„На лов за дребна щука“ – откъс от романа на Юхани Карила

Елина седеше на леглото, преглъщаше. Бавно се увери, че наистина е във Вуопио.
Стана и отиде в кухнята с къси старчески стъпки. Усещаше вътрешностите си втечнени.
Тя знаеше, че това е второ предупреждение.
В кухнята лапна едно обезболяващо и го прокара с вода. Седна на масата в очакване болката да отшуми.
Не отшумя. Елина погледна през прозореца – дворът беше в същото плачевно състояние като нея самата. Клони по тревата. Обрулени листа и прекършени стъбълца на цветя. Навсякъде се виждаха птици, които пищяха от изненада, че са преживели нощта.
– Ще се откажа, като ми откъснат ръцете и краката – заяви тя на глас. – Че даже и тогаз няма!
Елина стана. Течността се разбълника.
– Сега или никога, дявол го взел.
Тя взе една тенджера от шкафа. Напълни я с вода, сложи я на котлона и го включи. Свери ръчния часовник на Бухала със стенния, за да е сигурна, че е точен. От чекмеджето на нощното си шкафче извади дневниците на майка си – четири тефтера с кожени подвързии – и ги зачете на масата. В тях пишеше съвсем малко за водния дух. Общо взето, всичко се свеждаше до съвета, че не бива да си има вземане-даване с него.
Елина погледна навън замислено. Спомни си стара история за водния дух, в която той седял на един кей, подрънквал със зарчета в шепата си и привиквал минувачите да поиграят с него.
Елина се впусна да потърси карти за игра. Наотваря всички кухненски шкафове и накрая намери едно тесте в чекмеджето под свещите. Разстла картите на масата и ги засъбира така, че всяка втора от горе надолу да е асо или поп, а останалите – двойки или тройки. Когато асата, поповете, двойките и тройките свършиха, подреди по същия начин дамите, валетата, четворките и петиците. Увери се, че се е получило както трябва. Накрая не пропусна и да размени местата на някоя и друга карта с поп и двойка.
Водата завря. Елина сипа вътре овесени ядки. От моливника на масата взе едно ластиче и го омота два пъти около тестето. Свари си рядка, доста мека каша и изяде половината. Облече се и прибра картите в джоба си, където тестето ѝ се стори кораво и плоско като пълнител на пушка.
Не забрави репелента против комари, шапката с козирка, ножа в ботуша – и излезе.
Стъпваше по същите туфи трева, както преди, по същите местенца в основата на върби. Там, където обувките ѝ бяха изтъркали кората, сокът лъщеше като кокал. Използваше за опора същите клони. Всеки път те се огъваха малко по-надолу. Накрая единият се скърши, а Елина нямаше сили да се задържи на крака.
Падна бавно, като пияна, в тръстиката заедно с клона.
Измъкна се с усилие, дишаше тежко и ругаеше. Най-много се гневеше, задето не си бе дала сметка, че е толкова слаба. Потупа се по джоба. Тестето карти все още си беше у нея. Продължи напред. Пак мокра от глава до пети. Започна да се съмнява дали не е в блатото още от предишния ден. Дали не е спала във върбалака и чисто и просто е сънувала Бухала и леглото.
Спря се отвъд върбите. Насред мочурището имаше женски лос. Спогледаха се. Лосът сякаш ей сега щеше да я попита за пътя. Като че ли бурята беше объркала компаса му и го бе направила напълно безпомощен. Като че ли бе забравил какво представлява.
Животното закрачи напред – посоката беше точно толкова подходяща, колкото и всяка друга – а Елина остана на място, дишаше равномерно и го изчака да се отдалечи на спокойствие. Когато лосът се изгуби от поглед, а и звуците му утихнаха, тя продължи по пътя си.
Още отдалеч съзря водния дух. Отнякъде беше домъкнал стар капан за риба и го бе преправил на трон. Дремеше си така в другия край на езерото, в очакване.
Елина спря на отсрещния бряг. Капанът, от който беше направен тронът, беше престарял и ръждясал, но водният дух бе успял да се разположи върху него като величайша особа. Гледаше я отегчено със сините си очи, беше чисто гол и гладък като делфин – и точно толкова сив. Красив и ужасяващ като играчка от бъдещето.
Водният дух беше изцяло плешив. Черепът му имаше такава форма, че на човек му се приискваше да отпусне длан върху му. Носеше се слух за някакъв стъклар, който пожелал да измайстори стъклен предмет с формата на главата му. Помолил водния дух за аудиенция. Онзи го приветствал с добре дошъл и още същата вечер наклонил остъргания череп на стъкларя и отпил от него.
