Романът „Петата лодка“ и търговията със семейни чувства

Публикувано:
10:12ч / 04.06.2017г
Брой прочитания:
205
Брой коментари:
0

Издателство „Нов Златорог” ни предостави поредната книга, създадена с подкрепата на европейската програма „Творческа Европа” и на СЛОЛИА – литературен и информационен център в Братислава: романа „Петата лодка” на словашката писателка Моника Компаникова в превод на Асен Милчев.

Моника Компаникова
Моника Компаникова

Моника Компаникова е родена през 1979 г. в Поважска Бистрица. Завършила е Висшия институт за изобразително изкуство (има две специалности – цветна графика и живопис) в Братислава. След като участва два пъти успешно в литературния конкурс „Разказ”, дебютира със сборник кратка проза „Място за самота” (2003, 2 изд. 2012, превод на сръбски 2010), за която получава литературната награда „Иван Краско”. През 2008 г. става носителка на наградата на „Татра банка” за млади творци. Втората й книга „Бели петна” (2006, 2 изд. 2012) е сред финалистите на най-сериозната  словашка наградата за най-добра проза на годината  Anasoft litera, която й е присъдена през 2011 г. за третата й книга – романа „Петата лодка” (2010, 2 изд. 2011, 3 изд. 2012), преведена на чешки, немски, унгарски, арабски, полски, а вече и на български. А в Хърватия е включена в поредица от трийсет съвременни европейски романа.  По мотиви от „Петата лодка” и други нейни разкази възникват няколко  сценарии  на студенти от висши учебни завения, свързани с изкуствата, в Братислава, кратки анимационни филми, монодрама, театрални постановки… Свободна адаптация на романа е излезлият през тази година на екран едноименен игрален филм на режисьорката Ивета Грофова (словашко-чешка продукция), който в една от категориите на международния филмов фестивал „Берлинале” спечели наградата  „Кристална мечка”. През 2013 г. Компаникова публикува илюстрованата детска книжка „Приказки от морските дълбини”, отличена като една от най-добрите книги на годината и получила награда от Словашкия литературен фонд. Като аудио-книга тя има успех в Словакия и Унгария. Най-новият й роман „Сливане” излезе през 2016 г. Пише редовно за вестници и списания, а нейни произведения са излизали в сборници и антологии в Германия, Полша, Сърбия, Хърватска, България, Чехия, Австрия,  Унгария и другаде.  В момента работи в книгоиздателство „Артфорум” в Братислава.

Във времената на Великите географски отвъдморски открития плавателните съдове на безумно смелите мореплаватели са се люшкали по цели месеци върху вълните, но са били единствената здрава опора под краката им. Трябвало е просто да устояват на бурното море, да свикнат с морската болест, да преодоляват ураганните ветрове и морските вихри. Често били измъчвани от глад и жажда, от тропическото слънце, но най-много ги ужасявала мисълта, че за тях няма път назад . Въпреки това единствената цел на моряците била с всички сили да се доберат до непозната твърда земя, да намерят нови светове, за да могат после да се върнат в родните си пристанища, за да почерпят нови сили и да се порадват на възхитата и славата на първооткриватели.

Житейската съдба на главната героиня на романа „Петата лодка” на Моника Компаникова прилича на тези  участници в далечните морски експедиции. Животът й е като следа от множество откривателски пътища, които пресичат картата на съдбата й и водят от разклатеното детство към здравите брегове на съзряването. А то е като платноходка,  брулена от семейните бури, съпротивляваща се на ветровете и вълнението, предизвикани от липсата на обич и съпричастност, от егоизма и безхаберието на околните, за която дори домашният  пристан не е убежище, а даже е по-негостоприемен от всички тези непознати континенти и територии от времената на колониалните търсения на благословената земя Елдорадо.

Животът на съзряващата девойка Ярка преминава в женския триъгълник, състоящ се от нея, майка й Луция и баба й Ирена. Това обаче не е нормалният триъгълник на поколенията, в който по-възрастните естествено предават своя опит,  мъдрост и грижовност на потомците си, които после им се отблагодаряват с почит, уважение и любов. В книгата техните взаимоотношения някак си са видоизменени в безпардонна търговия с чувствата, услуги за усмивка и изпълнение на задълженията само за да не се създават проблеми. В това семейство бабата Ирена не иска да я наричат „бабо” и вижда в хората единствено средство за обогатяване, като  се възползва от всекиго, стига да й се удаде.  Майката Луция се съпротивлява с всички сили да бъде истинска майка, а нейната дъщеря напразно търси път към сърцето й. В това нетипично женско семейство просто не съществува „никаква дълбока привързаност, разбиране и хармония. Дори няма чувството за близост, да не говорим за интимност”.

