Илюстрация на Борис Димовски към книгата „Ние и Арчи“ от Цветан Стоянов

Читателите на новоизлязлото от печат българско издание на мемоарите „Назад-напред“ на новозеландския поет Кевин Айърланд (1933-2023) вече имат възможността да узнаят предисторията на това как той е станал преводач на стиховете на Ботев на английски. В книгата е описано как първоначално тогавашните власти в София възложили отговорната задача на шотландския поет комунист Хю Макдърмид (1892-1978). Но на официална вечеря в нашата столица през лятото на 1959 г., на която присъствал и Айърланд, подпийналият шотландец заявил, че произведенията на Ботев били „под нивото на Байрън“, а той самият бил „прекалено стар, за да си прахосвам времето за боклуци“. При тази обида за творчеството на нашия национален поет писателят Васил Попов – бивш боксьор, скочил и за малко щял да пребие Макдърмид. Само намесата на Кевин спасила възрастния шотландец от тежка телесна повреда.

Както разкри пред мен новозеланският поет в имейл няколко месеца, преди да почине миналата година, може би изпитата от Макдърмид сливовица не е била единствената причина за скандалната му постъпка. Големият приятел на Кевин – литераторът Цветан Стоянов (1930-1971), който придружавал шотландеца при посещението му в България, му разказал доста пикантна история. Макдърмид и втората му жена Валда Тревлин (1906-1989) били заведени в наше село, за да видят какво представлява българската провинция. Но докато маститият шотландец се наслаждавал на поднесените му ястия и напитки, преводачът му с ужас установил, че съпругата на високия гост е изчезнала. Той хукнал по улиците да я търси и открил, че тя прави секс под едно дърво с местен големец. Отгоре на всичко, това ставало пред очите на група пионерчета с червени връзки. Кевин не си спомняше дали самият Цветан Стоянов е станал очевидец на тази пикантна случка, или той му е преразказал впечатленията на свой колега. При всички случаи обаче не е изключено лошото пастроение на Макдърмид да е било причинено от изневярата на съпругата му.

Тази еротична история може да изглежда като клюка, но се оказа, че тя е описана доста детайлно, макар и в завоалирана форма, и от Цветан Стоянов, и от Кевин Айърланд. За първата публикация ме осведоми докторантката по съвременна българска литература във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ Михаела Илиева, с която се запознах по време на литературната разходка из улиците на София по следите на новозеландския поет на 2 юни т. г. Тя ме насочи към хумористичната новела „Ние и Арчи. Екскурзоводска история“ от Цветан Стоянов, издадена през 1961 г. Първоначално Михаела Илиева предполагала, че в образа на британския писател Арчибалд Търтъл е описан Кевин. Но след като прочела предишна моя публикация в сайта на „Европа и светът“, осъзнала, че прототип на Арчи е Хю Макдърмид. Михаела изтъква, че в книгата на Цветан Стоянов ръководителите на пионерски лагер хващат в храстите сестрата (а не съпругата) на главния герой с местен художник от Жеравна. Освен това, в „Ние и Арчи“ английският писател трябва да превежда Йовков, а не Ботев.

Тази „маскировка“ на участниците в пикантната случка явно е била необходима, за да се заобиколи цензурата. Макар скандалът с високопоставения гост да не е бил разгласяван от българските медии по онова време, все пак сигурно е имало поне няколко десетки души, които са разбрали за случилото се. И все пак, Цветан Стоянов е взел доста предпазни мерки – хумористичната книга е публикувана от Държавно издателство – Варна, далече от бдителните очи в столицата. Той описва с ярки краски еротичната сценка, която се разиграва на планинска поляна над Жеравна.

