Галя Кларк е българска журналистка, която от 7 години живее със семейството си в Норфолк, Обединеното кралство. У нас тя бе репортер в централни вестници, редактор на англоезичното списание “Bulgarian Property Digest – Life and Leisure”, водещ и автор на тв предаването „Дипломатическите мисии“ в телевизия EBF. По образование е историк. Защитава докторска диссертация през 1991 г. и има научни разработки в областта както на най-новата българска история, така и по теми, свързани с британската история от различни периоди. От Великобритания тя продължава да изпраща кореспонденции за наши издания, публикува и в британските списания B Me Voices и Village people. От няколко години пише разкази. Прозата й обхваща случки и наблюдения както от страната, в която живее в момента, така и от България. Сблъсъкът на култури и живеенето в друг свят е тема, която я привлича. Членува в Клуба на пишещи в Хедърсет, Норфолк.

Поредният неин разказ, който публикуваме на сайта ни, е

Статуетката

Галя Кларк

Вниманието й прикова малка фигурка, статуетка, от известния италиански скулптор Виторио Тесаро. Изключително красива жена, с елегантни движения на ръцете, които Тесаро бе почувствал и изразил перфектно. Ана вече бе станала познавачка – купуваше си книги и алманаси с търгувани на аукциони колекционерски предмети, четеше ги, опитваше да продава дребни неща в ибей, бе понаучила и от гугъл малко за винтидж и антиквариат. Освен, че бе от прочутия съвременен скулптур, фигурката изобразяваше и световно известната балерина Галина Уланова! Двоен удар – цената на аукцион ще стигне до небето, радваше се рускинята. Имаше едно „но“ обаче – не много британци знаеха за тази балерина. Тя се надяваше да има късмет и за фигурката да наддават богати руснаци лондончани.

Бе дошла в Британия преди много години чрез агенция за запознанства. Тогава интернет нямаше. Можеше да се измъкне от сибирското градче само чрез брак с англичанин.  Агенцията й намери Еди. Разбират се двамата, да, но тя е движещата сила за всичко в семейството. Едуард се оказа доста мързеливичък. В него имаше нещо аристократично, без обаче да има средствата да живее като аристократ. По-скоро, типаж Обломов, с кралско име и кралски мързел.

Последният път, като се върна в родния Елисейск, вече г-жа Малет, Ана не намери никаква разлика с живота й преди време. Местният олигарх Виталий Зубов контролираше района и рекетираше местните хора – къде грубо, къде по-прикрито. Не,  добре е направила, че тръгна оттук. Но пък каква носталгия изпиташе, към всичко! Гъбена каша, пелмени, всякакви неща от руската кухня и не само – дори й беше мъчно да изхвърли  пожълтелите  вестници от  70-те, които се бяха запазили под старото й легло; не искаше да сменя и и счупените плочки в банята дори. А местните хора мърмореха срещу политици, съседи и бивши приятели; не се радваха на живота. Познатите й си мислеха, че за да се измъкне от Русия, едва ли не е проституирала. Не липсваше на никого. Угнетена се връщаше на летището.  А с  такава радост си отиваше при „своите“!

Изведнъж  на пазарчето карбут (1) в градчето в Йоркшир, от мислите й я измъкна разливащата се мелодия на руска реч.

– Анютка, знаеш ли, срещнах в „Уейтроуз“ (2) наш стар познайник от университета в Москва – Саша. Той се е замогнал доста, е, не е съвсем тип олигарх, но определено не си брои пенитата. Спомена, че си търси вътрешен дизайнер на къщата. Веднага се сетих за теб – не спря да бърбори украинката Катя. Тя беше с пухкава шапка на главата и хубаво червило, ясносините й очи се смееха.

– Зарежи този карбут, да ходим да пием кафе и да се наприказваме.

Двете Руско говорещи дами се запътиха към близкото кафе The Lemon tree.

– Как живееш? Тук е такава скука! По английски – и жените, и мъжете, са толкова неинтересни… Как е твоят Еди? – продължи да дърдори приятно Катя.

