родна земя

„Връщайки се в България, аз не бях оня, какъвто замина от България. Учението, четенето, средата, в която живях три години, бяха създали друг човек, образован със специални юридически познания и обогатен с широка култура. Като минавах на връщане през Русе, аз дирих да намеря хубавите улици, високите къщи, параходи, железница. Всичко ми се виждаше сега не обикновено, а останало много назад от онова, що зная и що видях. Вкъщи намерих доста преобразувания: има маса за сядане, вилици, ножове и лъжици, отделни чинии. Кревати и покривки, и по-друго бельо; въобще по-сносни материални условия. В обществото също промяна. Чувства се, че гражданинът има повече съзнание за права и участието му в управлението. Но далеч сме още от достигане културните условия на народите от Запад. Предстоеше на нас, които идваме от по-културните страни, всеки в кръга на своята дейност да допринесе за издигането на народа и уреждане на държавата.”

1893 – 1897: съдия и прокурор в Стара Загора, Русе и Варна 

„След малка почивка аз подадох заявление за назначаване в съда. Тогава вакантни места имаше много из съдилищата и само да се появеше кандидат, изведнъж се назначаваше. И то направо за член в окръжен съд. Министър на правосъдието бе Панайот Славков, аптекар от Търново, верен привърженик на Стамболова. От Министерството на правосъдието ми предложиха да ме назначат: в Ст[ара] Загора, Видин или Ловеч. Аз избрах Стара Загора. Назначението си получих и се отправих за Стара Загора. В този град аз нямах познати нито в съда, нито в гражданството. Влязох в съвършено непозната среда…

В Стамболово време съдилищата се попълваха с нови съдии, завършили правото. И имаше много способни и достойни съдии. Но както всички тиранични правителства, и Стамболов си диреше послушни оръдия в съдилищата за партизански цели… В провинцията упражняваха натиск и влияние върху съдиите тъй наречените „атове”, видни и влиятелни партизани, предимно адвокати депутати. И тъй като нямаше още съдийска несменяемост, то по-слаби характери се поддаваха. Податливите съдии бягаха особено от тъй наречените „щекотливи” процеси, партизанските, особено по печата. Но болшинството на съдиите, особено младите, с юридическо образование, проявяваха доблест и знания.“

„Старозагорският окръг бе един, в който престъпността бе най-голяма. Чирпан и Нова Загора беха в този окръг, а славата, особено на Чирпан, [беше голяма]. През месец ноември, ако се не лъжа, разследвах дванадесет предумишлени убийства в Чирпанско. Като че зараза се бе появила в околията от убийства с кринкови пушки, и то срещу хора, бидейки на трапезата в стаите си. Бяхме принудени да дадем нареждане до кметовете да разпоредят селяните да поставят пердета на прозорците си. От друга страна, и партизанските страсти бяха разгорещени. Стамболисти и народняци се гонеха, по-после и народняци и цанковисти се скараха. По едни избори народняци и цанковисти се бореха помежду си и станаха сериозни стълкновения. Тълпа нападна градското управление, изпочупи с тесла шкафовете и падна един убит от село Арабаджиево и няколко ранени. Аз трябваше да искам войска и с един взвод войници да изпъдя селяните от помещението и да ги разпръсна. Млад прокурор, аз влязох в тълпата и взех револвера от един селянин, който стреляше. В това време в Ст. Загора беше Стоян Заимов, който наблюдавал от балкона на хотел „Звезда”. След като постихна метежът, той ме повика при себе си. Отидох. Каза ми: „Исках да се запозная с Вас. Вие навярно от скоро сте прокурор. “ „Да“, отговорих му. „И аз тъй мисля, защото се зачудих, като Ви видях да влизате сред тълпата и да вземате револвера. “ Казах му: „Млади сме, г-н Заимов.“

