Пангаловата къща – може би най-импозантната родопска възрожденска къща в Райково

Една къща расте в Балкана – все по-хубава, по-здрава и от живота, родена като голям цвят на своя земя. Лицата й: от една страна варосаната соба – спалнята, стаята с подредени, вградени в стената дървени легла (миндери), а от другата – тъмният чардак – една покрита тераса, отворена към градината, който приютява сянката. Народът я обича тази къща и я преповтаря векове: със соба, „къщи”- помещението, дето е огнището, – и чардак, а така също със зидана маза и покрив от ясносиви каменни плочи. В отколешно време горницата й е от дъбови талпи, скрепени с чивии (гвоздеи за дърво), кивгирлия (сводеста) камина, долапи по цялата стена и полици околовръст. Прости диреци (колони) на чардака и здрава врата с извит горен праг към собата.

В балканската къща цъфти простата боязлива резба на пастирите и тя хубавее с нея…

По башлъците (капителите), що подпират ниското малко чардаче, греят ружички – многолъчни звездици от засечки и триъгълничета, осечени от тесла.

В ,,къщито” цъфти резбица – дребничките първи цветя на пролетта – зарези, кръстчета, рязове, пернати със замба. Те цъфтят по солницата, три копки като цвят: за солта, пипера и чушнатата мерудия. По молитвениците, големите лъжици за курбана, по паралията, кръстосват рязове, копчици, като по рабош дялани. От цялото „къщи“ грее топлик, топлина и радост. Цъфтят първите цветя на резбата и хубостта…

Но цветята не разцъфтяват докрай…        

Было тогива…

На мегдана пак има веселие. Дошли са пролетните сборове – цяла неделя. Хоро се вие, извива. Чорбаджиите седят на висок чардак, увит с върбови вейки. Те гледат хорото и думат за разбойниците – даалиите. Тревожна върви мълвата за тях. В тоз час между людете слиза блед, запъхтян конник, а конят му – вир-вода. Чорбаджи Генко – баш чорбаджията и най-юнак, спира думата си с таксидиота на Зограф и гръмогласно пита:

– Какво има?

– Бягайте, чорбаджи –  издумва конникът. – Даалии превалят през Васильови ниви и идат насам. Като тръгнах за Търново, се надвесих над Еньовица, видях ги, нагазили са да си поят конете.

Три дни даалиите грабят и пожарят Трявна. С кола запалено сено подпалват канатите на здравите чорбаджи Генкови порти, а той стреля по тях от пезулите (бойниците) на високия дувар и последен напуща селото. Горе при чучура чорбаджи Генко чува как цвили белият му хубав кон. Връща се, облича сърмени арнаутски дрехи, възсяда коня си и полита с него над високите горящи дувари…

Червен кървав заник за балканската дървена къща на Трявна бил пожарът на даалиите. От нея останали само къщите, скрити в кориите и повечето колиби горе в Балкана.

Дошъл новият ден на Възраждането! В него се родила новата къща, с всичкото свидно от топлия стар дом. По-голяма, по-здрава и още по-хубава. Тя е на два ката. Долницата – от здрав камък, а горният кат надпуснат с гредоред и издолмени, попълнени, паянтови стени. С повече соби, с фарсия (еркерна стаичка), голяма гостна стая (одая), а чардакът й е закътан, отворен към двора, с башлъци, китени с марангоз. Към чаршията къщата има дюкян с надиплени кепенци. Лицето й е рамкосано, светнало, бяло и симетрично. Колкото много прозорци от едната страна, толкоз наредени и от другата. Над тях се спускат тъмните дървени  „вежди” (фронтони) като над очи на девойка. От двете страни на горния кат са отнети кьошетата и там са сложени два прозореца – да се гледа навред по чаршията.

Отгоре домът е пак задланен с големи сиви плочи като с гълъбово крило, а стряхата – сачакът е наддаден на два ката. Над улицата гиздаво се надвесва горният кат, опрян на гредореда, а вътре в дома е свободно и светнало под слънцето от потоните (таваните)…

Над широките соби греят изрязани слънца с лъчи, вплетени в четири кръжила…

И досега трепти в своята младост слънцето, сътворено от майстор Иван Бучуковчето, в една от стаите на Даскаловата къща в Трявна

В собите топлят бели джамали (печки, камини), а долапите са разперили прегръдка по цялата стена да я стоплят и заличат кьошетата. Миндерът е нисък, долепен до стените, под тавана кръжи полица. Всичко е наредено околовръст, а в средата е свободно и открито – да се върви, диша и живее под ясното слънце, излязло от ръцете на майстора.   

