Клети Сотириаду е родена в Солун и живее постоянно в Атина, където пише и превежда литература. Следвала е английска филология и има магистърска степен (Μ.Α.) по Теория и практика на литературния превод от университета в Есекс в Англия.

Преподавала е в работилници по литературен превод в магистърската програма на Атинския университет „Йоанис Каподистриас“ и в ЕКЕМЕЛ (Гръцки център за литературен превод). Също така три години е преподавала литература в Deree College (Атина).

Авторка е на няколко стихосбирки, сборник с разкази, едно изследване за радиестезия със заглавие „Махалото“, както и на два романа. В Amazon може да бъде намерен романа й на английски език „One Click Away“ (На едно кликване разстояние“), а с марката на „Въздаден дар“.

Нейни стихотворения, есета и разкази са превеждани на английски, френски, турски, български и испански със заглавие „A BORDO-ΕΝ ΠΛΩ“ в двуезичното издание Tercer Mundo Editores, (Colombia, 1994).

Превела е стихотворения от Силвия Плат, (изд. „Диагониос“ двуезично издание, 1974).

Превела е почти цялото литературно творчество на Габриел Гарсия Маркес, тринайсет романа от Исабел Алиенде, както и произвдения от Марио Варгас Льоса, Карлос Фуентес, Хуан Хосе Саер, Лаура Ескивел, също и романи от други известни испаноезични автори.

Нейни стихотворения, есета и разкази с публикувани в различни литературни списания и тематично посветени издания на периодичния печат.

Член е на Сдружението на писателите, била е член на неговия управителен съвет. Има четири мандата и е била представител на Сдружението към Националния център за книгата на Гърция (ЕКЕВИ) и в CEATL (Европейска асоциация на литературните преводачи).

Публикуваме два нейни разказа в превод от гръцки на Здравка Михайлова.

 

ПЕТ СЛИВИ

Клети Сотириаду

Името й беше Евридика, но всички й викаха просто „леля“. Нисичка, с незапомняща се физиономия, рядко излизаше навън, още по-рядко си я спомня облечена другояче, освен с една черна свободно падаща роба. Тънки дълбоки бръчки по цялото й лице с бяла, като оризова хартия, кожа. Ръката й беше нежна като я целуваше. За Коледа и Великден, за да получи парите за харчлък, които сега вече знаеше кой ги дава.

Беше съпруга на бездетния чичо Йоргос и техен благодетел, който имаше железарска работилница за ремонт на машини на ъгъла на „Франгон“ и „Додеканису“ в Солун. Той бе направил баща й нейн директор малко преди да избухне Втората световна война, когато се бе върнал от Париж и се бе оженил.

По-рано лелята и чичото живеели в Атина, в хотел „Солун“ на площад „Омония“. Често ги посещаваха семейно и за нея тогава беше загадка пребиваването им в нещо, което не беше дом. През лятото се изнасяха в Кифисия или в Халандри[1]. Пак на хотел.

На първия етаж на ъгъла на „Цимисхи“ и „Схолион“ се намираше апартаментът, където беше израснала. От самото начало бе разделен на две жилища, защото когато чичото починал тя се бе пренесла при тях. Настани се в задната част, която гледа към „Схолион“, сега „Иктину“, с двете стаи и голямата баня. Черно-бели мраморни плочи, като шахматна дъска, бял санитарен фаянс и една огромна бяла вана за излягане, старовремска, с бронзови лъвски лапи като онези, които бе гледала по филмите. Те взеха частта откъм фасадата, която гледаше към „Цимисхи“, с малка баня със зидана вана, която бащата беше направил, и с отделна тоалетна, с умивалник отвън, както е обичайно във Франция. Колко пъти си бе представяла как потъва в пяната на онази вана, със златните кранчета, сякаш бе нейният будоар.

Първите години я виждаха всеки ден, обядваше заедно с тях. По-късно, изобщо не излизаше от къщи. Разделяха ги две тежки орехови двукрили врати.

В завещанието чичото бе оставил всичко на баща й и един процент плодоползване на жена си, за да има необходимото, докато е жива. Майката често пъти казваше, че след смъртта на лелята процентът щял да остане за тях. Тя имаше някакви роднини, които я  посещаваха и рядко ги виждаха.

Не знаеше на колко години е. От малка бе убедена, че сигурно наближаваше стоте и често се питаше защо ли не умираше, та да вземат и останалата къща и голямата баня. Не знаеше какво може да прави тя по цял ден, във времена когато нямаше телевизия. Може би слушаше радио, тъй като книги не четеше никога. Изглежда кир Михалис й носеше вестника от будката.

Вечерите готвачката, малко преди да отиде да си легне в малката стаичка на полуетажа, позвъняваше на звънеца й. През лятото двете седяха на балкона й до късно и си приказваха. Виждаше ги като излезеше на съседното балконче на брат й, за да огледа какво ставаше в „Екали“ – кафенето отсреща.

Колкото пъти влезеше в дома й, или с някоя поръчка, или с храната за обяд, която неизменно й носеше, на кухненския плот имаше купичка с пет сливи, които плуваха във възчерна течност. Това бе вечерята й.

Една вечер, малко преди да разпуснат училищата, беше в последния клас на гимназията, я разбуди познато изсвирване. Излезе на балкона и нейният любим й направи познатия знак: „слез за малко“. В къщата всички спяха с отворени врати, но само майката, която беше някъде на гости, се будеше и от най-малкия шум. Бащата бе захъркал блажено още отрано и така тя навлече жилетка върху нощницата си и, както беше по пантофи и с душа между зъбите, слезе на улицата. Той я придърпа припряно в един тъмен вход на Училищата срещу тяхната външна врата. Не знае колко време бяха останали прегърнати така, но когато се измъкна от сянката, за да пресече улицата, от нейния балкон леля й ги видя съвсем ясно. Сигурно ще каже на майка ми, помисли си тя. Паника!