– Купи си нов, по-голям шед (3). Да се крие от мен като му крещя – пошегува се Анна.

– Ха-ха, ти да крещиш, нее… по-скоро му съскаш змийски, нали? – ухили се до уши познайницата й.

– Хи-хи – так точно… А, ти, какво Катенка? Как я караш? Виждаш ли се още с Ина, с Маруся? Кой е новият ти ухажор?

– Да, заформили сме една групичка – много готина – разказваме си мръсни вицове, майтапим се с мъжете ни и с обществото тук. И рецитираме Есенин отвреме навреме.

– Май ще се запиша във вашия клуб, имам сходни интереси..

Двете дами се закискаха и си припомниха славните студентски години. Годините със звън на китари, с изпити и библиотеки. На тръгване, след  капучиното и кейк „Виктория“, Катя подаде на приятелката си визитка на забогателия Саша.

– Действай, Анютке, ти ги разбираш тези антики! Чао и пока!

Катя бързо скочи от стола на кафенето и се изниза. Анна си тръгна бавно, с достойнство,  и с чувството за приятен следобед. В чантата й се мъдреше добре опакованата статуетка.

…

След три дни тя натисна звънеца на вратата на познатия й Саша. Отвътре се показа господин на средна възраст, със старомодни бакенбарди и оплешивяло теме. Специално за целта Ана бе изпринтила набързо визитки. Подаде една на иконома и след минути той радушно й отвори вратата на имението.

– Ана! Как си? Същата си си, хубавица! – похвали я понапълнелия Саша, с леко въздълга артистично коса в стил предренесансов принц.

– Е, Саша, промяната е при теб – в какъв дворец живееш! С иконом и пр.

– Ха-ха! Анечка, ако приемеш, ще те помоля да промениш интериора в стаите цялостно. Заварих имението наблъскано със стари мебели, джунджурии и вехтории. Иска ми се нещо по-модерно, аз, като че ли, съм минималист, пък и обичам модерно изкуство.

– Саша, как? А старите майстори? Та в тази къща има великолепни неща – съдейки от видяното в коридора, стаята преддверие и гостната тук… а колко ли още страхотни неща има в останалите стаи… Маслените платна, порцеланът, фамилното сребро… Ами чудесните статуетки – при теб има неща от всички стилове, и барок, и рококо, и ар нуво и ар деко..

– Ха-ха, Ана, почна да ми говориш в рими. Личи си, че си много запалена по тези антики.

– Дори ако ти не ги желаеш, мога да ги продам за теб успешно на аукциони, каза Анна. След секунди преуспяващият хирург допълни ентусиазирано:

– Знаеш ли, а може да измислим нещо друго – някои стаи да си останат в старинен вид, но стилен, не кичозно натрупан и с еклектика. Ти ще ги оформиш как да изглеждат. Други ще бъдат изцяло минималистични, с модерно изкуство като акцент във вид на платна и малки пластики. Ако останат неща, невключени в подредбата на стаите, ще те помоля да ги продадеш от мое име.

– Разбира се, Саша.

– Добре, ще ти изпратя плана на имението с обяснения и снимки какво съдържат стаите. Когато имаш време, заповядай, дори и да не съм тук, ще предупредя за визитата ти, да ти отворят. За заплащането не се тревожи, дай ми писмено предложение, ако сега не си готова.

Александър тръсна буйната си коса, неговата гордост, залепи звучна целувка на Анината буза и й пожела приятен ден.

* * *

Като се прибра в къщи, Еди не даде вид, че се интересува от деня й. Ана смени дрехите си и седна на бюрото си, със статуетката в ръце. С учудване забеляза, че при надписа с името на скулптура имаше мъничка лепенка с телефон. Тя се зачуди дали да звънне, реши все пак да проучи историята на статуетката.  На обаждането й откликна женски глас. Ана набързо и с притеснен глас обясни защо се обажда, очакаше да я отрежат.