– Забравила си въдицата – забеляза водният дух.
– Навярно знайш не по-зле от мен, че сега не бих имала никаква полза от нея.
– Да, така си е.
– Нуждая се от оная щука.
– Вярвам ти.
– Имам предложение.
– Аз също.
– Охоо?
– Да. Ще помолиш мен и щуката за извинение.
– Мхмм.
– После ще се обърнеш, ще се махнеш оттук и никога повече няма да се вясваш.
– О, тъй ли било.
– Мда.
Елина свали шапката от главата си, избърса потта и пак я нахлупи.
– Туй вече няма как да го сторя.
– Така си и мислех. Но както и да е – поне ти предложих път за бягство. Боя се, че за в бъдеще вече няма да е възможно.
– Нямам други опции.
– Тогава ми кажи какво си намислила.
– Първо искам да я видя.
– Коя?
– Щуката. Жива ли е въобще.
– Толкова малко доверие – отбеляза водният дух и вирна брадичка.
Рибата бавно изплува към повърхността. Най-напред се показа тъмната ѝ муцуна. После гърбът и опашката. Щуката описа кръг в посока, обратна на часовниковата стрелка, като дресиран домашен любимец. Елина я сви стомахът. Толкова близо.
Щуката се изгуби от поглед.
– Доволна?
Тя кимна. Извади от джоба си тестето карти.
– Да поиграем.
Водният дух се надигна от трона си.
– Ти ли предлагаш да играем?
– Точно тъй. За щуката.
– А какво ще заложиш ти?
– Ще получиш колата ми.
Водният дух долепи върховете на пръстите си.
– Май че нямаш представа какви са текущите ми нужди.
– И пари имам. В брой.
Водният дух поглади голата си глава.
– Обожавам игрите. Трябва да призная, че в този смисъл дърпаш правилните струни, така да се каже. Наистина обожавам игрите. Само залозите ме съмняват. Не ми изглеждат съразмерни. Кола или кеш срещу цял един живот…
– Е, какво искаш тогаз?
– Да заложиш в играта собствения си живот.
Елина се покашля. Пристъпи от крак на крак.
– И после?
– Ако спечеля аз, ще получа душата ти. Ако спечелиш ти, вземаш щуката.
Тя въртеше тестето в джоба си.
– Дадено.
– Колко хубаво!
Водният дух затвори очи, потри ръце и се изкиска.
– При едно условие.
Той отвори очи като два замръзнали кладенеца.
– Ако спечеля аз, вземам щуката. А ти нивга повече няма да се мяркаш в туй езеро.
Водният дух я зяпна.
– Това ли е условието ти?
– Да.
Той махна с ръка.
– Няма значение. Далеч по-важният въпрос е на какво ще играем.
– Да речем, на война.
Водният дух изкриви лице в гримаса, сякаш изведнъж тронът му се беше нажежил.
– Ама че стандартно предложение! Дали не бихме могли да поиграем на канаста? За нея са нужни четирима, но бих могъл да поканя приятелите си. Ику-Турсо[1] би се зарадвал. Знам го. Ще си устроим турнир!
Елина поклати глава.
– Не умея да играя на канаста. Умея на война. Редно е да се играят игри, които са известни и на двамата. Едно раздаване. На живот и смърт.
– Ама че тъпотия! Е, добре.
Водният дух стана от трона си и отиде при нея, строен като балетист. Елина се зачуди защо ли създанията от другия свят бяха или адски красиви и интелигентни, или невероятно грозни и глупави. Около него летяха комари, но не го докосваха. Имаха си такава уговорка.
В блатото не се виждаше нищо подходящо за маса. Елина приклекна на мястото си. Възнамеряваше да раздаде картите пред себе си, върху влажната гнилоч, която се вълнуваше. Бяха защъкали блатните гадинки.
Водният дух дойде при нея и приклекна. Блатните гадинки офейкаха на минутата.
Сега той беше съвсем наблизо. Ухаеше на луксозни мазила.
Посред раздаването на картите изпод гръдната кост на Елина се надигна болка, подобно на червей. Тя спря за миг, затвори очи и вдиша дълбоко. Когато болката получи каквото искаше, тоест цялото ѝ внимание, се върна в бърлогата си.
Елина отвори очи. Водният дух се взираше в нея развеселено.
[1] Морско чудовище от карело-финската митология. Б. пр.
Превод от фински: Росица Цветанова
Информация за романа може да прочетете на сайта ни тук.
Източник: ICU