Бърнард Шоу през 1894 г., когато пише пиесата „Оръжията и човекът“

Критиките на постановката на Джон Малкович на пиесата на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“ в Народния театър „Иван Вазов“ и особено опитът на група „патриоти“ да осуетят премиерното й представление на 7 ноември т. г., като блокираха входа и нападаха зрители и актьори, замъглиха темата за достойнствата и недостатъците на тази романтична комедия, която бе обявена за „антибългарска“ от хора, които едва ли са я чели. Наистина, действието се развива в нашата страна по време на Сръбско-българската война от 1885 г., но, както показват фактите, първоначално Шоу е възнамерявал да опише едно сръбско семейство. Това не е единствената подробност около пиесата, която изобщо не се разисква, макар да има доста информационни източници за нея – например, за първообраза на главния герой.

В началото на 1894 г., когато се захваща да пише „Оръжията и човекът“, Шоу е музикален критик и начинаещ драматург, чиито произведения не се радват на голям успех. Той е ирландец с леви убеждения, член на социалистическото Фабианско дружество. По онова време Шоу поддържал интимна връзка с актрисата Флорънс Фар, за чийто глас написал възторжена реценция. Красивата Флорънс имала и други почитатели. Богатата наследничка на фирма за продажба на чай Ани Хорниман анонимно я спонсорирала, за да я включат в репертоара на лондонския театър „Авеню“. Първата постановка за сезона обаче се оказала неуспешна, и Флорънс изпратила отчаяна телеграма на Шоу с молба да напише нова пиеса за нея. Драматургът веднага се отзовал на призива на своята муза, още повече, че това за него било дебют на „Уест Енд“ – лондонският квартал, където са концентрирани на-големите театри. Първият вариант на пиесата бил доста абстрактен (което си личи и от заглавието, според някои източници отначало то било „Бойни полета и будоари“). Героите били назовани просто Бащата, Дъщерята, Непознатият, Героичният любовник и т. н. (според авторката на предговора към превода на пиесата на български Мария Тодорова). Първоначалното намерение на Шоу било да опише „която и да е война, в която са били използвани картечници“. Той се посъветвал със своя приятел и виден „фабианец“ Сидни Уеб, който го насочил към неотдавнашната Сръбско-българска война. Според Мария Тодорова, отначало Шоу решава действието да се развие в сръбско семейство, но после го променя на българско. Това може да изглежда невероятно на някои хулители на пиесата, но аз намерих потвърждение за това от два източника. Известно е, че лицето, на което „Оръжията и човекът“ дължи българския си колорит, е руснакът Еспер Александрович Серебряков (Шоу неправилно го титулова „адмирал“, макар той да е само бивш лейтенант от руския военноморски флот). Живеещите във Великобритания наследници на Серебряков поддържат семеен сайт, от който може да се научат доста подробности за живота на този истински герой от Сръбско-българската война (за него може да прочетете малко по-надолу). Ето какво пише там във връзка със създаването на „Оръжията и човекът“: „На 17 март (1894 г. – б. а.) той (Шоу – б. а.) занесъл пиесата си при Степняк (псевдоним на руския политемигрант Сергей Кравчински – б. а.), за да я прочете и да я обсъдят. Но до голяма степен за ужас на Шоу, Степняк поканил адмирала на българската флота, за да прочете пиесата. Шоу бил толкова изнервен, че не чул името на адмирала… Шоу по-късно се оплакал, че му се наложило да промени мястото на действието от къща в Сърбия на къща в България, за да използва местната информация, предоставена му от Еспер“. Това се потвърждава и от изявление на драматурга пред актьора Чарлз Чарингтън, цитиран от биографа на Шоу Майкъл Холройд: „Наложи ми се да променя сцената от Сърбия на България, и да направя най-абсурдните промени в детайлите в името на местния колорит“. Шоу дава по-подробно описание на този процес в интервю за седмичника „Пал Мал бъджет“. То излиза от печат в броя от 19 април 1894 г.