По настояване на екскурзовода, местният ръководител бай Филип се съгласява да се опече едно яре насред Балкана за английския писател, за да може той да „вникне в българското“ и да може да направи успешно преводите на „Старопланински легенди“. На теферича е поканен и местният художник Пейо Войводов – „млад мъж, ужасно слаб, но с огромна рошава коса“. Той сам се запознава с гостите и става симпатичен на червенокосата Хорейша, сестрата на Арчи, тъй като й заприличал на сина й. Интересното е, че този образ може да има реален прототип. Единственият известен художник от Жеравна е Христо Тодоров (1935-2015), който по онова време е бил на 23-24 г. Той е възпитаник на първия випуск на Художествената гимназия в София, а през 1961 г. завършва и Художествената академия. След това работи като сценограф в БНТ.

Илюстрация на Борис Димовски към книгата „Ние и Арчи“ от Цветан Стоянов

След като компанията изяла ярето и изпила две дамаджани вино, Войводов положил глава в скута на Хорейша, а тя сънливо се навела над него. По-късно Васил, Арчи и бай Филип отишли да се разходят. Когато се върнали, видели Войводов и Хорейша пак седнали един до друг, но на друго място. След малко обаче там дошли и двамата ръководители на пионерския лагер и поискали да разговарят с някой партиен член. Оказало се, че единственият такъв бил бай Филип. Двамата шефа на пионерския лагер му се оплакали, че червенокосата „другарка“ се усамотила с мъж в храстите. След разследване станало ясно, че Хорейша и Войводов седнали на тревата и се целували, и от лагера се виждало всичко. Бай Филип едва успял да успокои възмутените водачи на пионерчетата, които заявили, че ще размислят и може ще пратят „изложение“. Фрапантната сцена завършва с описание на раздялата на Хорейша и Войводов, който трагично й извикал „Сбогом!“ през прозореца на колата.

Не е ясно доколко този епизод от „Ние и Арчи“ отговаря на действителността, но очевидно последиците от инцидента не са били фатални, тъй като не се отразява отрицателно на кариерата на Цветан Стоянов и на Христо Тодоров (ако приемем, че той е първообразът на жеравненския художник). Неотдавна обаче прочетох творба от Кевин Айърланд, в която същата история се представя в доста мрачна атмосфера. Става въпрос за разказа “Cultural Relations” („Културни връзки“) от сборника “Sleeping with the Angels” („Да спиш при ангелите“), издаден през 1995 г.

Както писах в предишна публикация, в същия сборник има още един разказ – „Very Loud Very Crowd“ („Много шум, много тълпа“), чието действие се развива в България, и то на 9 септември 1959 г. Става въпрос за шпионска история в стил Джеймс Бонд, но разказана с типичното за автора чувство за хумор. „Културни връзки“ обаче е доста по-различен по тоналност и от другия разказ, и от новелата на Цветан Стоянов. В него събитията са предадени през погледа на Колю – шофьор на черна кола на „Министерството“, на екскурзовода Васил, на „високия гост“ – „изтъкнатият новозеландски писател Джефри Дримпъл“, и на съпругата му Мили. Второто име сочи към друг голям приятел на Кевин Айърланд – литераторът Васил Попов (1930-1980), който също е развеждал чужденци из България. „Дримпъл“ звучи също толкова комично, колкото и „Търтъл“ (костенурка) – фамилното име, което Цветан Стоянов е избрал за Арчи. Но в „Културни връзки“ се долавят и трагични нотки, които са особено застрашигелни за българския екскурзовод. На среща с жители на селото някакво момиченце удря Дримпъл с тояга по краката, възрастният писател се строполява на земята и загубва съзнание. Макар скоро след това да се свестява, екскурзоводът Васил си представя как заради нелепия инцидент ще го уволнят и той ще бъде принуден да изкарва прехраната на семейството си като уличен метач. Това обаче е само началото на терзанията му. Висок, мургав мъж със сключени вежди на име Георгиев се представя на гостите на смехотворен английски като регионален пионерски организатор, секретар на пети район, и председател на доброволческата трудова бригада „Фридрих Енгелс“. Съпругата на Дримпъл го потупва по бедрото и отбелязва, че трябва да е висок седем фута (над 2 метра). След това тя го помолва да я заведе да й покаже прасетата в местната ферма. Тяхното оттегляне от празненството в читалището обаче не остава незабелязано от зоркия Колю. Той вижда как Мили и Георгиев пият от една бутилка, прегръщат се, а след това се отправят към няколко дървета по близкия склон. А докато Васил се грижи за заспалия новозеландски писател, едно пионерче го задърпва за ръкава и му казва, че трябва да отиде с него, тъй като е станала беля с чужденката. Преводачът внезапно изтрезнява. Той осъзнава, че няма да се размине с това да мете улиците, а направо ще го убият, тъй като е допуснал моралното разложение на цял пионерски отряд. През това време голата Мили се събужда на поляната и си припомня как е правила секс с младия як българин, чието име така и не е могла да запомни, но после той е избягал. Докато Васил я отнася на рамото си, тя вижда в полусън няколко сериозни детски лица. Разказът завършва с шофьора Колю, който преценява колко чудесно е прекарал следобеда, и колко много ще има да разказва на колегите си. Той си въобразява, че ако имаше повече свободно време, би могъл да опише станалото, да стане известен автор като Дримпъл и дори да отиде в Ноза Зеландия на гости на тяхното Министерство.

