Американска критичка объркала Пенчо Славейков с баща му
Титулната страница на The Shade of thе Balkans, чийто съставител е Пенчо Славейков Снимки: archive.org, Уикипедия Колаж:Владимир Дворецки
В началото на ХХ век Пенчо Славейков става известен в целия англоезичен свят благодарение на съставения от него сборник с български народни песни и пословици The Shade of the Balkans (Сянката на Балкана). За съжаление, в част от многобройните рецензии, на автора са приписани детайли от биографията на баща му – Петко Рачов Славейков. Както установи проучване на „Европа и светът“, виновна за това е невнимателна литературна критичка на американския вестник „Плейн дийлър“, излизащ в Кливланд, щата Охайо. Нейният гаф е тиражиран дори на другия край на света – в австралийската и новозеландската преса, което е забележително „постижение“ на копи/пейст журналистиката в ерата преди интернета.
Появата на The Shade of the Balkans като публикация на престижното лондонско издателство „Дейвид Нът“ (изданието може да се прочете онлайн на този линк: https://archive.org/details/cu31924029895467/page/n3/mode/2up?view=theater), специализирано във фолклорни изследвания, е постижение, сравнимо с „пробива“ на Иван Вазов. Както е извесгно, за първи път „Под игото“ се появява на бял свят в книжно тяло също в Лондон, през 1893 г., като издание на „Хайнеман“. Също като сборника, съставен от Пенчо Славейков, романът на Вазов се продава във всички кътчета на англоезичния свят и става обект на възторжени рецензии. И в наши дни, след изтичането на авторските права, двете творби се препечатват и продават в „Амазон“ и други електронни книжарници. Но, за разлика от „Под игото“, успехът на The Shade of the Balkans остава незабелязан у нас. Както пише огорченият Пенчо Славейков в предговора си към „На Острова на блажените“ (1910), „Преди шест години печатах на английски с помощта на един англичанин-поет, Хенри Берлайн, антология на българските народни песни — „Сянката на Балкана“, Лондон, 1904, — за която в Англия има безброй твърде благосклонни отзиви и за които у нас никой от никое кюше не се обади. И ето че сега печатам на български антология от песни и стихотворения из една чужда поезия, за чието съществуване едва ли някой нашенец е чувал по-напред, както англичаните за нашата народна песен“. Както установи проф. Благовест Златанов, ръководител на специалността „Българистика“ в Славистичния институт на Хайделбергския университет, и в двата сборника има мистификация. Но докато с „На Острова на блажените“ нещата са ясни – поетът си измисля въображаеми автори на произведения, написани от самия него, и им приписва черти на свои съвременници от българската литературна сцена, то в The Shade of the Balkans мистификацията се съдържа в предговора. В него младият англичанин от немско-еврейски произход на име Хенри Филип Бърнард Берлайн (1875-1960) дава доста интересна картина на обстановката в София по време на Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 г., но възхвалява прекомерно своя съавтор Пенчо Славейков като „софийският лъв в клетка“, най-големият епически поет на България, задълбочен познавач на народното творчество и емблема на движението за освобождение на Македония. Берлайн описва как влязъл в една живописна гостилница, пълна с десетки небръснати разбойници, по-запознати с македонските кози пътеки, отколкото с литературата. Но когато те видели Пенчо Славейков, те го приветствали с възгласа: „Нашият поет!“. Тези дитирамби, в които проф. Златанов улавя и известна доза ирония, изпълняват ролята си и създават доста добър имидж на съставителя на сборника.
Берлайн описва и как са били подбрани съдържащите се в антологията 101 български народни песни и също толкова пословици и поговорки. След като Пенчо Славейков направел „бегъл и очарователно изпълнен с алюзии“ (сиреч приблизителен) превод на немски на дадена народна песен, двамата обсъждали дали да я включат в сборника. Ако песента бъдела одобрена, нашият поет правел по-точен превод и рецитирал в оригинал творбата, за да си я транскрибира Берлайн (който не знаел български) и да се опита да спази поетичния размер. Когато стигнели до някой неясен пасаж, двамата прибягвали до „метафора, илюстративен анекдот и бестрашни полети на въображението“. Славейков и Берлайн обаче проявявали по-голяма взискателност при превода на пословиците и поговорките. Сътрудничеството им продължило и след като английският поет и неговият сънародник Емил Джоузеф Дилън (кореспондент на в. „Дейли телеграф“ и съавтор на сборника) си тръгнали от София. Славейков пращал на Берлайн своите ръкописи на немски, а той ги превеждал на английски. Авторът на предговора изтъква, че отказал да изпълни едно от исканията на нашия поет: да преведе двете притчи от есето му за българските народни песни на диалект.
