Гейл Холст-Уорхафт (Gail Holst–Warhaft) е поетеса, преводачка, музикантка, занимава се професионално с литературни изследвания. Живее в Итака, щат Ню Йорк, където преподава в университет. Автор е на книгите „Залезът на Атина“ (мемоари в стихове и проза); „Признанието на Пенелопа“ (стихотворения); „Събрани стихотворения на Никос Кавадиас“ (преводна); „Имах три живота: Избрани стихотворения на Микис Теодоракис“ (преводна); „Загатването на страданието: Скърбенето и неговата политическа употреба“; „Опасни гласове: женските оплаквачески песни и гръцката литература“; „Теодоракис: Мит и политика в съвременната гръцка музика“; „Път към ребетика“.

Нейни стихове и преводи от гръцки, френски и англо-саксонски са публикувани в различни списания и антологии, включително в Literary Imagination, Per Contra, Translation, Southerly, Antipodes и Stand. Тя е поет-лауреат на Tompkins County за 2011 и 2012 г. Предлаганият тук подбор преводни стихове е от последната поетична книга на Холст-Уорхафт със заглавие „Честита страна“ (Lucky Country, Fomite, 2018).

Университетският преподавател Питър Фортунато, който познава отдавна творчеството на Уорхафт и е имал привилегията да бъде свидетел как са се оформяли много от нейните стихотворения, пише за стихосбирката й: „Честита страна“ на Гейл Холст-Уорхафт замайва с лиричната си елегантност. Никога не сантиментални и винаги настроени в тоналността на някаква изпъкваща тема, стихотворенията покриват огромни територии на сърцето и ума.

Изпитах свежа наслада, откривайки как е аранжирана тази поетична книга и колко прекрасна е нейната обединяваща чувствителност. Става дума за стихове на зряла авторка, която по-скоро не остава в болката на преходността, а „отслужва“ сякаш в празнична литургия натрупания от нея опит.

Стихотворението дало заглавието на поетичната й сбирка, с което тя започва, е представително за един особен вид поетичен дестилат на който Холст-Уорхафт е майстор: тя започва сякаш ще направи обзорен преглед на Австралия —„благословена да бъде необятен остров в Южния Пасифик“— но непосредствено, пъргаво и ловко биваме потопени в стихията на един личен разказ. Тук става дума не за историята на нейния баща, на неговото пристигане и ранни дни на острова-континент, а по-скоро за младежките му години в лондонския Ийст Енд. Поетесата е пътувала там с него, за да посетят заедно „свърталищата“ от неговата младост и го е видяла „у дома на място/където аз бях чужденка, един свят на изчезване“. Тези думи подават сигнал, че в тази книга „страната“ към която Холст-Уорхафт проявява по-голяма загриженост е значително по-голяма от Австралия, при все че в някои от следващите стихотворения тя ще има доста какво да каже и за нея). Най-общо казано, предметът на нейната поезия е паметта сама по себе си, с нейната способност да задържа и смесва различни места  и времена. Например, в края на  титулното стихотворение, след като разказвачката и нейният баща са се завърнали от Англия в Австралия, тя дестилира случилото се като история на едно „момче кокни“, емигрирало в „празната земя” където „е можело да направи джентълмен от себе си“; едновременно ни казва нещо за този конкретен човек, но и за онова с което Австралия е привличала поколения имигранти“.

Здравка Михайлова

В тази публикация на сайта ни стиховете на авторката се появяват за първи път на български език. Снимките са направени от съпруга на поетесата, Зелман Уорхафт. 

 

ГЕЙЛ ХОЛСТ-УОРХАФТ

ЧЕСТИТА СТРАНА

Наричаха я честита страна,

благословена да бъде необятен остров в Южния Пасифик,

 

игрище с равни шансове за да се издигнат

някои, като моя баща кокни, момче

 

от Ийст Енд чийто акцент бил достатъчен

за да го ситуира в старата родина. Сред потомци

 

на каторжници и техните тъмничари могъл да стане

джентълмен. Веднъж той ме заведе да видя

 

онзи Лондон, с историите за който бях отраснала

– за джебчии и желирани змиорки,

 

залепящи се в стомаха ти, за пюре от зелен грах.

Мюзик холове и Pearlies с лъскави костюми избродирани с пайети

 

и как едно момче е можело да припечели шилинг

с часовник, навит с един час назад, след като е бил продаден.

 

Няма го вече, каза той, онзи Ийст Енд който аз познавах,

гледайки втренчено редицата евтини дрехи

 

развявани от влажния вятър, индийци

продаващи сега джинси и парцаливи рокли.

 

Зная едно място където може би все още може да бъде намерен,

каза той и тръгнахме към рибния пазар Билингсгейт

 

където мъже с кожени шапки продаваха риба,

траулери разтоварваха хлъзгави змиорки

 

в улеи-преливници; където бяха разменяни обидни думи

в римуван жаргон, музика за неговите уши,

 

познати за мен от ругатните му по адрес

на крави, спукани гуми, деца. Сега

 

видях баща ми у дома на място

където аз бях чужденка, един свят на изчезване.

 

Доволен че бях усетила духа на неговия Ийст Енд

той залепи цигара на долната си устна

 

и взе да си подсвирква „Две момиченца в синьо“.