Народняците спечелиха изборите; цанковистите ги загубиха. На другия ден получавам телеграма от прокурора при Пловдив[ския] апелат[ивен] съд да дам обяснения защо съм задържал невинни граждани в участъка, да влияя върху избора. Бях изумен. Такава подлост не допусках, че могат да извършват честни хора. Но между подписавшите на оплакванието бе и името на Анд. Ходжев, адвокат цанковист. Случайно го срещам в градината, като отивах за паркета. Казвам му: „Г-н Ходжев, искат ми обяснения по някакви арестувания, които съм бил извършил. И вие сте между оплаквачите. Никой не е бил арестува[н]. Това, що сте извършили, не е честно. Това е една подла клевета.“ „А бе, Мушанов, казва ми, защо си се разтревожил. Партизанска работа. Искаме да опорочим избора.“ [Отговорих му:] „А аз съм човек без чест, та на моя гръб да си правите партизанството. Това е безчестие. Вие сте един мазник“, и го отминах.”

Мушанов – „forensic detective”

„Една сесия със съдебни заседатели заседавахме в г[рад] Казанлък. Този град бе най-интелигентният в окръга и имаше много големи и видни търговци, представители на розовата индустрия, и една от „мирните” околии. Разглеждахме едно предумишлено убийство на Х[аджи] Стефана, виден и състоятелен кръчмар от Долньо Сахране, застрелян навръх Богоявление, както е бил в дюгеня си, заобиколен от съселяните си. Убиецът бе секретар-бирникът на селото Илия, родом от Шипка, с баща турчин, а майка християнка, която си запазила религията. Такъв случай не познавах в България. Обвинението доказах само с обувките на подсъдимия. В селото имаше само двама с обувки с остри носове. Едните носеше учителят, другите – обвиняемият. Учителят обаче е бил в кръчмата и само обвиняемият е имал такива обуща. Проследихме стъпките от кръчмата, които ни заведоха в къщата на Илия Калчев. Взех от калта една стъпка, опекох я в керемидарница и тя ми беше единствено веществено доказателство. Осъдиха Илия на вечен затвор. После подсъдимият призна вината си.”

Брошурата „Правосъдието и Варненските скандали”

„Аз се преместих в Русе с твърдото решение да напусна съдебната кариера и да се установя адвокат в Русе. И тъкмо когато да напускам съдийството, съдено било да го продължа още малко и да го напусна, но след буря и борби. Един ден идва в съда Згурев, главен секретар в Министер[ството] на правосъдието, и ми предлага да ме преместят за прокурор във Варна. Това бе през 1896 или началото на [18]97 г. Аз казах, че не желая, защото възнамерявам да напусна вече съдийската служба и се установя адвокат. Згурев настояваше много да приема, защото в Министерството на правосъдието имали добро мнение за мене и намирали, че на мене трябвало да възложат една деликатна мисия. Във Варна бил обявен във фалит някой евреин Хасикия Данон. За деловодител бил назначен някой си Янтовски, член на Варн[енския] окр[ъжен] съд. Обаче него го подозирали във взятничество, и въобще в престъпна дейност, и да отида във Варна да се заловя с издирването на това престъпление. Като виждаше Згурев, че аз не се съгласявах, той ми обеща да приема за няколко месеца и след това, като пожелая, да ме уволнят…

По време на арменското клане в Цариград много арменски семейства намериха прибежище във Варна, избягвайки от Цариград. Те, както всички бежанци, по принуда дошли в чужд град, трябва да се настанят в жилища и на работа. А за тази цел те са във връзка с полицейските и административните власти. Във Варна през периода 1896–1897 г. градоначалник е Васил Икономов и окр[ъжен] управител Венедикт Попов. Носеше се слух, че градоначалникът е вземал много рушвет от арменците. Един важен свидетел за това е евреинът Данон, който бил посредникът. Един ден ми съобщават, че градоначалникът взема Данон и го предава на параход да го изпрати в Цариград и го изпъди от България да не може да служи за свидетел против него. Вземам един файтон и се отправям за пристанището. Оттам вземам лодка – нямаше още кей и параходът спираше на открито море – и се отправих за парахода. И действително, на парахода намирам Данон, вземам го в лодката и го връщам на суша. Тогава градоначалникът Икономов с помощта на стражари, въпреки моята заповед, го взема от ръцете ми и отново го изпраща на парахода. Голям скандал! Той не само разтревожи Варна, но има отзвук и в [цяла] България. Министерството на правосъдието изпрати прокурора при Русенския апелативен съд да разследва случката. Бяха й дали партизански характер. Обвиняваха ме, че съм преследвал Икономова по партийни съображения. А аз тогава още не бях се определил в никаква партия. Бях си независим гражданин и главно, независим прокурор.