Светлината, просторът пее в собите с резбовани (марангозлии) потони. Стълбата за горния кат пак изскача на чардака – висок, извисен, обърнат към двора. Башлъците на колоните, освен две или три редици листа, имат спирали, охлювчета и жилчици.

„Къщито” е пак с камина от извито, кивгирлия, дърво – бук, круша или дъб.

Дошъл е вече и вграденият ъглов долап. В кьошето (ъгъла) е отворено широко място за менците. Тройна е и полицата за тях.

 По вратите от орех цъфтят ружи от марангоз – резба. Ружи цъфтят и по раклите с два пояса листенца, а в кьошето на всяко табле се е свила по четвъртинка ружичка.

Цялата ракла е от бук, а таблетата са от орех. По плъзгащите се (сюрмелии) капаци на прозорците, по застъпките на долапите цъфтят ружички и лаленца.

Като тъмен кадифен килим са цветята от баш-майстора – уста Димитър Ошанеца в Даскаловата къща в Трявна

Под каменните покриви цъфтят ружи… Под слънцето на потоните в ниска дървена люлка се люлее първата рожба. На челцето на люлката просветва марангоз – една ружа, та както цъфти ружата, тъй да цъфти и рожбата в този дом.

Под каменните покриви цъфтят ружи…

Ружи цъфтят по долапите, по таблелиите врати с къдрав горен праг, с топлина и хубост на ружи е накитен домът. С тях тревненската къща, свидна и гиздава рожба на тревненските майстори, идва във Възраждането. Осмислена, симетрична и красива. От тази къща излиза цветорезецът да зарадва живота с повече обич. На дървения фенер трептят капки резбица и той прави светилник от цяло дърво с четири кончета на четири страни, приловени на едно светилче. Ошарва ги с рагоча (длетото), със замба очертава юздите им.

Майсторът цветорезец прави и барутник – издълбава едно сърце от цяло дърво и с рагоча опасва по него коланчета марангоз, нежно и бегло скрива между тях образ на котва. Надежда за свобода е издялал майсторът върху това сърце връз барута…

                          Под каменните покриви цъфтят ружи…

                          По потопите на собите греят слънца от резба…

Тя е родена в тихите пазви на планината от пастира, що води с висока гега стадото и тихо си свири с кавала…

Спре ли по високите топли поляни, седне ли вечер край огъня в кошарата, или зиме в собата край камината, той шари – реже с ножчето с кокалена дръжка, костурата си, плитки, нежни зарези. В ръцете му е същата ножка, с която отваря похлупците си с шарена сол или си реже хапките чер хляб. По гегата пастирът прави рязове, кръстовки, зиг-заги, чертички и малки цветчета. По яворовата лека чашчица, що с нея отпива малки студени глътки вода от изворите, трепти лека вкопана резба. Зарези и кръстовки се вият на вейчици по хурката – дара за севдата, дялани с върха на костурата, потопен в синьото кладенче на вдъхновението!

От планината е слязла дивна песен, водена от звънци на стада…

Пастирската резба е чиста и първият й зарез прилича на стръкче пролетна трева. Тя борави с безкрайния ритъм на триъгълничета и ромбчета, обляга се на простата симетрия и се къпе в светлосянката. Всеки майстор захваща от нея, тя е позната и вечна като песен на кавал.

В старата Жеравна целият „пояс” над менсофата, повдигнатата част на стаята, където се спи, е изшарен с пастирска резба – плитки рязове, ружи като малки слънца и „капчици”. С един удар на кривата замба са наредени „месечинки”, а с два – врязани „петички”. Те се нижат едно до друго като наловени моми на хорце или се редят едно подир друго като жеравчета.

Прастарият образ на пастирската резба се оглежда по потончетата, по вратите на старата народна дървена къща. С няколко порнати ряза, прави и пресечени, майсторът реже на потончето малко назъбено слънце с пет лъча като разперен човек.

