„Бестиарий“ на Кортасар в превод на Лиляна Табакова

Публикувано:
07:40ч / 27.03.2019г
Брой прочитания:
1 555
Брой коментари:
0

„Бестиарий“ е първият сборник с разкази на Хулио Кортасар. Издаден е през 1951 г., и за първи път излиза на български в цялостния си вид във великолепния превод на Лиляна Табакова. Заслужава поздравления издателство „Агата-А“, което представя на нашия читател книгата така, както е била замислена от самия автор, с начина, по който той е подбрал и подредил отделните творби в нея. Поздравления и благодарности и на аржентинската програма „Юг“, подкрепила финансово изданието.

В този сборник открих всичко, което винаги съм харесвала в прозата на Кортасар – загадъчна атмосфера, на която невинаги може да се намери материалистично обяснение, странни случки от ежедневието, които като че ли пренасят героите в други измерения. В „Завзета къща“ неясни шумове постепенно превземат голямото старо семейно жилище и двамата му последни обитатели, брат и сестра, решават да го напуснат. В „Автобус“ героинята Клара, качвайки се в превозното средство, попада сред необичайни, мълчаливи пътници, които я атакуват с натрапчивите си погледи. И в двата случая става дума за метафора, но читателят като че ли губи желание да я тълкува, за да не изчезне магичният й заряд.

„Бестиарий“ е средновековен литературен жанр с алегорични образи на животни. Не точно такъв е сборникът „Бестиарий“ на Кортасар, макар че в почти всеки от разказите се появяват животни. Те обаче не са главните герои, а важни детайли, чрез които се добавят щрихи към човешките образи. Понякога присъствието на животните е доказателство за болната психика на героя – като малките зайчета, които повръща, когато е развълнуван, основният персонаж от „Писмо до една госпожица в Париж“, или несъществуващите в природата манкуспии, отглеждани от героите в „Главоболие“. Изящната Делия от „Цирцея“ пък използва животните и насекомите в игрите на садистичното си въображение. Малкото момиченце Исабел от разказа, дал името на сборника „Бестиарий“, хладнокръвно изпраща „лошия“ Нене в лапите на тигъра, разхождащ се из къщата. Така на два пъти в книгата се появява противоречивият образ на привидно крехко създание, у което тлее неподозирана жестокост.

В крайна сметка, усещането от книгата е за истински човешки зверилник. Но зверилник, описан с проникновение. При посредствените автори героите са едноизмерни, дори когато са замислени с претенцията за сложност. Кортасар открива дълбочина дори в на пръв поглед простодушни хора като бившата танцьорка Селина и съпруга й Мауро от бедняшките квартали на Буенос Айрес в разказа „Небесните двери“. Първичната Селина, която изневерява на собствената си природа – любовта към танците, в името на любовта си към Мауро, залинява като малка птица в клетката на тази съпружеска любов. Но със смъртта на тленното й тяло, нейният дух открива свободата си. Така духът на Селина заживява във всяка страстно танцуваща жена.

Онова, с което особено ме плениха разказите в „Бестиарий“, беше присъствието на Буенос Айрес. Сега, когато вече съм била там, усещам по друг начин написаното от Кортасар. Минавала съм по някои от улиците, за които той разказва, дишала съм въздуха на този огромен одухотворен град и се радвам, че авторът отново ме отвежда в него. Но в книгата присъства и Европа. Не е чудно, че е споменат Париж, където писателят емигрира през 1951 г. и живее там до смъртта си. Спомената е обаче и Будапеща и това е другото ми лично откритие в творчеството на Кортасар – унгарската нишка в него. Преди време бях забелязала прилика между романа „Халифът щърк“ на унгарския писател Михай Бабич  (1883-1941 г.), излязъл на български в превод на Светла Кьосева (изд. СОНМ, 2017 г.) и разказа на Хулио Кортасар „Нощта, възнак“ от сборника „Всички огньове“ в превод на Румен Стоянов (изд. „Хр.Г.Данов“, 1978 г.). По всичко изглежда, че приликата съвсем не е случайна. На младини Кортасар работи в преводаческото бюро на унгареца Золтан Хавас в Буенос Айрес и е възможно чрез него да е попаднал на творчеството на Бабич. Във всеки случай, разказът „Далечна“ от „Бестиарий“ е като интерпретация и своебразно продължение на сюжета в „Халифът-щърк“, където главният герой чувства, че живее с две различни идентичности, между реалността и съня, в две различни части на света. При Бабич едното място на действието е Унгария, а другото е неясно. При Кортасар паралелното развитие на сюжета е в Буенос Айрес и… в Будапеща. Но за „унгарската връзка“ при Кортасар ще пиша отделно.

Преди години бях чела два от разказите в „Бестиарий“: „Цирцея“ в превод на Румен Стоянов във вече споменатото по-горе сборно издание „Всички огньове“, и „Главоболие“, преведен от Юлия Юлзари със заглавие „Цефалеа“ в сборника „Латиноамериканска фантастика“ (изд. „Хр.Г.Данов“, 1979 г.). И двамата са талантливи преводачи и никога не бих правила сравнения в полза на един или друг. Имаше обаче един детайл от превода на Лиляна Табакова, който ми даде отговор на въпроса защо красивата садистична Делия от „Цирцея“, предвкусвайки перверзна наслада, докато очаква поредният й годеник да опита направения от нея бонбон, изведнъж се чувства ужасно покрусена. Просто годеникът й, вместо да отхапе бонбона, който поднася към устата си, внезапно сваля ръката, с която го държи. Точно този дребен детайл по някаква причина, може би техническа, е отпаднал от превода на Румен Стоянов. А какво е имало в бонбоните, с които Делия не само подлудява, а докарва до смърт двама от годениците си, оставям да разберат читателите, които още не са имали шанса да се потопят в мрачната магия на този разказ.

Мисля си, че е добре, когато различни преводачи дават своята интерпретация на хубави произведения от чуждестранни автори. То е като да слушаш музикална творба в изпълнение на различни инструменталисти. Всеки от тях остава верен на написаните от композитора ноти, но винаги влага и нещо от своята индивидуалност в изпълнението им. Бих искала възторжено да приветствам начина, по който Лиляна Табакова е интерпретирала на български многозвучните, богати на различни тоналности и нюанси разкази на Кортасар в „Бестиарий“.

Самата тя наскоро, когато беше представена като преводач на месец февруари в Столична библиотека, описа преводаческия труд така: „…преводачът трябва да предаде всички недоизказани неща, които открива в произведението на чуждестранния автор, така че българският читател да не се „спъва“ в текста“.  На всички ни се е случвало, докато четем преводна книга, да имаме усещането, че може и да е привлекателна, като пътуване с красиви гледки, но ако превозното средство, с което се движим сред тях, на моменти неприятно подрусва, нищо чудно накрая да се откажем от самото пътуване – т.е. да оставим книгата недочетена. Затова е толкова важен трудът на преводача. Майсторството му е в това да не натрапва присъствието си, а да помогне на читателя да усети атмосферата на литературната творба и почерка на автора. Нещо, което  Лиляна Табакова безспорно е постигнала в превода си на „Бестиарий“.

Гергина Дворецка

Източник: www.evropaworld.eu