Част от интервюто на Бърнард Шоу за „Пал Мал бъджет“

Тъй като нямах достъп до течението на този вестник, аз се възползвах от препечатките на интервюто в австралийската преса, които са достъпни онлайн. Ето какво разказва в него Шоу (според преводача на „Оръжията и човека“ Стоян Чапразов става въпрос за автоинтервю) за съдействието, което му е оказал Серебряков: „(Степняк) дойде, и доведе с него адмирала, който командвал българския флот по време на войната. Помолих ги да ми предложат късчета местен колорит. Казах им, че пиесата започва точно след първата сръбска победа. „Това не става – каза адмиралът, – нямаше никакви сръбски победи“. „Дори и някакъв кавалерийски сблъсък?“, предложих аз. „Не – каза адмиралът, – българите просто ги прегазиха“. Разбира се, трябваше да попитам Сидни Уеб коя страна е спечелила войната. Обаче за мен бе лесно да направя българите победители, вместо сърбите. „Бащата на героинята – български генерал, … – продължих аз, но адмиралът ме прекъсна. „Това не става – каза той. – Нямаше никакви български генерали. В армията нямаше никой с чин над майор“. Така че аз понижих генерала и продължих с героинята, която е млада дама с древно потекло и възвишени идеали. Адмиралът пак ме спря. „Това не става – каза той. – В България няма древно потекло. Най-старото семейство може да проследи историята си само осем (или 80, възможна печатна грешка – б. а.) години назад. А що се отнася до идеалите… !“. Така че аз съкратих родословието на героинята и туширах идеалите й. След това започнах с първата сцена – „Спалнята на героинята на първия етаж. Един беглец се изкатерва по водосточната тръба и влиза в стаята й“, когато адмиралът отново ме прекъсна. Наложи се да съборя къщата, тъй като архитектурата й бе напълно сбъркана. Преди края на четенето изглеждаше, че самата пиеса се срутва покрай ушите ми. Но аз я променях, и кърпих, и оправях, като сега вярвам, че представя честно българския начин на живот“. Спорно е доколко „Оръжията и човекът“ отразява обективно живота  на българите през първите години след Освобождението, но до края на живота си Шоу остава искрено убеден в това си „постижение“.

Но кой е Еспер Серебряков, който основно е допринесъл „Оръжията и човекът“ да стане „антибългарска“ пиеса? Той е роден през 1854 г. в Санкт Петербург. Син е на действителен статски съветник, инженер на жп линията Санкт Петербург-Варшава. През 1875 г. Еспер завършва Морската кадетска школа в родния си град, след което служи в руския флот и се издига до командир на корветата „Варяг“. По онова време обаче бива разкрит, че членува в тайната революционна организация „Народна воля“, и срещу него и други морски офицери бива заведено дело. През 1883 г. Серебряков бяга в чужбина и заживява в Париж, където участва в революционния кръжок на Лев Тихомиров. По-късно се преселва в Швейцария, където получава швейцарски паспорт под името Едуард Николаевич Бланк. В навечерието на Сръбско-българската война, на 9 септември 1885 г. руският военен министър генерал Обручев заповядва всички руски офицери на българска служба да напуснат българската армия и флот. Те се подчиняват на заповедта, като до края на септември напуска поста си и командващият българската Дунавска флотилия капитан-лейтенант Зиновий Рождественски. „Флотилия“ обаче е доста гръмка дума. Тогава нашите военни моряци разполагат само с четири парахода с водоизместимост от 200 до 350 тона, две 20-тонни миноноски, няколко парни катера и шлепа. След изтеглянето на руските офицери, за командири са назначени няколко българи и руснаци-политически емигранти. Единият от тях – мичман Владимир Луцки, се проявява до такава степен при транспортирането на подкрепления, оръдия, муниции и храна за обсадената от сърбите Видинска крепост, че княз Александър I Батенберг издава указ, с който го назначава за началник на Дунавската флотилия. Луцки обаче отказва този пост и препоръчва да се покани Серебряков, който по това време е в Швейцария. Така и става. Лейтенант Серебряков-Бланк е назначен за помощник-началник на Дунавската флотилия и командир на княжеската яхта „Александър I“, но реално изпълнява функциите на своя шеф капитан Симеон Ванков, който често ходи в командировка в чужбина. След края на войната народоволецът е награден с Орден „Св. Александър“ IV степен с мечове. Еспер Серебряков напуска българския военноморски флот след русофилския преврат срещу княз Александър от 9 август 1886 г. Той живее на Запад, където издава революционна литература, преследван от царската Охранка. Серебряков се завръща в родината си едва след Октомврийската революция от 1917 г. Умира през 1921 г. в Петроград, където работи в Историко-революционния архив. Еспер Серебряков е написал мемоари за пребиваването си у нас, които са издадени от Регионалния исторически музей в Русе под заглавието „Преживелиците на един руснак в България (1885-1886)“.

Еспер Серебряков Снимка: онлайн издание „Морски вестник“

Според наследниците на Серебряков, именно той е първообразът на главния герой от „Оръжията и човекът“ – швейцарският офицер от сръбската армия Блънтчли (тази транскрипция е използвана от преводача Стоян Чапразов, но има известна швейцарска фамилия Блунчли – б. а.). Те изтъкват, че Блънтчли е швейцарски наемник, а Еспер е служил в България с швейцарски паспорт. Освен това, според мен, има известно фонетично сходство между Бланк и Блънтчли. Възможно е също така Шоу да е „вкарал“ и Степняк в пиесата си – в образа на българския офицер Сергиус (вариант на малкото име на Сергей Кравчински).