Един ден, тъкмо когато сме в салона на Окръж[ното] управление, дето бяха окръж[ният] управител Венедикт Попов, прокурорът на апелацията и аз, съобщи се, че Данон се върнал във Варна и градоначалникът поиска да се разпита Данон [за] да се установи, че не бил изтезаван. Аз се съгласих да се разпита. Влиза Данон. Прокурорът на апелац[ията] взе да го разпитва: изтезаван ли е и сам по свой почин ли е заминал за Цариград. Той отрече да е изтезаван и да е бил насила екстерниран. При този разпит аз бях много изненадан и смутен. Поисках да бъде освидетелстван. Той се съблече и по телото му още се виждаха сини петна и дори следите от нацепена кожа. Аз сдобих кураж. Поисках всичко да се констатира. След това питам Данон защо казваше, че не е изтезаван. Той отговори: „Като стигнах в Цариград, тамошните власти не ме допуснаха да сляза на суша, защото нямах паспорт. Върнаха ме. Като пристигнах тук и слязох от парахода, пресрещна ме градоначалникът, който ми каза да кажа това, което Ви казах по-рано.” Аз тържествувах. Спечелих каузата. Разбира се, Икономов отказа всичко това. Аз си сформирах досието срещу Икономов и по тогавашната процедура трябваше да ми се даде разрешение за прегледване на градоначалника от министъра на вътрешните работи; ако такова не се даде, то пререканието за това се разрешава от углавното отделение на касационния съд. А че министърът на вътреш[ните] работи няма да ми даде разрешение, бе явно от заинтересуваността на партизаните. Пререканието пък щеше положително да бъде разрешено в моя полза. За да се спаси най-добре положението, намери се разрешението в премахването ми от Варна. И наистина, преместиха ме за член на Софийския окр[ъжен] съд. Но най-престъпното и това, което ме възмути страшно, бе че на мое място назначаваха за прокурор Янтовски, за когото ме изпратиха нарочно да разследвам престъплението му!… Народняшко правосъдие. Няма да разправям по-нататъшния развой; тази история съм описал в брошурата, която издадох в Русе, дето се установих като адвокат, под надслов: „Правосъдието и Варненските скандали”. На кориците написах поговорката: „Законът е една паяжина, в която се ловят малките мухички, а големите бръмбари отнасят със себе си и самата паяжина“. А на първата страница на брошурата: „Посвещава се на министъра на правосъдието Згурев и на министъра на вътрешните работи Бенев, за спомен от министерската им деятелност.”

1908 – 1910: Министър на просветата в Кабинета на Независимостта на Ал. Малинов

Станах министър на просветата доста млад по наши схващания. Бях на 35–36-год[ишна] възраст в министерство, в което голяма част от чиновниците-учители са жени. Но независимо от младостта ми, минавах за красив и елегантен мъж. Тъкмо да се харесва. В първите дни от министерстването ми срещат ме двама опозиционери, видни политици и бивши министри: Халачев и Сав[а] Иванчов, известни „мераклии”, и като ми честитиха назначението за министър, казаха ми: „Не ти завиждаме, че си министър, но ти завиждаме, че си такъв на 35 години, и то министър на просветата!” Разбрах що искаха ди ми кажат. А в него време почти целият учителски персонал се назначаваше от министерството. През ваканцията минаваха със стотици, ако не с хиляди, учителки за назначение, и то млади и красиви! И те всички трябва да се явят при министъра за назначение, и то при министър на 35 години! Каква благоприятна почва за клюки! Пък и аз много чистосърдечно разправях на приятели за начина, по който учителките правеха ходатайството си. „Моля ви, г-н Министър, удовлетворете ме; само от Вас зависи да ме удовлетворите.” Тази молба бе невинно и честно изказвана от молителите, но двусмислието й ме доста разсмиваше. Но нали има шегобийци, а често и злорадни хора, дадоха й превратни тълкувания.

