Откъси от романа на Михай Золтан Над „Копелето на сатаната“

Публикувано:
09:03ч / 23.10.2015г
Брой прочитания:
559
Брой коментари:
0
Преводачката Нели Димова
Преводачката Нели Димова

Романът на Михай Золтан Над „Копелето на сатаната“ (2000) е отличен като книга на годината през 2001 г., авторът получава престижната награда „Атила Йожеф“ (2005). Книгата е драматизирана като радиопиеса, играе се и на театрална сцена. Издадена е на български от издателство „Ерго“ с подкрепата на Фондация „Милан Фющ“ и Банка ДСК, както и на Институт „Балаши“ – Унгарския културен институт. Преводът от унгарски е дело на талантливата преводачка Нели Димова.

Художник на българското издание: Веселин Праматаров

 

 

Откъс от романа:

„…внезапно

резето застърга, вратата се отвори, светлината от джобно фенерче се проточи в тъмното, погледнах натам,

ще ме пуснат, другаде ще ме отведат,

или-или,

какво ще стане, Боже,

цялата се тресях, зяпнах към заслепяващата светлина, носовете на два черни ботуша долу на пода,

войникът проговори,

не грубо, не заповедно, а сякаш

приканващо,

и думица не разбирах, стоях там, чаках,

светлината тръгна към мен, зад нея се протегна ръка, хвана ме за рамото и ме бутна към вратата, излязох,

напълно се бе смрачило, само се догаждах накъде е портата,

ще ме пуснат, слава Богу,

облекчение затупка в мен, затичах се натам,

войникът ми препречи пътя, не ме пусна, посочи наляво, към премигващото прозорче на караулката…“

“     “    “

Втори откъс от романа:

 

събудих се

в леглото, сред възглавници,

ръката на мама връз челото ми,

заковала съм поглед горе, нетрепващ, към познатите жилки на носещата греда на тавана,

думи, мили, галещи,

Естер, дъще, мъничката ми,

трябваше да я погледна, в очите,

най-после, най-накрая, слава богу,

надвеси се мама над мен

със сключени ръце, гледаше ме загрижено, смени мокрия компрес,

огън те изгаря, надигни се, глътни това хапче, сложила съм го в конфитюр,

сладък беше конфитюрът, а хапът – горчив, още по-горчиви – думите,

разказах всичко

на мама,

гледаше ме втрещено, ужасено,

очаквах

да ме прокълне,

щях да го изтърпя мълчаливо, но

и с дума не ме нападна,

само се хвърли на гърдите ми, заплака, горчиво зарида,

заедно плакахме,

тя стенеше с пресеклив глас, хриптейки, а аз вече само с безмълвно извиращи сълзи, със съзнанието

че няма да бъда,

че не мога да бъда

никога повече

онази весела, засмяна Естер Тот

каквато бях,

нещо се бе скъсало, строшило в душата ми завинаги,

две седмици се грижи мама за мен, мъчно се отърсих от пневмонията,

сестричката ми Ирен често притичваше, мушваше се под юргана, притискаше се, отъркваше се като котенце в мен,

защо не, и осем нямаше, още нищо не разбираше от живота,

братчето ми Йошка беше навършил четиринайсет, той започваше да проумява нещата, само че не знаеше какво да прави с малкия си опит, прозирах в душата му, много добре знаех, че трупа в кръглата си главица познанията също толкова непохватно, както полага и ръцете на коленете си, щом поседнеше на ръба на кревата ми, а често присядаше, мълчеше дълго, както някога дядо Пища, нашият дядо, докато пушеше вечерната си лула,

идваха гости, главно жени и момичета, водеше ги любопитството, въздишаха край леглото ми,

коя ли пусна слухът, коя ли бе тази проклетница,

пазехме с мама тайната, и все пак попаднах, скоро се озовах

в устите на хората,

жените разправяха, че съм се отделила от тях, отишла съм при войниците, и там вътре,

нали,

кой знае какво са правили с мен,

нямаше нужда от повече, тръгна мълвата, разпръсна се слухът,

че съм станала любовница на войниците,

нож в сърцето ми бе това, но

какво можех да сторя, трябваше да търпя,

а когато Секейне ми прати вест,

да съм забравела за сина й, че тя за нищо на света нямало да приеме в дома си войнишка курва,

тогава светът се преобърна,

дъхът ми спря, изби ми пот, само плачех по цели дни, мама напразно се опитваше да ме теши,

още повече тръгнаха приказките, когато на двайсети сутринта татко

се върна у дома,

вече се бях възстановила, имах сили да мия съдовете, тъкмо с това се бяхме заели със сестричката ми,

чинията падна от ръцете ми, счупи се на парчета, но пък кой го беше грижа,

с писъци го прегърнахме, и четиримата едновременно разцелувахме тате,

кожа и кости беше горкичкият, едва си стоеше на краката,

целият съм въшлясал, оставете ме,

каза,

стоплете вода, дайте ми чисти дрехи,

изкъпа се в коритото, облече чистите одежди,

мама веднага сложи въшливите във вряла вода, извари ги,

гладен си, хапни, кажи какво да ти дам,

шеташе щастлива около тате,

само малко топло мляко, Агнеш, ако има,

как да няма, ама какво е това, само малко мляко, хапни и юфка, останала е от снощи, ще ти стопля,