Аз прочетох „Оръжията и човекът“ в оригинал още като студент по английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (през периода 1978-1983 г.). Тогава пиесата на Шоу не ми допадна особено, най-вече заради хапливите реплики по отношение на хигиената на българите. Най-вероятно тези неблагоприятни за нас моменти се дължат на консултациите с Еспер Серебряков. Възможно е негативните наслоения у него да се дължат на това, че той не е получил обещаното от нашето министерство на войната обезщетение в размер на тримесечна заплата, когато окончателно напуснал поста си.

Но въпреки тази „лъжица катран в кацата с мед“, сега смятам, че „Оръжията и човекът“ заслужено се смята за една от най-добрите пиеси на Шоу, заради големия й успех на много сцени в ралични държави. Като оставим настрана заядливите твърдения на драматурга, може да се види, че българският колорит е един вид маскировка. Всъщност „Оръжията и човекът“ осмива с езопов език шовинизма и милитаризма, характерни за британското викторианско общество от края на 19-и век. Неслучайно театралната критика на Острова атакува Шоу след премиерата на пиесата, че се подиграва с героизма и патриотизма. А след като принцът на Уелс (бъдещият крал Едуард VII) посетил едно от представленията, бил цитиран от журналисти да казва, че авторът е „луд човек“. Кралската особа явно е доловила републиканския патос на драматурга, въплътен в образа на „свободния гражданин“ Блънтчли. Но тези нападки не повлияли за публиката, която много харесала „Оръжията и човекът“, въпреки че премиерата се състояла само след една седмица репетиции. Новата пиеса се играла до края на сезона – от април до юли, като ръководството на театъра „Авеню“ организирало и допълнителни матинета, за да отговори на търсенето. Трупата обиколила с турне и провинцията, а новата комедия била поставена успешно и в Ню Йорк още същата година. Шоу получил от „Оръжията и човекът“ годишен хонорар в размер на 341 британски лири. Тази огромна за времето сума му позволила да се откаже от щатната си работа на музикален критик и да се посвети изцяло на художествената литература. Но красивата Флорънс Фар, на която била поверена ролята на самоуверената слугиня Лука, изоставила Шоу и се залюбила с друг известен ирландски драматург (по-късно също нобелист) – Уилям Бътлър Йейтс.

Флорънс Фар в ролята на слугинята Лука. Снимка: Уикипедия

„Оръжията и човекът“ е поставяна многократно в най-известните театри по света. За най-престижното й „завръщане на сцената“ се смята постановката в лондонския „Олд Вик“ от септември 1944 г., когато Ралф Ричардсън играе ролята на Блънтчли, а Лорънс Оливие – на Сергиус. Първата роля на театрална сцена на кинозвездата Марлон Брандо също е от „Оръжията и човекът“ през 1953 г. И той, като сър Лорънс, се превъплъщава в Сергиус. А през 1985 г. Джон Малкович поставя пиесата на Шоу в нюйоркския театър „Съркъл ин дъ скуеър“. Първоначално ролята на Блънтчли е поверена на киноактьора Кевин Клайн, но след като той напуска, замество го самият режисьор Малкович. През 1989 г. пък Би Би Си заснема телевизионна адаптация на пиесата, в която Хелена Бонъм Картър се превъплъщава в Райна, а Патси Кенсит – в Лука.

Успешен живот е имала и оперетата „Шоколадовият войник“, създадена въз основа на „Оръжията и човека“ през 1908 г. по музика на Оскар Щраус. За съжаление, авторът на либретото Леополд Якобсон нарушил условията, поставени от Шоу – да не използва диалозите и имената на героите, и си навлякъл гнева на драматурга. Но авторът на „Оръжията и човекът“ сигурно дълбоко е съжалявал, че се е отказал от хонорарите си от представленията на „Шоколадовият войник“.

Сцена от лондонската постановка на „Шоколадовият войник“ пре 1910 г. Снимка: Уикипедия

Досега има само две екранизации на пиесата на Шоу. За съжаление, всички копия от първата лента, заснета във Великобритания през 1932 г., са изгубени. Втората обаче, реализирана в Западна Германия през 1958 г. под названието “Helden”, е била номинирана за „Оскар“ за най-добър чуждестранен филм.  

Автор: Владимир Дворецки

Сродни публикации на сайта:

„Оценка за Шоу“ в Националната библиотека

Източник: www.evropaworld.eu