Луция ражда дъщеря си на 16 години, когато при този акт чувствата й са били „далеч от удовлетворение, щастие или реализация”. Майката на Ярка възпитава дъщеря си въз основа само на две житейски „мъдрости”: първо – не създавай проблеми и второ – нека по-добре да те ръководи случаят, отколкото свободната избор на разума. Ето защо според тези майчини съвети Ярка може да прави каквото си ще, стига да не безпокои с нищо майка си. Така тя свиква още от ранно детство да не натоварва никого със собствените си грижи. По-добре е всекидневно да напуска безчувственото семейно пристанище, за да доплава до градинската къщичка между лозята, където намира някаква паралелна действителност на реалния си живот. Парцелът с виличката е наследство от дядото емигрант. За нея това място е някакво вълшебно „зелено” царство, над което властва самата тя. Нещо като убежище, което предлага „непозната дотогава поетика и покой. Истински покой – външен и вътрешен. Дълбоко вдишване и издишване. След всеки дъх тя усещаше сила, а след издишването – изчистване. Тишина. Аромати.”

С това място е свързан и вторият житейски съвет на майка й Луция. „Недей да поемаш лична отговорност нито за малките, нито за големите решения, остави това просто на случайността и предзнаменованията”. По този начин детството и съзряването на главната героиня е една голяма игра, в която последователността на постъпките се диктува например от далечния кучешки лай, летежа на хартийка от вятъра, подхвърлена цигара, или търкаляща се по тротоара тенекиена кутия. Точно един такъв незначителен метален кен за бира  подсказва на Ярка, че трябва да си създаде алтернативно семейство в къщичката, която изглежда като параходче, изгубено сред морето от трева.

Така изоставената виличка става място, където може да живееш свой собствен живот, който не се влияе от решенията на възрастните. Преломният момент в развитието на фабулата е, когато пред Ярка се открива възможност да наглежда за малко две бебета близначета. Майка им обаче не се връща и е време да се вземе някакво решение. С инфантилен ентусиазъм тя се вживява в ролята си на заместваща майка на откраднатите (или взетите на заем) бебенца. Поема ролята на майка закрилница, която е проекция на собствената й вътрешна мечта за грижовна и обичаща майка.

В тези мигове й се струпват всички обичайни представи и страхове и тя поема тежка отговорност върху себе си. Вижда възможност да помогне, да реши както своята, така и съдбата на двете дечица, да излезе от установените коловози. Децата я омагьосват, избутвайки всичко останало в периферията на съзнанието й. Мисли си, че знае какво за тях е най-добро. Нали самата е дете. Отново случайността се намесва и тя среща Кристиян, момченце от съседния панелен блок, който е избягал от дома си и обича да пъха карфици под ноктите си. (То пък е жертва на обсебващата любов на майка си, която го „предпазва” от всякакъв досег с реалния живот, и на егоистичния си, незаинтересован баща.)

В малката къщичка в лозята се свързват четири различни живота, които се сплитат в едно временно семейство. Съвсем скоро обаче се разбира, че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат и както са ги планирали.  Интересното е, че тази на пръв поглед странна и неправдоподобна история почива на действителен случай.

Дипломираната художничка, повече известна като писателка – Моника Компаникова, започва да пише романа си „Петата лодка”, когато се ражда големият й син, и го завършва, когато на света идва по-малкият. Работи  по време на майчинството си, когато не е имала излишък от време. В творбата си очевидно тя разработва теми, които са й близки. За хората със социални проблеми, на пръв поглед чудаци, често избутани на периферията на обществото, които са в конфронтация с реалния живот. За апатията на големия град в контраст с очарованието на провинцията и близостта с природата.

И така, авторката е населила своя роман с тъжни, самотни и преждевременно порасли деца, които са наранени от най-близките си и странят от тях, сключвайки помежду си тайни съюзи. Една книга за възрастните през погледа на децата. И едновременно с това тя разкрива света на децата, който възрастните не възприемат. Детската беззащитност и крехкост тук се конфронтира с безогледността и бездушието на големите. В романа си Моника Компаникова проявява наистина голям талант на разказвач, зад който се крие умението й да описва средата и да придава  автентична атмосфера на действието с чувството си за силна визуализация и поетически детайл. Затова  сравняват прозата на словашката писателка с ранните творби на Труман Капоти. А когато журито й присъжда най-престижната литературна награда в Словакия за прозаично произведение на годината Anasoft litera (паричното й измерение е 10 хиляди евро!), то се мотивира по следния начин: „Покрай сюжетната линия в романа се разиграва психологическа експериментална студия, близка до тази в такова забележително произведение като „Повелителят на мухите” от нобеловия лауреат Уилям Голдинг.”

Убедителна и будеща доверие, авторката  пише „нежно за груби неща”. Тя  им  вдъхва живот чрез тънката си наблюдателност, като превръща написаното във великолепен съвременен роман, който от началото до края се възприема като драма. В него по неповторим начин се проследява и линията на развитие на жената от детските и тийнейджърски години до старостта. Художествена проза, написана с голяма емпатия – съпричастност. И с оптимистичен финал. Именно заради тези свои предимства, а и заради качествата на самата история, тази книга може да бъде определена като „основополагащ словашки роман”, модерна социално-критическа творба, каквито не се срещат на всяка крачка в която и да е национална литература.

Асен Милчев