За новелата „Къщата в полумрака“ от сборника „Островът Уикенд“ на Гергина Дворецка, литературният критик доц. Георги Цанков, който е и редактор на книгата, казва, че е  „изпълнена с мистика и с чувство за духовна свобода“.

Публикуваме началото на новелата:

Из „Къщата в полумрака“

Определено мисля, че къщата е във Варна. За разлика от една друга къща, която си представям от най-ранната си младост и знам, че е в някой неголям български провинциален град, но така и не съм разбрала досега кой е той… Къщата в полумрака с почти стопроцентова сигурност се намира във Варна.

Ето каква е историята… С мъжа ми бяхме женени от година и нещо. Един мой познат поет, който тогава работеше в културния отдел на ЦК на Комсомола, ме беше препоръчал за сценарист и водещ на младежка проява в Националния дворец на културата. Комсомолските лидери ме бяха повикали на специална среща, на която обсъдиха сценария ми в мое присъствие и дадоха препоръки, които вътрешно ме вбесиха, но не реагирах, защото бях гастрольор там и прецених, че като външен човек трябва да се съобразявам с изискванията. А и забележките се отнасяха единствено до реда, по който ще се представят отделните изпълнители по време на младежката проява.

Истинският проблем дойде от моята неочаквана простуда, която в самата вечер на представлението ме остави без глас и ролята ми на водеща почти се провали. Със свръхусилия на волята къртех някакви звуци от гърлото си и те се търкаляха като ръбести безформени камъни към публиката. Не бях съвсем сигурна дали изобщо се разбираше какви имена произнасям, как точно представям изпълнителите. На следващия ден до мен достигна мълвата, че и те, и зрителите много са ми съчувствали за жестокия ларингит, но в онази вечер аз изживях усещането за тотален провал. Най-после проявата приключи, мъжът ми, който през цялото време беше в залата, се приближи към пространството, изпълняващо ролята на сцена, където аз стоях съкрушена и се чувствах жалка, грижовно ме наметна с есенния ми шлифер, после ме прегърна силно и ме поведе към изхода на залата, хвърляйки горди погледи наоколо, като че ли се бях представила възхитително и той държеше да покаже, че сме заедно. Аз изумена се приютих в обятията му и се питах той наистина ли не беше осъзнал колко съм се изложила… Държеше се като съпруг на звезда…

Когато излязохме от Националния дворец на културата, проскърцах с последните остатъци от гласа си, че ужасно съм се изложила, а мъжът ми веднага ме опроверга: „Не! Беше много сладка! Всички разбраха, че просто си се разболяла.” Не мога да кажа, че думите му ме успокоиха, защото тогава мислех, че ми е пределно ясно каква е жестоката истина.  Продължихме да пристъпваме бавничко в есенната вечер към улицата, която ни отвежда до дома ни, защото живеем съвсем близо до Двореца на културата…

И тогава във въображението ми изникна къщата в полумрака… Беше едноетажна, продълговата, с огромни старинни прозорци със спуснати тежки завеси… Малък тесен двор отделяше къщата от улицата, но тя се виждаше цялата, защото между нея и минувачите имаше само една ниска каменна ограда, над която се виеха тънки декоративни железни орнаменти… За момент си представих, че съм млада оперна певица и се връщам от представление, на което съм се представила изключително зле и сърцето ми е вцепенено от смразяващото усещане за провал, а тялото ми поема топлината от прегръдката на моя съпруг, горд с мен, каквото и да се е случило…

Ето такава е накратко историята на къщата в полумрака. Не си я спомням често, но когато това се случва, първата ми мисъл е, че къщата се намира във Варна. Вероятно съм видяла подобна къща там. Сега сравнявам тази история с оплоден зародиш, оставен от години замразен във фризера. От зародиша след време може и да се роди нещо – разказ или дори роман? Но времето още не е дошло, а е възможно и никога да не дойде. Засега само оглеждам още веднъж къщата в полумрака. Осъзнавам, че тя е в полумрак, не защото вечерта още не е настъпила, а заради рехавите лъчи, които идват от уличните лампи и достигат до фасадата… вероятно и заради загатнатите светлини в огромните старинни прозорци със спуснати тежки завеси – те ме карат да мисля за кристални полилеи… и за дебели персийски килими, които омекотяват стъпките… и за елегантни мебели от друга епоха… и за ромон на пиано… непременно има пиано – нали героинята ми е оперна певица.

Така, както оглеждам във въображението си къщата в полумрака, си казвам, че тя ми навява съвсем банални мисли, поне що се отнася до обстановката вътре. Другата много банална, макар и логична мисъл е, че сред този декор сигурно ще се разиграват драматични сюжети, в които има омрази, предателства, раздели… А всъщност, поводът да си представя тази къща беше усещането, че моят съпруг се гордее искрено с мен, въпреки моя моментен провал… Значи, все пак има нещо оригинално в къщата в полумрака – тя би могла да бъде изпълнена с любов… което изглежда малко несъвместимо с достолепната загадъчност на постройката… Но в живота наистина се случват и изненадващи неща – както онова, което направи мъжът ми в онази далечна вечер, когато би могъл да постъпи най-тривиално и да ми демонстрира презрение или в по-добрия случай – снизхождение заради нескопосаната ми изява, а вместо това, той направи най-изумителното и нелогично нещо – показа на всички, че се гордее с мен.

Впрочем, може би никога няма да прекрача прага на къщата в полумрака… Безпокоя се да не би все пак сюжетът, който крие вътре, да е банален…

„     „      „

Написах това и отидох да направя салата за двете ми момчета… Не, нямаше да излезе нищо от сюжета с къщата в полумрака… и жалко! Защото, колкото и да изглеждаше банална тази къща, тя ми харесваше, интригуваше ме…

И тогава се сетих какво се е случило в нея! Изобщо не беше банално. В тази къща една вечер се бяха събрали няколко мъже, които са обичали младата оперна певица през различни епохи и в различни държави по света… И се бяха събрали точно в този момент, защото са усетили от далечината на отминали години и дори столетия, че тя изживява огромен провал и това е привлякло като магнит душите им, които някога са й били изцяло отдадени… дошли са в настоящето по силата на предишната си обич към нея, за да я подкрепят… и, защо не? – с надеждата да спечелят отново сърцето й. Какви ли съперничества щяха да се разиграят между тях? Щеше ли някой наистина да я накара да го обикне?

Сега ще разберем…

Източник: www.evropaworld.eu