„Тенк ю, гудбай“ – разказ от новозеландския писател Морис Шадболт

На снимката: Жени Божилова и Морис Шадболт в Бистрица, октомври 1957 г. Снимката е публикувана в новозеландския вестник Отаго Дейли Таймс
Новозеландският писател Морис Шадболт (1932-2004) е един от най-известните автори в родината си през втората половина на 20-и век. Интересното за нас е, че животът му и литературната му кариера са свързани с България. За това писахме в предишна публикация на нашия сайт: София през 1959 г. – любовен магнит за новозеландски писатели.
Шадболт е първият новозеландски писател, който посещава страната ни. Това става през 1957 г. в рамките на обиколката му из Азия и Европа. В София Шадболт се запознава с преводачката Жени Божилова (1928-2014) – „привлекателна, интелигентна българка“, която преобръща живота му. Дотогава младият писател е верен на съпругата си Гил, която му ражда четири деца и до голяма степен го издържа. Връзката му с Жени обаче го променя напълно – освен че му носи вдъхновение (през 1959 г. издава първия си сборник с разкази „Новозеландците“, който има успех във Великобритания след благоприятна реценция от писателя Алън Силитоу), той става печално известен женкар. Според неговия биограф Филип Темпъл, публикуваният в този сборник разказ „Тенк ю, гудбай“, който Шадболт включва и в по-късна своя книга с избрани произведения, е повлиян от запознанството му с красивата българка. По-късно тя се омъжва за писателя Николай Хайтов.
Както изтъква писятелката Фльор Адкок, след скъсването си с Жени Божилова Шадболт отива в Лондон при жена си, но страда от силна депресия заради раздялата. Очевидно „Тенк ю, гудбай“ описва този ключов момент от връзката им. Макар в разказа никъде да не се споменава България или София, ясно е, че писателят описва нашата столица. Кафенето явно е на Гранд Хотел „България“, от чиито прозорци е можела да се види червената петолъчка над Партийния дом. В разказа Шадболт използва и много български думи и изрази, които е научил у нас (в превода те са изписани с курсив). Интересното е, че в това произведение може да се открият образи (есенните листа по паважа), които използва и неговият най-добър приятел – новозеландският поет Кевин Айърланд, в своето стихотворение „Есен в изгнание“, написано в София през есента на 1959 г. (вижте оригинала и превода в публикацията ни Връзките на новозеландския поет Кевин Айърланд с България). Айърланд, който преведе на английски език много стихотворения на Ботев, Багряна и други наши поети, всъщност идва у нас по покана на Шадболт. Той му носи вестта, че съпругата му отново е бременна, което очевидно ускорява скъсването му с Жени.
Междувременно в София Кевин се влюбва в красивата българка Дона Маринова, предлага й брак и остава у нас за 20 месеца, след което се преселва заедно с нея в Лондон. Нашият сайт посвети серия от публикации на Кевин Айърланд, който си отиде от този свят през май т. г., само два месеца, преди да навърши 90 години.
Владимир Дворецки
„Тенк ю, гудбай“
Морис Шадболт
Те седяха в кафенето с големи прозорци в ъгъла на площада. Отвън тракаха празни трамваи, есенният вятър разпръскваше пъстри листа по жълтите павета, детски колички щъкаха наоколо. Бледите сгради, обграждащи площада, бяха нови и строги. Закрепена над най-високото здание, в ъгъла точно срещу кафенето, червена петолъчка се издигаше на фона на вечерното небе. Двойката току-що бе заела местата си. Мъжът бе слаб и блед, облечен елегантно в костюм с цвят на въглен и пастелна вратовръзка. Изглеждаше нервен. На два пъти, докато чакаха да ги обслужат, той хвърли поглед към часовника си.
– Има време – каза успокояващо момичето. – Много време. Повече от час. Едно такси ще те откара до гарата само за пет минути. Ако това те притеснява.
– Не съм притеснен – каза той неубедително.
– Всичките ти ли куфари отидоха от хотела на гарата? – запита тя. Тя говореше на английски неизразително, почти без акцент.
– Заминаха.
– Добре – каза тя. – Тогава няма защо да се притесняваш, нали така?
– Не – каза той. – За нищо.
– Трябва само да се преместиш до гарата сега – каза тя. – Доста просто e. А по това време утре къде ще бъдеш?
– Не знам. Може би във Виена. Не проучвам подробно разписанията.
– А би трябвало – отбеляза тя. – Пътуването е приключение. Аз бих. Аз бих проучвала разписания през цялото време, докато пътувам – тя направи пауза. – Но пък, – добави тя тъжно, – аз никога не съм пътувала.
– Не.
– След два дена – изчисли момичето – ти ще си в Париж. След три – в Лондон. Пак ще бъдеш сред приятели.
– Моля те – каза той внезапно.
Тя повдигна вежди.
– Моля те, недей – каза той.
Макар да имаше малко клиенти, обслужването бе бавно. Момичето погледна през рамо към стария келнер с посивяла коса, който се движеше методично между масите. След малко тя му улови погледа, и той довтаса любезно до масата им.
– Моля – каза келнерът. Той застана, готов да запише поръчката им с молив.