Песента на пастирите е слязла в полето. Тя краси къщите и темплата на църквите. Будни, умни люде държат рагоча, кривицата – малката изкривена брадвичка, и си помагат с руканя – друг дърворежещ инструмент – да доодялат колоните на чардака. По домашното иконостасче има най-много ружи, лаленца, листа от цъфнала ябълка. Малко кръстче, налапано от две змийчета, е първият отрязък, през който минава светлината. Това е първата й пролука в марангоза. Венец от дъхави рози, вити пръчки от лозина и тежки гроздове ограждат иконостаса във възрожденската къща. Рязани цветя, вейки и листа плетат марангоз по потоните. По темплата цъфтят рози, образ на красота. Слънчогледът възправя златната си глава по лозницата, за да нашепва на людете, че най-горе – ще да свети знанието. Под неговата светлина в Трявна се празнува празникът на двамината братя солуняни…

 Даскал Петко е сочинил песни и учениците са окичили малкото училище с цветя. На старите люде той говори за Климента, първия ученик на двамината братя, що пренесе светилника им в България и оттам приеха виделината му всичките други славяни. Още преди пет века дебралиите майстори са изваяли от дърво образа на Климент Охридски.

Тука, в Балкана, едва последните марангози ваят дървото. Глава на ангелче или две птичета, вдали в нежна целувка трошливите си човчици…

Голямото изкуство на тревненските майстори има три образа.

При цветорязането релефната резба оживотворява ружи и лаленца, слънчогледи и рози, листи и пилета, оплетени клонки. Правият резец на измира (длетото) ги чисти, извайва от дълбокия фон на резбата. С друг шупотил (резбарски инструмент)  майсторът ще направи повити листи и цветя най-високо, а другите ще издълбае по-ниско. Тъй цветорязането става дълбока резба на два ката, светлината трепти по високите цветя и вейки, а долните са сгушени в мека, топла сянка. Така марангозът е кабартма, дълбока резба, една китена приказка от образи, окъпани в светлосенки.

Ако на този марангоз-цветорязане майсторът пробие дъното, става ажур и сякаш започва да свети. Дантелата от дърво е най-нежната и хубава песен. Затова тя се реже от най-майстора, устабашията. Цветорезците я наричат светла, „пробита” резба, резба на „кошница” и я правят на лозницата в иконостаса. През нея просветват меки, източени лъчи.

Майсторът знае как да направи плетня от „напробита” резба. Ясно и чисто да грее: колкото светлина – светъл отрязък, толкова и сянка – плътно цвете от дърво. И в общата им песен ефирността на светлината да додава толкова красота, колкото и плътта на дървото. Така се редят светлини и сенки, както се редуват радостта и мъката в живота…

Третият образ, дето ваят майсторите, е на ангелска глава или птица. Не им стигнало цветорязането, нито тройно  напробитата резба, а пожелали да имат цял образ от дърво. И той да е свободен, плътен, изваян!

 Така към придошлата песен от Атон се влива чистата планинска речица на пастирската резба. Знанията и образите се събират, изплитат същността на школата. Цветорезците режат цветята по иконостаса по-ясни, по-едри, по-сплетени, да се видят отдалеч като ясно и чисто писмо. Богато е изплетена лозницата с цветя, птичета, глави на ангелчета и политнали орли. Над царските двери е зарата, светлина и лъчи. Тя трепти като слънцето по жътва.

За цветорезците всяко цвете има свой говор, свой образ. С него те учат людете, мълвят им за красотата, за знанието, за светлината и за доброто. Резецът на най-тънките шупотили е отнел плътта на ореховото дърво. Заживели са само цветята. Закършили са глас дроздовете и няма мяра за хубостта, що изпълва трона от изрязан марангоз! Горе във вази от дърво са затъкнати рози. Меки и разпукнати, те като че ще се откъснат от бодливата клонка и ще паднат в шепата ти. На подръчниците на трона гергьовски кокичета ще отърсят наведените чашки, напълнени с роса… А горе короната, трептяща дантела от дърво, въздушно лека като полетял цветец, ще се понесе из въздуха…

Из книгата „За майсторите, цветорезците и зографите”, изд. „Безсмъртни мисли“, 2011 г.

Още за авторката може да прочетете на сайта ни:

99 години от рождението на писателката Христина Милчева

Източник: www.evropaworld.eu