Никога през цялото траене на министерствуването ми аз не си позволих непътна простъпка спрямо някоя от учителките и подведомствените ми; никога не уроних престижа на службата си; никога не съм помислял изпълнението на моя служебен дълг да поставя в зависимост от „възнаграждението”, което бих получил. Това аз считах за недостойно, дори подло. Тази си изповед правя най-искрено и не вярвам, че тя ще може да се опровергае от когото и да било. Но каква мълва, клюки и интриги не се изковаха по мой адрес!“

Из дневниците

29 януари 1943 г.

Снощи комисията по отговора на Тронното слово бе в двореца и го поднесе на Царя. Аз, разбрал, че от човека ще се поднесе в 5 часa, тъкмо навреме отидох в двореца. Влизам и виждам, че никого няма. Нито войниците са по стълбите, нито пък чиновниците са на мястото за посрещане. Разбрах, че съм се излъгал. Приемът бил определен за 5 ½ часа. Посреща ме д-р Ханджиев[1], влязохме в една от стаите на долния етаж, дето почаках 20 минути, додето дойдоха народ[ните] представители, и тогава се качих горе. Аз се оттеглих там, за да видя дали Царят ще пожелае да говори с мене. С депутатите говорихме на разни теми. Около 8 ¾ идва Царят при нас и седна до мене.

„Е, г-н Мушанов, вдруги ден напълняме 49 години и встъпваме в 50-годишнина. Стоях на крака, ето повече от три часа. Уморих се. Дойдох да седна да си почина.”

„Ваше Величество, казвам му, аз мога да ви прибавя още 25 години, за да дойдете на моята възраст. Затова аз ви преварих да седна преди повече от 2 часа.”

Започна се разговор за миналото, за парламентарните оратори: Малинов, Тодоров, Людсканов, Генадиев и за Григор Василева и Сакарова. Царят изказа неколко добри думи и за двамата последни, и за Сакарова, каза че били националисти.

На Царя казах, че „преди 41 години бях избран да първи път като народен представител от Дряновска околия. Говорих от дувара на една плевня, в едно село. Тогава бе свободно. Не ни питаха що ще говорим и нямаше нужда от разрешение, не като сега”.

Обажда се подпредс[едателят] на камарата Петър Кьосеиванов: „Кръвта на вода не става. Мене ме упрекваха много депутати, че съм ви позволил да говорите по-дълго, дал съм ви ½ час повече.”

„Бре, казвам му, какво престъпление сте направили! Мене ме е страх, че може да бъдете подведени под държавен съд за това престъпление. Но изглежда, че Вие забравяте, че ме прекъсвахте четиринадесет пъти.” И разговаряйки така, обръщам се към Царя и му казвам: „Мина се грижата за мене, Ваше Величество. Не ми дават да говоря повече от един час, да не се уморявам.” Царят разправяше за една катастрофа, която се случила през [19]18 г. с една дрезина при Гривица, в която били той, Калфов и Вл. Каракашев.

Разговорът продължава така около ½ час. Аз взех да подозирам, че Царят ще иска да свърши разговора в този серкъл и с мене не ще иска да говори. След като се свърши спомена му за катастрофата с дрезината, той извади часовник от джоба си, погледна го и каза: „Времето доста напреднало; часът е 8 ¾.” Стана. Станахме всички. Обърна се към мене и ми каза: „Виждам, че Вие ще искате да ми говорите.” „Разбира се, казвам му, аз съм дошъл тука да Ви говоря.”