– Коняк? – каза момичето на своя приятел. – Или ракия?
– Каквото и да е – каза той.
– Една малка бутилка коняк, моля – помоли момичето. Келнерът се оттегли.
Мъжът започна да почуква с пръсти по масата. Момичето си тананикаше леко някаква мелодия, изглеждаше спокойна. Беше дребна, с крехко телосложение, с изразително славянско лице с деликатни черти.
Внезапно тя спря да тананика и, когато се протегна, за да хване нетърпеливата му длан, по ръката й се смъкна масивна златна гривна. За миг настъпи тишина, можеха да чуят, ако пожелаеха, шумоленето на листата по улицата отвън.
– Тогава няма да гледаме към бъдещето – каза тя. – Може би миналото е по-задоволително. Преди два часа…
– Не и за това – каза той рязко.
– Ти си много труден – тя се поколеба. – И, впрочем, това ми напомня, че оставих цигарите си върху леглото. Имаш ли…
Той извади кутия цигари от джоба си и, след като тя си взе една, постави пакета между тях.
– Ти си труден – повтори тя. – Ако не обсъждаме бъдещето или миналото, тогава ни остава само настоящето.
– Само настоящето – съгласи се той.
– А настоящето – каза тя – е винаги толкова трудно да се оправи. То винаги ти убягва, преди да можеш да го обсъдиш. Не е ли така?
Той сякаш не я чуваше.
– Всичко убягва – отбеляза тя тихо.
Келнерът се върна с малка бутилка коняк и две чаши. Постави ги на масата, усмихна се на момичето, и кимна към нейния компаньон.
– Английски – каза той. – Инг-лиш ай спийк – направи впечатляваща пауза. – Хау ду ю ду – произнесе келнерът. – Хау ар ю. Ай лъв ю. Тенк ю гудбай“.
– Виждаш ли – каза момичето. – Той показва, че може да говори английски.
– Кажи му, че го говори добре.
– Много добре“ – каза момичето на келнера.
Той се изсмя, изпълни рязък лек поклон от удоволствие, и се оттегли. „Хау ду ю ду. Ай лъв ю“ – подхилваше се, докато се отдалечаваше.
– Речникът му е ограничен – отбеляза момичето. – Но е адекватен и ефективен.
Мъжът погледна часовника си.
– Имаме още време – каза тя.
Небето притъмняваше. Светлините мигаха над площада. Над високото здание внезапно пламна гигантската червена звезда. От едната страна на площада, който бе затулен от оредяващи дървета, един театър отвори вратите си и се образува опашка. Светлините изписаха думите „Народна култура“ и по-малката дума „Театър“. Нощта се оживяваше, хората се бутаха покрай прозорците на кафенето, над падналите листа. Момичето внимателно наля коняк. Вдигнаха чашите си.
– Наздраве – каза тя, докато отпиваха.
– Наздраве.
– Ти учиш моя език толкова бързо – каза тя на шега. – Жалко, че скоро си отиваш. Още няколко седмици и щеше да говориш като местен човек.
Той замълча.
– Не си доволен – каза тя. – Тази вечер не си доволен от нищо. – Тя отпи от коняка си. – В края на краищата, именно аз би трябвало да съм тъжна. Не е ли така? Стаята ми ще бъде същата. Улиците ми ще бъдат същите. Твоите улици ще бъдат различни. Ти ще си отидеш. Не е ли вярно?
– Не искам да е така – каза той.
– Не?.
– Имам предвид, бих искал да е различно.
– Различно? – каза тя.
– Много различно. Щеше ми се да не бе нужно.
– Няма защо да е нужно. Можеше да останеш. Нямаше да е невъзможно да се уреди.
– Моля те – каза той. – Бъди реалистка.
– О, да – каза тя. Погледна през прозореца към вечерните светлини. – Трябва да сме реалисти. Винаги.
– Моля те – каза той. – Просто се опитваш да се нараниш.
– Опитвам се? – тя се изсмя.
– Правиш го да изглежда по-зле. И за двама ни.
– Може ли да бъде по-зле?
– Имам предвид, че трябва да видиш невъзможността на всичко това.
– Разбира се – каза тя. – Естествено“. – Без да бърза, тя посегна към бутилката и допълни чашите.- Трябва да видя.
– Не може да се убеждаваме, че би могло да е различно.
– Не бях аз, която току-що пожела да бъде различно.
– Това бе начин на изразяване.
– Естествено. Само предположих, че ако имаше предвид това, което каза, щеше да бъде възможно да уредя да останеш. Но нямаше как да знам, че ти нямаше предвид това, което каза, и че това бе само начин на изразяване.
– Виждам, че не ме разбираш – каза той.
– Има трудности. Когато ми говориш, като начин на изразяване – тя огледа прашинка от пепел на покривката и я изтри с пръст. Замълча.
– Защо трябва да бъде по този начин? – запита той.
– Извинявай – каза тя. – Ако аз го правя да изглежда така.
– Ти ставаш толкова студена – каза той.
– Тогава трябва да ми простиш – каза тя.
– Не мисля, че наистина искаш да разбереш.
