Вилхелм II връчва фелдмаршалски жезъл на цар Фердинанд (отляво) на церемония в Ниш през 1916 г. На снимката вдясно: анонимният репортер трака на пишеща машина, седнал на оръдеен лафет. На снимката долу вдясно: статия на първа страница на в. „Ню Йорк таймс“ за царския банкет. Снимки: Уикипедия, oztypewriter.blogspot.com, „Ню Йорк таймс“ Колаж: Владимир Дворецки

Преди 110 години, в края на януари 1916 г., англоезичната преса по цял свят разтръбява сензационна история, която засяга пряко и българските власти. Оказва се, че британски шпионин под маската на журналист от неутрална страна е успял да проникне на строго охранявания банкет, който цар Фердинанд е дал на германския император Вилхелм II в окупирания сръбски град Ниш. Поради военната цензура този гаф останал в дълбока тайна у нас. Но репортерът-шпионин придобил по цял свят огромна популярност под прозвището „Човекът, който вечеря с кайзера“. Едва през последните няколко години бе разкрита неговата самоличност.

Заглавната страница на книгата „Моята тайна служба; Виена, София, Константинопол, Ниш, Белград, Мала Азия и др.“ с автор „Човекът, който вечеря с кайзера“. Снимка: Библиотека на Конгреса на САЩ

Докато разглеждах онлайн каталога на най-голямото хранилище за публикации в света – Библиотеката на Конгреса на САЩ, вниманието ми бе привлечено от странна книга, издадена през май 1916 г. в Ню Йорк от изд. „Джордж Х. Доран“. Тя бе озаглавена „Моята тайна служба; Виена, София, Константинопол, Ниш, Белград, Мала Азия и др.“. Вместо автор бе посочено вече споменатото прозвище „Човекът, който вечеря с кайзера“. За щастие, това странно издание вече е дигитализирано и всеки може да го прочете на адрес https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=loc.ark:/13960/t03x8rs1z&seq=7.

Още в първото изречение от увода авторът отрича да е шпионин и твърди, че по професия е журналист. Малко по-нататък обаче той се хвали с трите си секретни мисии в тила на врага и признава, че ако германците го бяха хванали с носените от него сведения за военни тайни, набързо щяха да го екзекутират за шпионаж. Авторът разкрива, че към датата на публикацията е 26-годишен, гражданин на неутрална страна, владеещ освен майчиния си език английски, немски, френски и фламандски. Когато избухнала Първата световна война, той живеел в Англия и веднага пожелал да й помогне в борбата срещу „германската военна машина“.

Първите две тайни мисии на автора били реализирани в началото на 1915 г. Отначало проникнал в Германия, предрешен като беден работник, и успял да се хване на работа като фрезист в заводите на „Круп“ в Есен. Оттам бързо го уволнили поради некадърност, но „Човекът, който вечеря с кайзера“, успял да получи ценна информация за германската военна индустрия. При втората мисия той отишъл в Константинопол (Цариград – б. а.) като търговски представител на шоколадена компания от неутрална страна. Там авторът интервюирал германския капитан Фон Херзинг и научил от него начина, по който подводницата U-51 стигнала от Вилхелмсхафен до столицата на Османската империя. Но най-успешна била третата му (и последна) тайна мисия, която ни засяга пряко и представлява най-голям интерес за българските читатели. Този път „Човекът, който вечеря с кайзера“, се легитимирал като журналист от водещ вестник от неутрална страна, но всъщност работел за британския в. „Дейли мейл“. Самата книга е с посвещение на лорд Нортклиф – основателят на „Дейли мейл“, задето проявил интерес към приключенията на автора.