– Аз съм внучката на Уланова! Преподавам класически балет в Лондон, статуетката стоеше в хола ни на лавицата над камината. Скоро имахме взлом и при кражбата тя изчезна, наред с други вещи.

– Но аз я купих на карбут!

– Да, обяснимо, някой е бързал да се раздели с нашите вещи. Може ли да я откупя от вас?

– Разбира се, та тя е ваша баба, това е невероятно!

На уговорената среща в Йорк се появи стилна дама, с някакъв неуловим  френски шик. Тя знаеше няколко руски думи.

– Спасибо! Очень хорошо!  – усмихна й се Анастасия Филиповна Хърст, прегръщайки статуетката. Парфюмът й „Герлен“ остави лека следа във въздуха, когато Анастасия си тръгна.  Тя откупи статуетката за 50 паунда. Анна я бе взела за 3,50 и бе щастлива, че придобивката й е там, където трябва да е, при наследниците.

…

Междувременно Анна проучи в детайли обзавеждането на британските огромни къщи, изчете куп книги, купи си абонамент за National Trust, който й даваше възможност безплатно да посещава имение след имение. Тя искаше да подходи съвсем професионално, за да не стане нейният клиент смешен в очите на обществото тук. Предметите над камината, бяло-синият порцелан с класата на Spode и Delft, свещниците, статуетките, фоторамките… всичко трябваше да се допълва и подхожда безупречно.  Картините по стените също. Къщата на Саша бе родово имение на поземлен аристократ,  чиито наследници бяха притиснати финансово. Продадоха му я с мебелите, запазиха си незначителна част от предметите.  Много от маслените картини бяха портрети на предци на фамилията от 17 век насам. Анна бе очарована, но в същото време притеснена как да запази традиционния характер на къщата, като поразчисти и намали многото предмети.

Постепенно стаите в къщата на Саша, наречена „Флоренция”,  добиха своя душа. Някои бяха с викториански традиционен дух от мебелите до картините, други Ана нареди в стил ар нуво, като за целта купи няколко картини от тръста „Алфонс Муха“ на великия чешки художник, трети  –  в ар деко.

Саша беше със славата на един от най-добрите мозъчни  хирурзи на Острова, но от време навреме намираше минутка за работата на Анна и мислено й се възхищаваше. Наяве й отправяше комплименти, но не прекалени, за да „не се възгордее“. Споразумя се с нея за хонорар, който в пъти надхвърляше мечтанията й. При една среща в трескаво променящия се дом, проф. Александър Кудряев помоли Анна да отдели част от личния му кабинет за негови притежания от младостта и детството му. На един диван професорът бе сложил флагче със значки, два албума с марки, колекция монети. И най-ценното за детско юношеското му сърце – серия самолетчета, чиито части лично е лепил. Имаше и малко войничета от различни полкове. И разбира се, кутията му с шах.

…

– Знаеш ли, Анна, тази особа е измамничка! – осени го като светкавица.  Саша погледна косо към Анна, чието лице притъмня. Тя откровено му разказа за историята със статуетката и дамата, оказала се внучка на Уланова.

– Проверих в гугъл, Уланова няма деца, няма как да има внучка.

Тя, която винаги проверява в гугъл историята на всеки антикварен или винтидж предмет, с който се сдобие; тя, която направи толкова много проучвания, се предовери. Повярва на един парфюм, на едно копринено шалче, на едно „Спасибо“.  А сега какво? В очите на професора ще изглежда глупачка, наивница. Тя се бе сприятелила с него покрай преобразяването на къщата му, общият матерен език и минало помогнаха за това. Делеше ги социална пропаст, да.

……………………………………….

1. карбуут – пазар, подобен на българския битак – от багажника на колата си всеки участник вади стоката /стари дрехи, покъщина, дреболии, бижута/ и я подрежда пред колата.

2.Уейтроуз – верига магазин за хранителни стоки, в която пазаруват заможните кръгове.

Източник: www.evropaworld.eu