Изминаха няколко дни на трепетна тревога, но никой не говореше за онова нейно вечерно излизане. След това покрай кандидат-студентските изпити и живота, който си течеше, тя забрави.

По време на ваканцията, спомня си това, я изпратиха няколко пъти до централните хали „Модиано“ за сухи сливи. Оставяше ги в кухнята й и си тръгваше бързо. Понякога се чудеше. Питаше се как е възможно човек да живее с толкова малко храна. „Тая с нейните сливи всички ни ще погребе“, казваше майка й. Погреба само баща й. И я влачиха на гърба си доста години. Но вече не в същата къща, обаче. Нея продадоха шест месеца след погребението му.

Превод от гръцки: Здравка Михайлова

[1] Северни предградия на Атина с повече зеленина и прохлада.- Бел.пр.

 

ЦАРЕ

[…] Царят на Асина – празнота под маската –

                                                         е винаги със нас, навсякъде със нас, под едно име:

        „Асина… Асина…”

децата му са статуи

                                                        а копненията му – пърхане на птици и вятърът

       в пространството на размишленията му,  и 

                                                             корабите му                                           

                               закотвени в невидимо пристанище;

                под маската е празнота. […]

Георгиос Сеферис. „Корабен дневник I“’

 

Къщата все още бе потънала в мрак, когато иззвъняха будилниците, без никакво бавене станахме нетърпеливо, бързо насядахме около масата, лека закуска и друм. Бяхме скроили планове, един месец ваканция на брега на морето, не в хотели, а лагерувайки, онази година юли се бе случил особено горещ, пътуване с машината на времето назад в древността, а ние изследователи: Коринтският канал, Епидавър, Аргос, Микена, Навплион, Асина, Мистра, Монемвасия, Спарта, Олимпия и обратно Коринт, от дни приготвяхме всичко необходимо. Той бе заминал.

Натоварихме малкото джипче, потеглихме. По пътя играхме на цветове с преминаващите коли. Печелеше онзи, който преброеше повече возила с избрания от него цвят. Никой от нас не потърси неговия цвят. След това двайсетте въпроса. Един беше онзи, който никой не зададе. На Коринтския канал си направихме снимки. Неловки погледи, насилени усмивки. След сувлакита и сладкиши от Лутраки решихме да отидем направо в Кастраки под древна Асина.

Пристигнахме рано преди обяд. Разпънахме палатката досами морето, големият зачукваше колчетата, малкият пренасяше нещата от колата, изпотихме се, усмихвахме се, изпразнихме раниците, разгърнахме спалните чували, занесохме храната си в хладилника, инспектирахме душовете, останалите палатки, съседите, възхитихме се от караваните, никой от нас не каза името си, събрахме малко камъчета, маркирахме пространството си, как е възможно да се гледаме доволни, разтворихме масичката с четирите столчета, чадъра, прибоят се разпенваше предизвикателно по пясъка, водите прозрачни, казахме си след малко и поехме по пътя към акропола.

Три бутилки вода, каменният зид лъщеше все още от утринната роса, държахме се за ръка от време на време, да не би да изгубим и това, нанагорнището стръмно в сянката на отсъствието леко пресече ентусиазма ни, ужасяващо чудовище шпионираше от пролома в скалата, погледите ни се сключиха, всичко спря, слънцето, земята, каква заплаха, каква отрова, какво искаш от нас, докато някой не каза „гледай, гущер“, и изчезна мълниеносно зелената опашка. Херакъл и подвизите му, древни царе, ни правеха компания в пустошта и се захласнахме сред руините. Отгоре море и небе се сливаха в едно, островите отвъд в морето изглеждаха сякаш мърдаха живи тела.

Водата беше прохладна на връщане, развяваха се моравите водорасли, един мрак различен там долу, не се уплашихме, плувахме малко по-нататък, играехме си с една топка, не потърсихме четвърти, цели пасажи дребни риби в краката ни, гмурнахме се и извадихме морски звезди.

Докато обядвахме, се наситихме на усмивки, времето се изтърколи с по-неотдавнашни истории, нямахме други герои, само няколко настолни игри, къде ли е той сега, седнахме в сянката в часа на голямата жега, оглушаваха ни цикади, никой не изричаше онова, което очаквахме, чайки прелетяха отведнъж пред нас, нахвърлиха се върху трохите останали от съседна компания, разноцветни парцалчета се отдалечаваха бързо на хоризонта, браздяха водите, успоредни линии, които чезнеха.

Следобеда вървяхме сред безразлични хора, в Толо туристите се снимаха, влюбени двойки и семейства, ние гледахме в различна посока.

Вечерта небето се изпълни с малки светлинки, безлунна нощ, проснахме се по гръб върху пясъка да открием зодиакалните знаци в безкрая. Пътувахме из космическото пространство, сред триъгълника на лятото – Алтаир, Вега и Денеб, самотни астронавти, споделихме планетите, разказвахме си наши истории и анекдоти. Спомнихме си и се посмяхме, бяхме в безопасност, тук, заедно, сварихме да отправим тайно пожелание към една падаща звезда. В палатката заспахме, капнали от умора, две детски главички в една прегръдка.

Превод от гръцки: Здравка Михайлова

Източник: www.evropaworld.eu