не, не, дай ми сега само мляко,

рече татко,

дори не си обу панталона, седеше на края на леглото по дълги долни гащи, главата му клюмаше, очите му вече залепваха, много ще да бе изтощен,

изпи млякото, легна,

на другата сутрин разказа, голям ешелон потеглил от сборния лагер, бог знае накъде, не им обяснили, в ешелона попаднали всички от Силаш, брат ми Ференц и Пища също,

смилили се над тате и над неколцина по-възрастни, болнави хорица, пуснали ги да се връщат по домовете, двамина от Силаш – той и Андраш Паткош,

горест се премеси с голямата радост, оплакахме Ференц,

а аз тайно и Пища, макар майка му да ме бе проклела,

къде ли ще попаднат, в кой край от онази огромна страна,

и пак и пак въпросът „защо“,

защо ги отвеждат,

разправяха, че е за три дни,

и тате не знаеше отговора, не каза,

в този ден у нас беше истинско поклонение, проточи се върволица от жени, дойдоха да разпитват всички, които си имаха някого там, а то почти от всяко семейство имаше по някого,

нападнаха баща ми, да кажел някакви новини,

мама разбухна възглавницата нависоко, както тате пожела, изпосталелите му ръце безжизнено отпуснати върху юргана, на косматите му китки вените страховито изпъкнали,

никога не е бил многословен човек, а сега още повече си пестеше думите, но жените дебнеха всяка като да бе Божието слово,

мнозина облекчени чуха, че са живи синът им, мъжът им, баща им, само дето са на път към източните земи,

все ще се приберат у дома, Бог ще им помогне,

тешаха се една друга жените, отместили ужаса зад гърба си, сред несекващи хлипания,

други обаче

с вайкане и олюляване излизаха от къщата ни,

ония, на които тате тихо бе промълвил,

бийте камбаната, синът ви, мъжът ви се спомина, пред очите ми го спуснаха в общия гроб,

междувременно дойде вестта,

че Андраш Паткош не се стърпял, предишната вечер преял, натъпкал се до пръсване с печено месо, празният от седмици стомах не издържал на товара и Андраш Паткош още през нощта

починал

в ужасни мъки,

него ден силашката камбана би за петима мъртъвци,

освен за Андраш Паткош, и за Бела Гал, Янош Хегедюш, Винце Кайтар, бащата на удавилата се Жофи, и за Имре Сабо, сина на леля Вилма,

хубави стройни мъжаги бяха всичките,

Имре, широкоплещест едър момък, същински жандарм, така му и викахме, Жандаримре,

не проумявах как са могли да си отидат и защо точно те,

тате обясни,

дъще, сине,

хората там мряха като мухи наесен и най-вече тия, най-снажните, ящните, свикнали на изобилна храна у дома, ех, вие не сте видели, но аз видях, за няколко дни се огънаха като дърводелски метър, нямаше там нормална храна, варяха супа от замръзнала ряпа, даваха по половин литър на ден от нея, но нерядко нищо не получавахме,

никога не бих го повярвала,

ако не беше го казал той, собственият ми баща,

на неговите думи повярвах, трябваше да повярвам, та той е бил там, видял го е, преживял го е,

разказа още, че

получили домашните пакети, тези, които могли,

намерили се люде, принудени от глад на подлост, присвоили си чуждото,

при разпределянето на пакетите редът бил,

войникът извиквал името на получателя, той трябвало да каже името на селото,

ако съвпадало, давали му пакета,

само че някои безочливци, като чуели име познато, бързо изстрелвали и познатото им име на селото и вземали чуждия пакет,

истинският получател можел да си протестира, на колене да се моли, дори не му разрешавали да се доближи до разпределеното, оставал на сухо,

по този начин, главно съселяните им, се сдобили и с пакетите на умрелите,

така беше,

тъжно рече тате,

гладът е по-голям господар и от царя, дъще,

през цялото време едва преживявахме на някаква помия, заслабнахме, изпоразболяхме се,

ония, които ги затвориха в някаква постройка, можеше да се нарекат щастливци, ако и да бяха в неотоплявано помещение, макар и един връз друг, но поне нощуваха на закрито, имаха покрив над главите си,

но хиляди осъмваха под открито небе, малцина издържаха на крак до сутринта, и мнозина от ония, които на края на силите си падаха на земята, там си и оставаха, снегът ги затрупваше, сутрин ги товареха по двайсетима на каруца, като дървени трупи, извозваха ги до предварително изкопана яма,

ь

 

Още за автора и книгата в сайта ни:

Издателство „Ерго“ издаде награден роман от Михай Золтан Над

Източник: Издателство "Ерго"