Виенски купон за 210 грама хляб от края на 1915 г. Снимка: Библиотека на Конгреса на САЩ

Анонимният репортер замислил новата си авантюра през ноември 1915 г. Първоначалната му цел била да проучи дали германците, заедно с турските си съюзници, наистина планират нападение срещу Египет, или това е само блъф. Той отишъл в една неутрална страна, където по-рано работил като журналист, и лесно получил акредитационни документи като специален кореспондент на вестника, с който бил свързан. Авторът възнамерявал да стигне до Цариград по най-краткия маршрут – през Германия, Австрия, Румъния и България. Още в самото начало обаче ударил на камък: полицията в град Емерих, на германо-нидерландската граница, проявила бдителност и установила, че има разлика в изписването на името му в паспорта и журналистическата му карта. Документите му били иззети и авторът трябвало да се върне обратно. Той решил, че трябва да опита отново да изпълни плана си, но да мине направо през Австрия, тъй като тамошните граничари не били толкова бдителни. Авторът си извадил нов паспорт и получил транзитна виза от австрийския посланик в Швейцария, което му позволило в началото на декември 1915 г. да стигне с леки премеждия до Виена. Той се оплаква от скъпотията и недостига на горива и храни, и привежда като доказателство купон за 210 грама хляб дневна дажба. Анонимният репортер не успял да получи разрешение от австрийските власти да мине през окупираната Сърбия, и затова трябвало да заобиколи през „веселия“ Букурещ. Тогава Румъния все още не се била присъединила към Антантата, но местните жители и особено офицерите проявявали симпатия към враговете на Германия.

От румънската столица авторът пътувал с влак до Гюргево, откъдето с ферибот стигнал до Русе. Той описва нашия град като „ужасно малко селище, затънало до глезените в кал“. На дунавското ни пристанище обаче шпионското му око забелязало четири австрийски броненосеца, както и голямо количество докарани с кораби релси и траверси, които трябвало да продължат пътя си към Турция и според него били предназначени за кампанията срещу Египет. По калните улици на Русе авторът срещнал голямо количество германски войници и подофицери. И в нашия град той установил липса, но на захар и мляко. Леглото му в хотел „Бристол“ било толкова мръсно, че предпочел да прекара нощта върху два фотьойла. На следващия ден взел влака за София, като пътуването му отнело 20 часа, най-вече заради недостига на въглища. Отгоре на всичко, прозорците на вагона били покрити с бяла боя, за да не може да се видят някакви военни обекти. За негова радост, на една гара успял да си купи малко корав хляб и един шоколад, явно произведен преди войната. Когато пристигнал в София, едва не колабирал, но съумял да се настани в хотел „Сплендид“, в сърцето на града. В нашата столица авторът не открил и следа от празничната атмосфера на Букурещ. Навсякъде имало арогантни германски офицери, царяла пълна скука. Най-впечатляващото нещо била прекрасната нова сграда на Централната баня, която се смятала за най-добрата турска баня в света. Според автора, германците подкупили българите с плячката, получена от окупираната Сърбия – оръдия, муниции, пушки, мебели и бижута, каквито можело да се видят навсякъде в София. И в нашата столица било абсолютно невъзможно да се намери захар, имало недостиг на въглища, а можело да се купи само черен хляб. Вече били издадени първите купони за захар, скоро щели да последват и за други хранителни продукти. Количеството на сребърните монети в обращение било много малко, всички пазарували с банкноти. В хотела авторът се запознал с двама наши офицери, които му се похвалили, че когато британците бягали от Сърбия, те изоставили складове с много шоколад и мармалад. Сравнявайки българите с германците, анонимният репортер открива три предимства в наша полза. Според него, ние не сме брутални, много сме непринудени и сме извънредно учтиви – „три неща, в които не може да бъде обвинен нито един германец“.

„Балкан експрес“ на гара Ниш през март 1918 г. Снимка: Уикипедия

От София авторът потетлил с влак в Цариград. Той успял да свършил доста журналистическа и разузнавателна работа. Според него, Одрин отново бил завзет от българите, тъй като на гарата имало само наши войници и офицери, веели се наши знамена, а надписите били на кирилица. Той видял първите турски войници едва когато минал Люлебургас. И в Цариград авторът засвидетелствал поскъпване на живота и вездесъщите германски военнослужещи. Той успял да се срещне с външния министър Халил бей, който му издействал интервю с министъра на войната Енвер паша. След това авторът получил позволение да посети Мала Азия, въпреки че тя била обявена за военна зона. Когато се завърнал в Цариград обаче, усетил, че е под наблюдение, и решил, че е време да се прибира, още повече, че местните вестници съобщили, че Вилхелм II щял да ходи в Белград. Благодарение на това, че е взел интервю от Енвер паша, полицейският префект веднага му положил изходна виза и го уредил да пътува с първата композиция на т. нар. „Балкан експрес“. Това бил военновременен влак, който изминавал разстоянието от Цариград до Берлин само за 70 часа.

Анонимният репортер нямал намерение да слиза в Ниш, но за негов късмет, когато експресът наближил гарата, германски подофицер проврял глава през прозореца и се провикнал: „Нашият кайзер е тук!“. Това станало на 18 януари 1916 г. В Ниш бил паднал сняг и въздухът бил кристално чист като в алпийски курорт. Журналистът набързо си събрал багажа с помощта на германски войник и слязъл недалече от мястото, където се провеждала официалната церемония по посрещането на кайзера. Цар Фердинанд и Вилхелм II вървели ръка за ръка по перона. От време на време кайзерът вдигал червена турска кърпичка към устата си. Анонимният репортер го бил виждал осем години по-рано и могъл да направи сравнение. Вилхелм изглеждал дребен, като вървял до едрия Фердинанд. Българските министри раболепно сваляли шапка, когато до тях се доближавал кайзерът на Велика Германия. Вилхелм II обаче изглеждал уморен и съсипан. Косата му била побеляла, мустакът – подозрително черен, а лицето – изпито. Журналистът констатирал и пълна липса на предишното му активно жестикулиране, характерно при срещата им в Амстердам през 1908 г. Но въпреки умората си кайзерът се стремял да направи добро впечатление – разглеждал с явен интерес медалите на българските войници, разговарял с кралска приветливост и се усмихвал наляво и надясно.

Кайзер Вилхелм II разглежда медалите на български войници в Ниш. Снимка: списание “The Sphere”

Докато анонимният репортер оглеждал двамата монарси, към него се приближили двама български служители в цивилно облекло, придружени от няколко войници. Мисията им била да го разпитат защо е дошъл в Ниш. Единият служител говорел немски отвратително. Отначало помислили журналиста за германец, но след като той казал какъв е по националност, служителят го запитал дали може да говори на френски. Езикът на Молиер му се отдавал много по-добре, отколкото немския, и той продължил разпита. Репортерът му обяснил целта на пътуването си, погъделичкал патриотичните му чувства, като направил комплимент на българската армия и на народа ни като цяло. След това анонимният журналист бил поканен да придружи служителя до една стая в гарата, където го представили на шефа на българското пресбюро г-н Ромаков (може би Помаков? – ВД). Изглежда той бил направил добро впечатление на нашите служители, защото те дълго обяснявали нещо за него на „Ромаков“. След това шефът на пресбюрото го запитал дали би желал, като представител на медия от неутрална страна, да присъства на царския банкет, който щял да бъде даден същата вечер. Репортерът се разтреперал от вълнение, когато си представил каква сензация ще предизвика неговият разказ за банкета в Англия. За щастие, „Ромаков“ не можел да чете мисли, иначе набързо щял да нареди да го екзекутират.

Директорът по печата развел репортера по перона, като се държал изключително дружелюбно. Пратеникът на „Дейли мейл“ разбрал, че ще бъде един от общо четирима журналисти на банкета. Той прекарал времето до това събитие в разходка из Ниш, придружен от двама служители на българското пресбюро, които говорели френски отлично. Междувременно репортерът забелязал, че влакът на кайзера се махнал, и на негово място пристигнала композиция с муниции, включително няколко вагона, натоварени с аероплани „Фокер“ със сгънати криле.