Не се съмнявах в неговия Лондон повече отколкото в Дикенсовия.

 

Всичко бе детска игра за нас, нещата

които той бе правил за да оцелява преди да дойде

в празната земя където един младеж кокни

е можел да направи джентълмен от себе си.

 

LUCKY COUNTRY

They called it a lucky country – fortunate

to be an enormous island in the South Pacific,

 

a level playing-field for some

to rise like my cockney father, a boy

 

from the East End whose accent was enough

to place him in the old country. Among descendants

 

of convicts and their keepers he could become

a gentleman. Once he took me to see

 

the London he raised me on with stories

of pockets picked and jellied eels

 

that stuck to your ribs, of pease pudding,

Music Halls and Pearlies with shiny suits

 

and how a watch pinched back an hour

after selling would earn a boy a shilling.

 

It’s gone, he said, the East End I knew,

as he stared at rows of cheap clothes

 

flapping in a damp wind, Indians

now selling jeans and drab dresses.

 

There’s a place I know where it still might be,

he said and we left for Billingsgate market

 

where men in leather hats sold fish

and tankers unloaded a sluice of eels

 

into roiling troughs, where insults were traded

in rhyming slang, music to him,

 

familiar to me as his curses aimed

at cows, flat tires, children. Now

 

I saw my father at home in a place

where I was a stranger, a vanishing world.

 

Satisfied I’d caught the gist of his East

he stuck a cigarette to his lower lip

 

and whistled “Two Little Girls in Blue.”

I doubted his London no more than Dickens’.

 

It was all child’s play to us, the things

he did to stay alive before he came

 

to the empty land where a cockney lad

could turn himself into a gentleman.

 

 

ЕСЕН В ИТАКА

Аз идвам от по-постен пейзаж

и съм се научила да разчитам ръждиво-сивкавите му оттенъци,

където единственото изобилие от цвят беше акацията

от която „бушът“[1]  пожълтяваше за месец през пролетта.

 

Тези есенни цветове изглеждат прекалено крещящи

моята дъщеря ще различава клен от дъб,

бук от конски кестен, алено от златисто

не маслинено от умбра или колко чист

изглежда отърсилия се от кората си австралийски евкалипт

насред пасище от прежурена лятна трева.

[1]  „буш“ идва от думата на английски за храст. Така се наричат и огромните, често пустинини пространства във вътрешността на Австралия, покрити предимно с ниска растителност-.храсталак или савана – б.пр.

 

 

AUTUMN IN ITHACA

I come from a leaner landscape

and learned to read its dun shades;

the only profusion of color was wattle,

yellowing the bush a month in Spring.

 

This autumn color seems too crude:

my daughter will know maple from oak

beech from buck-eye, scarlet from gold,

not olive from umber or how clean

the peeled Ghost Gum looks

in a paddock of tired summer grass.

 

ЛУНАТА НАД БАНКОК

В същия ден когато го бяхме гледали по телевизията

– мъже отскачащи като деца върху трамплин

в нейния примамлив прах.

 

Вечерта отидохме на парти.

В купа върху масата имаше трева –

домакинът ни раздаде лули.

 

Новоопетнената повърхност на луната

посребри Чао Прая [1].

В центъра на града стройни тайландски момичета

 

шареха из улиците търсейки клиенти, войници

в отпуск ги следваха – един подир друг –

подобно на биволи водени от деца

 

към оризищата. Миризма

на гнили плодове и бензин

се носеше в плътния въздух.

 

Домакинът ме хвана за ръка

и ме отведе, податлива като лунен прах,

към брега на реката докато

 

партито продължаваше ли, продължаваше

а луноходците спяха,
стъпките им отпечатани

сякаш стъпки на деца по плажа.

[1] Реката, която прекосява Банкок – б.пр.

 

Bangkok Moon

That day we’d seen it on TV

– men bouncing like kids on a trampoline

in its soft inviting dust.

 

At night we went to a party.

A bowl on the table held grass –

the host handed us pipes.

 

The moon’s new-sullied surface

silvered the Chao Phraya.

Downtown, slim Thai girls

 

cruised the streets, soldiers

on leave from the war in tow

like children leading buffaloes

 

to the rice-fields. A smell

of rotten fruit and gasoline

floated in the thick air.

 

The host took my hand,

and led me, compliant as moon-dust,

to the banks of the river while

 

the party went on and on

and the moonwalkers slept,

their footprints left behind

like children’s on a beach.

 

 

 

ЕТЮД ЗА ЛЯТОТО

Гората е изпълнена със обещание

подобно лицето на младо момиче

или етюд от Дьолакроа

за предпочитане недовършен.

 

Априлско слънце меко

като мляко хвърля отблясъци върху снега,

разкалвайки младата трева.

Толкова много надежда струпана

 

в недооформените листа,

напъпили ярки по клоните;

колко жалко че всичко това ще съзрее

в море от надута зеленина.

 

 

Sketch for Summer

The forest’s full of promise

like a young girl’s face

or a sketch by Delacroix

lovelier unfinished.

 

An April sun mild

as milk glints on snow

daubing new grass.

So much hope’s stored

 

in the half-formed leaves,

buds bright on branches;

a pity this will all ripen

into a sea of solemn green.

Превод от английски: Здравка Михайлова

 

Източник: www.evropaworld.eu