Като става дума за есето на Славейков, което е важна част от сборника, нашият поет разказва за основните събирачи на български народни песни. Той откроява тримата най-значими сред тях – Петко Рачов Славейков, Димитър Миладинов и Стефан Веркович. За последния авторът на есето изтъква, че той е написал два големи тома с фалшифицирани народни песни под названието „Веда Словена“, а за сборника „Български народни песни“ на братя Миладинови Пенчо Славейков пише, че няма равен сред публикуваните дотогава в България. Поетът също така разказва подробно за събираческата дейност на двамата братя от Струга, която им навлякла гонения от страна на турските власти и гръцкото духовенство. Пенчо Славейков обаче отделя най-голямо място в есето на баща си, който наистина заслужава това. Той описва в детайли биографията му, литературното му творчество, преводът му на Библията и събраните от него 17 441 пословици и поговорки. Пенчо Славейков изтъква, че голяма част от народните песни в The Shade of the Balkans са взети от неиздадената колекция, намерена след смъртта на баща му през 1895 г. Освен това, всичките 101 пословици и поговорки в ангологията са от двата тома, публикувани от Петко Славейков.
Факсимиле от публикация на новозеландския вестник „Доминиън“ от 1.02.1913 г., в която се цитира рецензията на Кейт Артър
Въпреки това изясняване на творческите връзки между баща и син, явно литературната критичка на в. „Плейн дийлър“ г-ца Кейт Артър е чела антологията, без да обръща особено внимание на тези „подробности“. Ето какво пише тя в своята рецензия, откъси от която са публикувани от редица австралийски и новозеландски вестници: „Три имена изпъкват в събирането и запазването в стихове на българския фолклор: Пенчо Славейков – журналист, воин и поет, който между другото е известен с превода си на Библията, босненецът Стефан Веркович и Димитър Миладинов“. Тази „света Троица“ очевидно е взета от есето на Пенчо Славейков, но приписва на автора биографията на баща му. Възможно е г-ца Артър (за която не можах да намеря нищо в интернет) да се е подвела от сходството между малките им имена. При всички случаи, препечатките на този гаф датират от началото на 1913 г. Също през този период се повишава интересът и към „Под игото“, както писах в предишна публикация.
Историята около публикуването на The Shade of the Balkans, на която проф. Златанов посвещава две монографии, безспорно заслужава нашия интерес. Тя би могла да се разглежда и като част от борбата за надмощие на българската литературна сцена между Пенчо Славейков и кръга „Мисъл“, от една страна, и други наши творци като Иван Вазов. Важно е обаче да имаме предвид и поуките от успешния им „пробив“ на международния книжен пазар с две толкова различни произведения като „Под игото“ и „Сянката на Балкана“. От една страна е важно преводът да е добър, но не съм сигурен дали тандемът Пенчо Славейков-Берлайн е постигнал отпимален вариант, защото са превеждали през трети език – немски, а при всеки превод нещо се губи. Важно е обаче и рекламирането, в което Берлайн се справя на висота, включително и чрез създаването на измислен героичен ореол на съставителя на антологията. Трябва да се отбележи всепка, че не всички отзиви (около 50 според проф. Златанов) за The Shade of the Balkans са положителни. Неназован литературен критик на лондонския в. „Таймс“ пише, че тези български песни „не притежават нито красноречие, нито елегантност, нито разнообразие, нито хумор“, и че поезията в тях е елементарна. За щастие, тази отрицателна рецензия, препечатана през 1905 г. от излизащия в Мелбърн в. „Остралейшън“ (която може би се отнася по-скоро до преводаческите умения на Берлайн), си остава капка в морето.
Владимир Дворецки
Авторът на статията Владимир Дворецки със скулптурите на Пенчо и Петко Славейкови на столичния площад „Славейков“ Снимка: личен архив
Сродни публикации на сайта ни: