„Мирните конкистадори или наричат ме бразилейро“ от Пенка Караиванова

Публикувано:
06:13ч / 19.04.2018г
Брой прочитания:
378
Брой коментари:
0

През далечната 1968 г. известната политоложка, журналистка-международничка, латиноамериканистка и дългогодишна преподавателка във Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ „Св. Климент Охридски“ проф. д-р Пенка Караиванова посещава Латинска Америка и има шанса там да се срещне с едни от най-големите творци, прославили този континент по света. Разговорите с някои от тях, както и впечатления от това пътуване, тя публикува в книгата си „Златният мираж“ (изд. „Народна младеж“, 1970 г.) Наскоро проф. д-р Пенка Караиванова ни напусна (1931-2018 г.), а книгата й вече е библиографска рядкост. Откъси от нея обаче отново се връщат при читателите, благодарение на дъщерята на авторката – талантливата преводачка и журналистка Здравка Михайлова, която любезно ги предоставя за публикуване на сайта ни. Вече имахте възможност да прочетете „Камбаните на Исла Негра“, където става дума за срещата на Пенка Караиванова с чилийския поет Пабло Неруда, както и интервюто й с бразилския писател Жоржи Амаду, озаглавено „При плантаторите и жените с цвят на канела“.

В новия откъс от книгата „Златният мираж“, който предлагаме на вниманието ви, ще прочетете есето, посветено на Рио де Жанейро. Ще усетите атмосферата на този легендарен град преди 50 години и тя със сигурност ще ви омагьоса, защото е пресъздадена с невероятен усет за детайлите и богат, образен език, с който се отличаваше стилът на голямата ни журналистка.

Снимките към публикацията са направени от авторката по време на пътуването й през 1968 г.

 

ПЕНКА КАРАИВАНОВА

МИРНИТЕ КОНКИСТАДОРИ ИЛИ НАРИЧАТ МЕ БРАЗИЛЕЙРО

ОТ ПЪТЕПИСНАТА КНИГА „ЗЛАТНИЯТ МИРАЖ”

 

Часовникът на кулата отново запява мелодията на познатата песничка:

Рио де Жанейро –

чудесен бразилски град…           

Двадесет и четири пъти в денонощието той напомня на кариоката, че живее в град, за който са изпети стотици песни. Прелестта на този град извира от блесналите в синева води на залива Гуанабара, от извисените сред човешката гъстота хълмове; от яркия характер на кариоката. Рио де Жанейро се задъхва в неоновата настойчивост на рекламите, н в неразрешимите си човешки проблеми, в енергичните гласове на стадионите, в целогодишната забрава на самбата. Той не се укротява, не се отпуска в бездействие дори в задушната, пропита с океанска влага нощ, тогава, когато го гали меката светлина на Южния кръст. За пръв път в такава нощ усетих учестеното дишане на града от противоположното полукълбо. А може би това стана в първите часове на закъснялото от шумящия дъжд разсъмване.

Показвах машинално жълтата книжка с вписаните ваксинации. Чаках мълчаливо да върнат паспорта ми, който изтърпяваше някакво допълнително оглеждане. Отговарях като замаяна на въпросите. Часовникът току-що беше пял за пети път след полунощ:

Рио де Жанейро –

чудесен бразилски град…

Кристалната детска мечта на Остап Бендзер дори не ме е спохождала и… изведнъж Рио де Жанейро. Винаги съм се упреквала, че мечтите ми не са се отличавали с особена смелост. Но това несънувано никога преди сближение с Рио има да ме тегли дълги години с повика си за завръщане. Този град, този сън за нашия престарял от цивилизация континент, приличаше в ранната утрин на смесица от водни и светлинни петна. Зад мрежата на дъждовния зимен юни Рио де Жанейро си поемаше дъх. Тогава още не можех да си представя как ще хукне към своя ден ободрен, луд, изумителен в багрите и променливите си настроения. Сега той само подаваше овлажнената си от дъжда ръка и казваше:

– Наричат ме понякога бразилейро… А тебе?

Още в първия миг ми показа, че обича простотата в обръщенията. Дали дъждът на Бразилия е толкова топъл? Или ръката на бразилейро придава топлина на влагата му?

Въпреки че не му е много по душа, жителят на Рио сега е малко официален. Всъщност той обича да го наричат кариока – име, което върви заедно с всички песни за града. (Кариока идва от индианското „бяла къща”). В юнската утрин той шумно казва: „Наричат ме бразилейро”. Като всички жители на стари столици проявява суетност. Въпреки издигането на новия център на страната – град Бразилия – самочувствието му не е отнето. Той смени любимото кариока само за да ми подскаже: „Рио – това е Бразилия!”

Случи ми се по-късно да чувам със същото основание „Сан Паулу – това е Бразилия!” или „Амазония – това е Бразилия!”

Разликата изглеждаше нищожна. Лунният сърп в бразилското небе не е като по нашите места. Тук той винаги се изтяга по гръб и острите му рогчета стърчат нагоре, наежени да прободат мастилената тъмнина. Тази малка промяна в лунната романтика е свързана с такова объркване на понятията за зима и лято. Юнската зимна улица в Рио де Жанейро се прекосява от стройни мургави крака, обути в ярки сандали. Малко по-назад в навалицата ги следват други женски крака, скрити във високи ботушки. А самата им притежателка е загърната в елегантен вълнен шал, целият обшит по краищата с пухкави кожички. Всичко зависи от какво се ръководи човек – дали от термометъра или от внушението. При двадесет и четири градуса (по Целзий) тук някои ходят с пуловери и загрижено се оплакват колко студени са станали апартаментите им. А други се изтягат по плажовете. После в оскъдните си бански тоалети се прибират по улиците на крайбрежните квартали. При четиринадесет градуса над нулата във вестниците на Сан Паулу се появява колонката за умрелите от студ. Каменните плочи на тротоарите залепват смъртоносно за телата на спящите бездомници.

Жителката на Рио да Жанейро подкупва с приятно закръглената си грациозност, добре подчертана от ярките стегнати панталони. Дори шестдесетте години на някоя възрастна дама понякога не пречат изборът й да падне на оранжев панталон, допълнен от огромни оранжеви обеци. Но външният вид на мъжа кариока все още е далеч от мечтата на Остап Бендер. Белите панталони тук не са така универсални. Засега се използват главно от танцьорите на самба, които ги комбинират с ризи от розова батиста, и от разсилните в някои учреждения. Те сноват по коридорите с папки под мишница. Возят ви в асансьорите с любезна усмивка. Изобщо доставят удоволствие на всички чужденци, пристигнали с остапбендеровско въображение.

Представата за Бразилия на мнозина у нас се покрива със сплетените лиани на амазонската джунгла. Някои не подозират дори гигантските размери на ултрамодерните съвременни градове Рио де Жанейро и Сан Паулу. Почти шест милиона население за първия и над седем – за втория: два града – два човешки Вавилона, съставени от представители на деветдесет нации. Кариоката от деветдесет различни потекла непрекъснато преодолява финансовата неустойчивост на семейните дела или се мъчи да докаже сред недоимъка на фавелите, че е човешко същество като другите. Той се клатушка в разлюлените автобуси, водени от най-безразсъдните шофьори в света. Кариоката може да се плъзга и в дълга разкошна кола, почти притисната от скоростта към асфалта на подковообразната авенида Атлантика. С нея той леко се гмурка между мъждукащите светлини на трикилометровия тунел под хълма Корковадо. Преди няколко години този тунел най-после разсече летящия кръговрат на колите, които трябваше да заобикалят хълмовете, препречили техния път. Неговата пропускателна способност е шест хиляди коли в час. А стотици хиляди се блъскат, за да се прелеят под хълмовете от единия в другия край на града.

Двата Голиата на жилищния прогрес в Новия свят – Рио де Жанейро и Сан Паулу – са разделени помежду си от около петстотин километра червена земя. Но са свързани с постоянен „въздушен” мост. На хиляда километра от България аз носех съвета на всяка българска баба да се стига овреме на гарата: „Ти да го чакаш, чедо, трена, че той хич и не чака”. Вероятно този бабешки съвет е залегнал и в изискването на нашия въздушен флот: един час по-рано пътниците вече да са на летището. В съвременна Бразилия явно не са останали такива бабички. Възможно е бразилските старици да са били и по-динамични и да не са имали чак толкова време за губене. Чиновничката на летище „Сантос Дюмонд” в Рио де Жанейро едва не се разстрои от грижа по мене, след като видя часа, отбелязан на самолетния ми билет. Бях дошла половин час по-рано. Освен това, предишния ден си направих труда да ходя чак до „Рио Бранко” – до една от канцелариите на бразилската авикомпания „Вариг”, докато на летището билетите се продаваха като за трамвай – едва две-три минути преди излитането.

– Има пет самолета преди вашия. Защо ще си губите времето. Качете се на по-ранен… – Чиновничката беше доволна, че ме е склонила да използвам предимствата на „въздушния мост”. Тя не разбра едно – че спестеният половин час го изчаках на летището в Сан Паулу. Моят посрещач не беше уведомен за склонността ми да пробвам полезните приумици на техническия прогрес…

Разстоянието между Рио де Жанейро и Сан Паулу стига само за един разговор. И господинът до мене е решил да го използва за учтив интерес към своята съседка.

– Сигурно сте бразилец? – питам и аз, съдейки по това, че се качи в самолета от Рио.

– Да, бразилец съм. Майка ми е германка, баща ми – испанец. Жена ми се смята за американка, но родителите й са от естонски произход. Така често изглежда родословното дърво на бразилеца.

Улиците на Сан Паулу всеки миг изненадват с фирми и реклами от всички краища на света. Мургав, шумен гостилничар поддържа още илюзиите за родината си чрез фирмата „Белла Италия”. Съседното магазинче ме вмъква изведнъж в атмосферата на арабския Изток. Ремонтната работилница на ъгъла носи само лаконичното название „Иван” – едно малко издайничество на славянската носталгия. Потрябват ли на домакинята зеленчуци, тя попада направо в „Япония”. Към реномето на японците като технически феномени Бразилия добавя достойнствата на най-добри производители на зеленчуци. Японските чифлици край космополитния Сан Паулу отправят постоянен витаминозен поток към града. В Рио Гранде ду Сул може да изпитате измамното чувство, че сте в Бавария. Тук са се настанили самодоволните бегълци от своето минало, свързано „поради някаква грешка” с Третия райх. Всеки е пренесъл кът от отечеството и се стреми да го съхрани при покоряването на Бразилия. Това не е само по крайбрежието. Продължителната мирна конкиста започва от зноя на Амазония и сухотата на вътрешните щати. Посоката на преуспяването в новите земи върви от безлюдната вътрешност към просперитета на крайбрежието. Просперитет, съпроводен със струпването на огромен човешки мравуняк.

Не знам дали би прозвучало справедливо, но ми се струва, че Бразилия е все още нация, в която има много неприспособили се „безотечественици”. Преселническият поток, натрупал върху старите пет милиона население от 1822 година нови човешки пластове, не се е натурализирал. Може би защото населението се измерва сега с цифрата 90 милиона.  Бразилското самочувствие не е достатъчно силно, за да преодолее притеглянето на старите брегове. Затова някъде бразилецът прилича на италианец, а другаде преобладават устойчивите му германски корени. Често той се покрива с образа и привичките на японеца или пък носи духа на африканските си родственици. Черната майка на Бразилия, Африка, силно се чувства в нейните деца. А индианското население е отдалечено с векове от бразилската съвременност. Впрочем, то едва ли може да приеме за истинско отечество страната, която му е осигурила правото на бавно измиране. И все пак бразилецът съществува дотолкова, доколкото разнообразните национални смеси взаимно са си действали. Доколкото тукашната действителност постепенно ерозира онези черти и особености, непородени от нея.

* * *

Екипът на сайта ни изказва благодарност на Здравка Михайлова за предоставения откъс от книгата „Златният мираж“ на майка й Пенка Караиванова.

 

Още от книгата „Златният мираж“ на сайта ни:

„Камбаните на Исла Негра“

„При плантаторите и жените с цвят на канела“

 

Източник: Здравка Михайлова