Оттеглихме се в голямия салон, дето бе бюфетът, и [се] отделихме към вратата, отдалечавайки се с 5–10 метра от дето се намираха депутатите. Започнах да му говоря:

„Ваше Величество, неведнъж съм Ви говорил по вътрешната и външната политика. И сега наново искам да Ви обърна вниманието на някои въпроси. Вие знаете мнението ми. Аз съм говорил в Народ[ното] събрание, и тук ще се спра само на някои въпроси. Вътрешното положение вместо да се подобрява, се влошава. Произволът се шири; цензурата препятства критика и контрол и корупцията е завладяла и най-висшите кръгове. Честното общество просто недоумява как можеше за министър на търговията да се назначи Н. Захариев – едно лице, известно като корумпирано. Аз също се чудя на този избор. Вие взехте най-увяхналото цвете от парламента и го посадихте в правителствената саксия. Там то съвършено изсъхна. Длъжността на държав[ния] глава е да подкрепя и съдейства да се развият граждански добродетели. Как може да стои министър още Н. Захариев, замесен в много афери, чийто глас ще се чуе един ден. И друго: ако режимът бе партиен, то би се хвърлило обвинение върху партиите, които дават такива министри. Но днес? Само вие избирате и назначавате министрите. И обществото с право се пита: „Как може държавният глава да назначава такива министри? Защо да се засягат и Вашето име и чест?”

Царят ме гледа всичкото време втренчено и не каза нито дума, не реагира, тъй като обикновено, когато нещо не му харесва – реагира.

„Втори въпрос: Преследването на евреите. Аз съм говорил много пъти в парламента. И да Ви кажа откровено, чудил съм се: откъде идват омразата и жестокостта спрямо евреите. Наложен ли е от германците този начин на третиране? Един от елементите на „Новия ред” ли е? Но едно мога да Ви кажа: Когато се дадоха пълномощията от Народното събрание на Министерски съвет да урежда еврейския въпрос, убеждението не само у евреите, но и у честното българско общество бе, че поведението на правителството спрямо еврейството ще се промени, ще бъде по-меко и благосклонно. Напротив, новите наредби бяха безмилостни, безчовечни, това ни много вреди, ние ще изплащаме скъпо глупостта си, ние унищожихме и най-добрите ценности на народа си: религиозната търпимост. И аз се чудя, простете ми смелостта, как Вие можете да се съгласите на откритото безчовечното отнасяне, което отиде до садизъм, спрямо евреите. Вие имахте приятели между тях, имахте почитатели, има достойни и родолюбци, които се сражаваха за земята, в която са се родили. Нашият народ не мразеше евреите. У нас еврейски въпрос не съществуваше. Аз Ви познавам като човек не-жесток, състрадателен, милостив и чудя се как Вие търпите таково отнасяне с евреите. Не е късно да се поправят крайностите.”

Царят и по този въпрос бе втренчил очи в мене и не продума нито дума. Какво искаше да каже Царят с мълчанието си? Нямаше аргументи срещу схващанията ми, та мълчеше, или въобще намираше за най-добре да мълчи, защото мълчанието е злато и можe да бъде предмет на различни тълкования…

След това му говорих по външната политика: „Надявам се, че турците вследствие на новосъздадените обстоятелства: освобождение на Кавказ от русите и на Триполитания и Либия от англичаните, искали да разговарят с нас. Имали голям страх от русите. Новият министър Мелтеш[2] бил ходил в Министерството на външ[ните] работи, говорил с началника на политическия отдел, искал да види министъра, но Филов се теглел и отбягвал от среща. Това може би ще се тълкува зле от турците, които ще подозират, че ние не сме свободни да разискваме въпросите и сме свързани с германците. Може би гледището на турците да не е приемливо и България няма да го приеме, но да не дава вид че не желае да изслуша турците и те да си съставят различни предположения.”

Царят тук вече проговори: „Не е истина това. На мене нищо не ми е известно. Нашите отношения с Турция са много добри. Само пресата се държи непристойно, но то е преса.”

