Припомняйки си прочетеното през 2024 г., без преувеличение мога да заявя, че книгата, която най-много ме разтърси, беше „Уилям Шекспир не е девствена“ на Сергей Трайков, издание на „Фама“. Първо, защото очаквах от автора, когото отдавна познавам като талантлив хуморист, забавно четиво. И романът привидно започва така: с еротична сцена, в която една от главните героини – Актрисата – се е заиграла с надуваема мъжка секс кукла, репетирайки за поредната си роля. Веднага трябва да поясня, че произведението е определено от самия автор като „театрален роман“. Отделните глави са действия в пиеса, като основни действащи лица са Актьорът – той влиза и в ролята на Режисьор, но на моменти тази роля се изпълнява и от друго лице, неговата съпруга Актрисата, сексапилна Инкасаторка. В сюжета е включен и Продуцент, който в първо действие става жертва на подъл план. В следващо действие Актьорът изневерява на Актрисата с Инкасаторката. Дотук нещата наистина изглеждат забавни. На фона на интригата с изброените действащи лица обаче с помощта на съвременните технологии на сцената се появяват и моменти от историята на човечеството.

Всичко започна на пръв поглед съвсем безобидно – с отдавна обсъждания факт, че актьорът Уилям Шекспир не е възможно да е истинският създател на гениалните пиеси и сонети, познати под неговото име. Според многобройни сведения, въпросният актьор е бил слабо грамотен, в дома му не е имало нито една книга, а дейностите му извън театъра не показват високо духовно равнище. Хипотезите кой се крие зад името Шекспир са различни. Сергей Трайков отделя внимание най-вече на тази, че става дума за Роджър Манърс – граф Рътланд и неговата любима съпруга Елизабет, дъщеря на известния поет Филип Сидни. Двамата са прекрасен творчески тандеми, образовани са, пътували са в чужбина, с което може да се обяснят чуждестранните сюжети в пиесите на Шекспир. Проблемът с личността на автора е впечатляващ с това, че традиционните „шекспироведи“ продължават упорито да се придържат към версията за Шекспир от Стратфорд на Ейвън, каквито и доказателства да развенчават този мит.

         Това е една от най-силните страни в романа „Уилям Шекспир не е девствена“ – развенчаването на митове около личности, за които има достатъчно факти, опровергаващи тяхното величие, но те продължават да битуват, увенчани с неговия ореол. Само един пример: Уинстън Чърчил, когото и до днес британците, а и не само те, тачат като велик политик, а той е издавал заповеди за безмилостно унищожение по време на Втората световна война не само на български градове – известен е с омразата си към българите, а и на френската флота, когато Франция капитулира пред Хитлер. От стратегически съображения не е пожелал да спаси от бомбардировки собствените си сънародници от Ковънтри, за да не разберат хитлеристите, че британците са разшифровали съобщението за предстоящата въздушна атака, и да измислят нов шифър.

     Особено безпощаден е Сергей Трайков към християнската религия. Той се връща към разказа от Библията за първата човешка двойка Адам и Ева и техните деца, които са поставили началото на човешкия род, а това означава, че техните потомци са извършвали кръвосмешения помежду си. Божиите наместници на земята пък неведнъж са достигали до морално падение: имало е развратни папи; папа Пий XII е знаел за геноцида на евреите, извършван от Хитлер, но не му се е противопоставил; преди да отлетят американските самолети, хвърлили атомните бомби над Хирошима и Нагазаки, те са били благословени от свещеник.

 Романът „Уилям Шекспир не е девствена“ е пълен с факти, които не са тайна за никого, но по никакъв начин не са повлияли на общественото мнение. Още на началната страница изрично е отбелязано: „Този роман е художествена измислица, изтъкан от неизмислени документи, исторически факти и реални събития.“

  Неведнъж бях така шокирана от прочетеното, че ми беше нужно да направя пауза, преди да продължа, а същевременно не можех да оставя книгата.

Сергей Трайков заслужава адмирации за задълбочените проучвания, които е направил, и за начина, по който ги е втъкал в романа си. Книгата има изключително оригинална композиция. Представянето на исторически факти върви паралелно с интригата между вече изброените в началото основни персонажи: Актьорът, Актрисата, Инкасаторката – и тази интрига поднася неочаквани изненади. Те също често са шокиращи. От тях става ясно, че герой, който в едно от действията сме възприели като жертва, в следващо действие вече се изявява като подлец и наглец. В тази сюжетна линия си проличава чувството за хумор на автора, макар че хуморът е черен. Например, като лайтмотив се появява съобщението за изнасилвача, който вилнее в един от градските квартали, и веднага имало запитвания от жени къде точно може да бъде срещнат. Изобщо, сексът заема голямо място в книгата, очевидно с ироничното напомняне, че в съвременното изкуство много се разчита на него като магнит за публиката.

На моменти сюжетът от театралния роман като че ли изглежда наивен, но веднага става ясно, че всичко е условно, защото става дума за импровизирана пиеса, чието създаване публиката наблюдава отстрани.

В крайна сметка, изводът от двете паралелни сюжетни линии  – историческата и театралната – е, че невинни няма. Всеки има своите тъмни страни. Тъжен извод, но имаме нужда от такова откровение.

Гергина Дворецка

Източник: www.evropaworld.eu