„Културни връзки“ има по-сложна структура, но очевидно описва същата случка като в „Ние и Арчи“. Прототипът на Джефри Дримпъл явно е Хю Макдърмид, но от шотландец той е станал новозеландец. Има го и захласването на съпругата му по доста по-млад българин, както и еротичната сцена пред очите на пионерчетата. В разказа на Айърланд обаче изобщо не се споменава за подготовката на някакъв превод на българско литературно произведение. Яденето на ярето на теферич пък се е превърнало в хаотичен пир в салона на селското читалище.

И в „Културни връзки“, и в „Ние и Арчи“ гостуващият литератор е карикатурна фигура. Вероятно за да избегне проблеми с цензурата, Цветан Стоянов е променил идеологията на „английския писател“. От убеден комунист, какъвто е бил Макдърмид, героят става върл противник на социалистическата действителност. Това, от друга страна, дава възможност на българския автор да отправи някои завоалирани критики към тогавашния режим от името на „високия гост“. Но Айърланд не е имал никакви задръжки при описването на Дримпъл. От „Назад-напред“ става ясно, че новозеландският поет е имал негативно отношение към Макдърмид – той изтъква, че според него шотландецът „бе единственият известен западен интелектуалец, който постъпи отново в комунистическата партия след унгарското въстание от 1956 г.“. Айърланд вкарва в „Културни връзки“ и някои елементи, които липсват в „Ние и Арчи“. В разказа се споменава за тежкото материално състояние на Дримпъл, който се чудел как ще изкара още месец в Лондон, преди да хване самолета за Окланд с Мили. Макдърмид също е живял в мизерия, въпреки че е бил смятан за най-великия шотландски поет след Робърт Бърнс. Положението му се подобрява леко едва през втората половина на ХХ в., когато започва да пътешества из Източния блок на разноски на тамошните власти.

Но цялата тази история, описана от Цветан Стоянов и Кевин Айърланд, в крайна сметка има някакво значение за литературата, тъй като може да е допринесла за решението да се възложи преводът на стиховете на Ботев на младия новозеландски поет. Макар той да подхожда с нежелание към възложената му задача, резултатът от усилията му е налице. Стиховете на Ботев стават известни из целия англоезичен свят, където и днес се споделят основно преводите на Кевин Айърланд. А благодарение на този къртовски труд новозеландецът развива поетическите си заложби и се налага като един от най-обичаните творци в родината си.

Връзката на Макдърмид с България обаче не приключва със скандалния му отказ да преведе стиховете на Ботев. Както установих неотдавна, в неговия архив, който се пази в Националната библиотека на Шотландия, има доста материали, които са интересни за нас. Особено важна е една тетрадка, в която той е превел стихове на Ботев и Смирненски. За съжаление, все още нямам достъп до тези текстове, от които би могло да се разбере кога са написани и дали са по-добри от преводите, направени от Кевин Айърланд.

Владимир Дворецки

Още по темата на сайта ни:

Нови разкрития за преводача на Ботев на английски

Източник: www.evropaworld.eu