Банкетът се провел в кметството на Ниш. Залата била богато украсена със знамената на Германия и нейните съюзници. Официалното събитие обаче било доста скромно – само за петдесетина души, като някои от местата около масите били празни. Гвардейският оркестър бил разположен зад палми и свирел мелодии, маршове и валсове предимно от германски и австрийски композитори, но завършил с „Балкански марш“ на Скордев.

Музикалната програма на гвардейския оркестър на банкета в Ниш. Снимка: Библиотека на Конгреса на САЩ

Имало само три маси, разположени във формата на буквата П. Те били декорирани с рози и ранни пролетни цветя, предимно в жълто. Сервитьорите били български войници. В книгата е репродуцирано и менюто с текст на немски език: пилешки бульон, пъстърва от Охридското езеро, агнешки пилаф, еленско месо по къмбърландски, пастет от гъши дроб, резене (див копър) и цикория от Варна, български сладолед, пръчици кашкавал и десерт. Журналистите били настанени близо до кралската маса и нямали затруднения да чуят речите. Кайзерът седял отдясно на цар Фердинанд, а от лявата страна на нашия монарх седял началникът на германския Генерален щаб ген. Фон Фалкенхайн. Българският премиер Васил Радославов бил настанен вдясно от кайзера. Анонимният репортер бил на по-малко от 15 метра от височайшите особи и можел да забележи всяка промяна в израженията им. Кайзерът не само кашлял непрекъснато, но също така изглеждал толкова уморен, че журналистът се зачудил защо е напуснал болничното си легло в Берлин, за да дойде в малък сръбски град, осветен с мъждукащи петролни лампи. Той очевидно се стремял да впечатли не само цар Фердинанд, но и своето обкръжение. Поради факта, че кайзерът почти нищо не хапнал и не пил на банкета, журналистът повярвал на твърденията, че той винаги яде, преди да присъства на такива официални прояви. Възможно е обаче просто да е пазел възпаленото си гърло. Кайзерът дори не отпил от виното. От друга страна, Фердинанд ял от всички ястия с голям апетит и си сръбвал с очевидна наслада от своето специално бяло вино. На банкета присъствали и двамата му сина – престолонаследникът княз Борис Търновски (бъдещият цар) и по-малкият му брат княз Кирил Преславски.

Менюто на царския банкет в Ниш. Снимка: Библиотека на Конгреса на САЩ

Анонимният репортер описва с доста черни краски и тримата представители на Кобургската династия. Той не анализира подробно речите, произнесени от кайзера и от царя, тъй като те били отразени подробно из цял свят. Пратеникът на „Дейли мейл“ изтъква само, че Фердинанд произнесъл словото си на великолепен немски език (с изключение на няколко фрази на латински), без да ползва бележки и да търси думи. Но според журналиста красноречието му отишло нахалост, защото, докато провъзгласявал Вилхелм II за Цезар, кайзерът кашлял в червената си кърпичка. Германският монарх изобщо не произнесъл речта си, която била разпространена в писмен вид. Вместо него говорил ген. Фон Фалкенхайн, който с няколко изречения благодарил за комплиментите, направени му от Фердинанд. Тържествената вечеря приключила, както му е реда, с изпълнението на националните химни на Германия и България. Последното нещо, което пратеникът на „Дейли мейл“ видял, било как Фердинанд стиска с двете си ръце дясното ръка на кайзера. След това анонимният репортер веднага се втурнал към пощата с надеждата да изпрати материала си в Лондон през своята неутрална родина. Но българската цензура била затворила телеграфния пост, така че всичко написано трябвало първо да мине през пресбюрото. Журналистът, „който вечерял с кайзера“, обаче чувствал, че новините може да почакат, и решил да хване Балканския експрес за Виена. Интересното е, че на същия влак от Ниш се качил и цар Фердинанд. През нощта българският монарх обиколил всички купета и разменил по няколко думи с всеки пътник. Когато влязъл в купето на анонимния журналист, всички станали и го приветствали с поклон и чукане на токове. Фердинанд поговорил с унгарски войник на неговия роден език. След това той разговарял с двама германски авиатори, коментирал възможността за бързо придвижване през окупираните европейски територии и отправил царските си благопожелания до народите на всички пътуващи в купето.  