„Аз чувам и от страна на турците, че нашите отношения били добри. Това е най-добро. Аз съм говорил на турци, че никога в историята ни е имало моменти, когато нашите интереси са тъй сходни като днес. И защото така мисля, затова Ви повдигнах въпроса, за постъпките на турците.” Царя ми каза: „Аз ще се заинтересувам по въпроса и ще видя дали това де ми казвате е вярно” и продължи: „Но турците може би хитруват и на хитрините им има кой да се поддаде.” Отговарям: „Разбирам и това и не мисля, че трябва да им се поддаваме, ако не ни изнася, но не трябва да им се създават подозрения, че не искаме да говорим с тях.” И продължих: „С турците трябва да се разберем да мируваме.” Царят тогава поде въпроса. „Никой не ни иска да воюваме. Уверявам Ви, германците не искат да ни въвличат във войната, но може би това ще искат англичани и американци. Тогава?” Казвам: „Ние държим да се въоражаваме, да сме силни и вътрешно, за да запазим границите си. Но може би англичани и американци ще искат да откриват фронт на Балканите. При създадените нови обстоятелства ще мислим що ще правим и какви решения ще вземем. Събитията тъй бърже се менят, че е мъчно да се предсказва отсега. Но ако когато анг[личани] и америка[нци] започнат офанзива на Балканите, войната е вече дошла в този период, когато резултатът е известен, нима ще хвърлим народа си в борба само за война? Какво значение ще има тогава войната за нас, ако не да хвърлим страната си в бездната.” Царят мълчеше всичкото време. Аз продължих. „Аз от началото на войната винаги съм се съмнявал в победата на германците. Сега съм напълно убеден, че германците ще загубят войната. Нима ние ще трябва да загинем заради нея? Аз продължавам да вярвам, че имаме аргументи сериозни, за да можем да поддържаме пред една конференция, че не можахме да се съпротивим със сила срещу германците, че те се бият за ревизия на договорите, за поправка на неправди, на каквито и ние бяхме жертва, не се бихме със съседите си; заехме земи, които по право са наши; но ако ние участваме във война, която е загубена, ще загубим и себе си. Вие водихте досега добре политиката, като спасихте България от участието във войната. Тая заслуга се признава от всички, но трябва да поддържате докрай тази политика. Тъй мислят от г-н Буров до Работническата партия. Аз ви уверявам в това и говоря от тяхно име.” Царят слушаше. Аз продължих. „Кой знае още какво има да видим. Дали напредъкът на Русия в Кавказ и около Воронеж, и въобще бързия напредък няма да накара и американци, и англичани да се замислят. Надали и те ще са възхитени от тържеството на болшевизма. Кой знае дали и те няма да свършат както бе със съглашението между Германия и Русия.” Царят ме прекъсна: „Да, да видите ли.” Продължавам: „Много обстоятелства нови ще има и съгласно с тях ще трябва да ориентираме политиката си, но трябва да сме готови при новите обстоятелства да можем да ги използваме за нашите национални цели, възможни национални цели. И само за тях, за никого другиго.”

Казах на Царя, че опозицията се готвеше да отправи писмо до него и да го подкрепи в политиката за избягване на войната, аз отклоних това желание, като казах, че ще имам случай да Ви срещна и Ви говоря.” Той ми отговори: „Добре сте сторили. Добре е по-малко да се прави шум. Самият факт, че се манифестират тия желания, може да нанасят пакости, кога се развива недоверие у съюзниците. В сегашните времена е по-добре по-малко шум.”

Накрая помолих Царя да бъдат освободени от концентр[ационен] лагер Тодор Павлов и Гановски като теоретици, не-опасни за обществения ред и болни. Могат да бъдат наблюдавани и в София. Той ми каза, че има случаи, когато в концентрационен лагер са на по-сигурно място, отколкото в София, но остана ми впечатлението, че може би положението им ще бъде облекчено.

[1] Д-р Георги Д. Ханджиев (1895 – 1945) – секретар и външнополитически съветник на цар Борис III, началник на протокола в Двореца (1938-1943) и маршал на двора (1943 – 1944).

[2] Васфи Мелтеш – турски пълномощен министър в София, встъпил в тази длъжност през декември 1942 г.

 

Още по темата в сайта ни:

Никола Мушанов. Дневник. Спомени. Автобиография.

Източник: Издателство "Изток-Запад"