Българската литература през кривото огледало на „Енциклопедия Американа“ от 1922 г.
Заглавната страница на „Енциклопедия Американа“ от 1922 г., в която пише и за големите български творци Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков и Алеко Константинов. Снимки: Библиотека на Конгреса на САЩ, Уикипедия. Колаж: Владимир Дворецки
Докато търсех какви публикации има за Яворов в сайта на най-голямата библиотека в света – Библиотеката на Конгреса на САЩ (loc.gov), открих, че иначе престижната „Енциклопедия Американа“ от 1922 г. дава на моменти погрешна и направо комична информация за българската литература. Това може да изглежда маловажно, но все пак от тази „библиотека на всеобщото познание“, както се рекламира въпросната енциклопедия, са черпили информация поколения американци и вероятно са препредавали неточни факти за нашата книжнина, както установих и в предишна публикация.
„Енциклопедия Американа“, която се издава от 1829 г., е първата енциклопедия с общоенциклопедична тематика в Северна Америка. Заедно с „Енциклопедия Британика“ и енциклопедията на изд. „Колиър“ трите книги са известни като “the ABC of encyclopedias” („АБВ на англоезичните енциклопедии“ – игра на думи с първите букви на заглавията на тези издания). „Енциклопедия Американа“ съдържа над 45 000 статии, написани от 6500 сътрудници. От 1918 г. е излизала в 30 тома. Последното й книжно тяло е отпечатано през 2006 г. Оттогава съществува само като онлайн издание с абонамент.
Статията за българския език и литература в „Енциклопедия Американа“. Снимка: Библиотека на Конгреса на САЩ
Статията за българския език и литература е една от първите в пети том на „Енциклопедия Американа“ от 1922 г. Няма да се спирам на писаното за историята на българския език, то е общо взето приемливо от наша гледна точка. Не така стоят нещата относно твърденията за българската писменост. Според американската енциклопедия, „сред старобългарската църковна литература трябва да се споменат преводите на Библията от Кирил и Методий, и произведенията на Йоан Български (може би Екзарх – б. а.) през Х в.“. Има учени, които смятат, че Солунските братя са превели Библията на старобългарски, макар тя да е била предназначена за Моравската им мисия, но въпросът е най-малкото спорен. От зората на нашата писменост статията скача направо в късното Възраждане, като споменава за граматиките на българския език, издадени през 1835 г. от Неофит (Рилски – б. а.) и на следващата година от „Христиаки“ (Христаки Павлович – б. а.). След това се отдава почит на младия руски учен (Юрий – б. а.) Венелин, издал през 1837 г. граматика и два тома история на българите. В статията се споменава и граматиките на „Богоев“ (Иван Богоров – б. а.) от 1845 г. и на американския мисионер Елиъс Ригс от 1849 г. Информацията за българския език се допълва с речниците на Неофит Рилски и Стоянович (?).
Що се отнася до нашата литература, в статията се подчертава, че „българските народни песни са безбройни и са подобни на тези на сърбите“. След това се споменава, че „Бобоев“ е публикувал няколко исторически поеми. Изтъква се ролята на Христо Ботев (загинал през 1876 г.), който „упражнява силно влияние върху националния дух“ и е един от най-големите поети, създадени от България. Добавя се, че поетът и романист Иван Вазов е най-популярният съвременен автор. Към биографията на патриарха на нашата литература обаче е приписано, че е бил и войник. След него е споменат „Иван“ (вероятно Тодор – б. а.) Влайков, „който описва живота на селяните и пише психологически новели“. Сравнително точни са сведенията за (Стоян – б. а.) Михайловски – „брилянтен политически журналист, поет-мистик и сатирик с френско образование“ и за Алеко Константинов – „адвокат, литературен критик и преводач на френски и руски шедьоври, както и хуморист от висока класа“. Доста пресилени са обаче оценките за Пенчо Славейков . „може би най-великият литературен артист от всички“ и „българският Шекспир“, и то без да се споменава номинацията му за Нобелова награда. Отгоре на всичко, за него пише, че е „философ, поет и революционер, загинал през 1912 г. от ръката на убиец“. Не е изключено последното твърдение да е плод на редакторска грешка, приписала на автора на „Кървава песен“ трагичната гибел на Алеко, който го предхожда в този „поменик“. В статията се допълва, че мантията на Пенчо Славейков е наследена от Петко (Юрданов – б. а.) Тодоров – „драматург, поет и философ“. За (Константин – б. а.) Величков се споменава, че е превеждал Шекспир, Молиер и Данте, а освен това „на младини се е бил срещу турците, а след това е заемал правителствен пост“. Подчертава се, че (Цанко – б. а.) Церковски е за България това, което Бърнс е за Шотландия – „бард на селячеството“. След по-младите поети се споменават П. Яворов, К. (Кирил – б. а.) Христов, отново Ботев и А. Страшимиров – „всичките дълбоко национални в духа на своите творби“. За „Д. Иванов“ (Елин Пелин – б. а.) се изтъква, че е „Толстой на българския разказ“, който притежава „целия суров реализъм на руския майстор“. В края се изреждат няколко автори на научна литература, както и литературни критици като Б. Пенев, Балабанов, Кръстев и Иван Шишманов. Приведен е и доста дълъг списък с използвани източници на английски, френски, немски и български език.
Некрологът за Хенри Ф. Клайн. Снимка: „Ню Йорк таймс“
Интересното в случая е, че статията в „Енциклопедия Американа“ (която е препечатана без изменения и в изданието от 1924 г.) е подписана. Авторът е Хенри Ф. Клайн, член на редакционния екип на справочното издание. От негов некролог, поместен във в. „Ню Йорк таймс“ на 1 декември 1944 г., става ясно, че той е бил вестникар в Лондон, а по-късно – писател и редактор в САЩ. Клайн знаел 22 езика и владеел перфектно седем от тях. Той работел като преводач на изгубили се чужденци на лондонската гара Падингтън. Когато директорът на „Таймс“ научил за необичайните му езикови умения, той веднага го наел на работа. Клайн поработил десетина години и във в. „Стандард“, след което през 1915 г. се преселил в САЩ. Той бил голям приятел на британско-американския лексикограф д-р Франк Вайзтели, който редовно се съветвал с него. Често Клайн му отговарял с бележка, в която изтъквал дребни грешки и си правел майтап с доктора, подчертава „Ню Йорк таймс“. Дали на неговото особено чувство за хумор не се дължат някои спорни твърдения в статията за българската литература в „Енциклопедия Американа“?
Автор: Владимир Дворецки
Сходни публикации на сайта ни:
Източник: evropaworld.eu