Статия в нюйоркския в. „Сън“ за печалното състояние на кайзера, написана на базата на кореспонденциите на анонимния журналист. Снимка: Библиотека на Конгреса на САЩ

Анонимният журналист започнал да пише своите изобличителни статии, едва след като успял да пристигне в Лондон на 25 януари, минавайки през Швейцария и Франция. Изчакването от съоблажения за безопасност обаче си струвало. Сензационните материали, публикувани в „Дейли мейл“ и „Таймс“ (които тогава били в една пресгрупа), били препечатвани или преразказвани по цял свят, с изключение на пресата на Централните сили. Агенция Асошиейтед прес предала на 6 февруари, че властите в Берлин били вбесени от публикациите на „човека, който вечеря с кайзера“. Те дори конфискували вестниците, издавани в неутрални страни, които разпространявали нетовите разкрития. Отгоре на всичко, били уволнени двама от тайните детективи на кайзера, както и няколко негови адютанта, заради пробива в сигурността. Англоезичната преса не съобщава нищо за подобни наказания в България, но със сигурност такива е имало. Може би затова за Ромаков (или Помаков) вече не се знае нищо.

Както споменах в началото, допреди няколко години самоличността на безстрашния репортер, отразил с риск за живота си царския банкет в Ниш, не бе известна. От неговата книга се досетих, че най-вероятно той е холандец. И това се оказа вярно. Тези дни попаднах на един австралийски журналистически блог, който описва с подробности житието и битието на „човека, който вечеря с кайзера“. Въпреки че се представял за „граф Жак Алексис Алберт Уленбрук Дъдли фон Маурик де Бофорт от Великото херцогство Люксембург“, той всъщност имал скромен произход и бил роден в нидерландския град Неймеген на 13 април 1882 г. „Човекът, който вечеря с кайзера“, бил един от най-големите измамници и мошеници на своето време. Докато бил в Лондон през 1909 г., той успял да завърти главата на Ирма Елинор Килгален, дъщеря на чикагски стоманодобивен магнат. Двамата се оженили, но бракът им скоро се разпаднал. „Граф де Бофорт“ отишъл в САЩ заедно с булдога си Боб, където си опитал късмета във водевила и в киното, а после – и във вестниците. В началото на Първата световна война той се присъединил към белгийската армия, а след разгрома й се акредитирал заедно с още няколко американски кинематографисти към германския Генерален щаб. „Графът“ се отказал от измислената си благородническа титла, за да получи гражданство на САЩ под името Джак де Бофорт. Измамите му лъснали през 1924 г., когато бил заловен в Сан Франциско с капитанска фуражка от армията на САЩ, белгийска офицерска куртка, ботуши с шпори и множество медали и орденски лентички, всичките фалшиви. Той бил хвърлен в затвора, но след освобождаването си пак поработил като журналист-международник на Западния бряг. Той починал в Лос Анджелис на 15 октомври 1967 г. Неотдавна аукционната къща „Бонъмс“ продаде на търг негов албум със снимки и рисунки от престоя му в белгийската армия. От него става ясно, че поне част от самохвалните твърдения на „Човека, който вечеря с кайзера“, отговарят на истината. А в книгата му са показани и други доказателства, като билетът му за „Балкан експрес“, споменатото меню и програмата за концерта на гвардейския оркестър, както и купонът за хляб от Австрия. 

Автор: Владимир Дворецки

Източник: evropaworld.eu