– Разбирам, че не можеш да останеш. Толкова е просто.
– Освен това, – допълни той, – мястото ми не е тук
– Разбира се. Сега казваш, каквото мислиш. Сега не говориш като начин на изразяване.
– Важно е – каза той.
– Ако искаш да го направиш важно, тогава нека е така. Но ти не си тук по политически причини?
– Ако имаш предвид в пропагандния смисъл, не.
– Тогава вероятно не е толкова важно. Много чужденци живеят тук не по политически причини. Като теб, те са безразлични.
– Ти не говориш за себе си.
– Ако съм аз такава, не е важно. Аз съм човек – тя направи пауза. Ако имаш предвид – как го каза? – в пропагандния смисъл, не съм безразлична.
– А ако имам предвид какъвто и да е друг смисъл?
– Ако имаш предвид, че ми е било нужно, да. Ако имаш предвид, че е било нужно, защото иначе щях да бъда неграмотна и боса в моето село, да. За теб то не е било нужно.
„- А сега?
– Също е нужно. Но това ти вероятно не би го разбрал. Ако някой внезапно открие, че е родител на лошо дете, не бяга. Човек трябва да понесе отговорността си. Някой трябва да поеме отговорност. Това е нужно.
– Риторика – каза той.
– И риториката понякога е нужна.
Този път той замълча.
– Струва ми се, че, при всичко това, за теб е по-важно да не бъдеш нещо, отколкото да бъдеш нещо. Не би ли се съгласил?
– Както кажеш.
– Моля те, не се разстройвай. Имам предвид само това, че ти винаги придаваш най-голямо значение на това да не бъдеш нещо.
– Разбирам те идеално.
– Добре е – каза тя, – че завършваме на тази нота. – Видя, че той пак хвърля поглед към часовника си. – Да, почти е време. На гарата ще има хора, които ще искат да се сбогуват с теб. Те ще пожелаят да ти стиснат ръката. Трябва да им дадеш време и да не ги разочароваш. Няма да дойда на гарата. В края на краищата, какво значи едно сбогуване сред толкова много?
– Няма да дойдеш? – каза той.
– Забележи, че в бутилката остава почти една чаша коняк. Аз ще седя тук и вероятно ще си поръчам порция чушки, за да ги изям с коняка. След това ще тръгна по улиците обратно към моята стая. Вероятно ще слушам радио, или ще почета малко, и после ще дойде време за сън. Ако заспя рано, тогава утре се ще събудя бодра за работа.
– Сигурна ли си? – каза той внезапно. Пресегна се през масата и леко докосна ръката й.
– Сега тръгвай – каза тя, без да го гледа. – Ще ти кажа само правилните неща.
Тя започна да рецитира с равен глас:
– Надявам се, че моята страна ти хареса. Надявам се, че си открил много, което да те е заинтересувало, и си се наслаждавал. Надявам се да напишеш приятни неща за нас, и че, ако трябва да напишеш неприятни неща, ще ги балансираш с приятните. Надявам се…
Тя спря.
– Политика – каза тя внезапно. – Мразя политиката.
– Трябва да си пишем – каза той.
– Ако желаеш – каза тя. – Но не е нужно.
– Обещавам – каза той. Огледа набързо кафенето.
– Трябва да платя – добави той. Само че в този момент нямаше и следа от стария келнер. – Преди аз да…
– Това няма значение. Аз ще платя сметката.
– Настоявам. Имам предвид, че аз…
– Но именно аз съм в позиция да настоявам. И, в края на краищата, нямате ли поговорка – шеговита, естествено – че винаги жената плаща?
Той си сложи палтото.
– Сега си тръгвай – повтори тя. – Тръгни си бързо.
Не вдигна очи, за да види как гърбът му изчезва през вратата на кафенето в нощта. Дори не видя, дали той се обърна, за да я зърне. Чу стъпките му.
След малко тя вдигна глава. Опашката пред театъра бе изчезнала, остъклените порти бяха затворени пред носа на мразовитата нощ. Вятърът бе стихнал и листата шушнеха нежно. Светлините обагряха в студени тонове празния площад. Над високата сграда, над червената звезда, далече в небето се виждаха звезди от по-стар вид.
Тя си напълни чашата и направи знак на келнера.
– Пиперки – една чиния пиперки, моля – каза тя.
Той погледна към празния стол, после към вратата.
– Замина ли си?
– Да – каза тя уморено. – Замина.
Скоро след това келнерът й донесе малка чиния пиперки. Бяха червени и покрити с тънък пласт олио. Тя ги изяде с вилица, бавно, като откъсваше пълните със семенца върхове и махаше отделните семенца от месото. Отхапваше много малки късчета месо наведнъж. От време на време си сръбваше от чашата. Когато свърши, отново повика келнера.
– Сметката, моля – каза тя.
Той застана над нея, за да оправи сметката, като вписа две цифри в бележника си. Откъсна страницата и я постави до нея. Тя внимателно му подаде парите от оръфаното си кожено портмоне, няколко банкноти и монети, с които да плати точно сметката, и до тях малко купче монети като бакшиш. Той й благодари и й помогна да си облече връхната дреха. Това бе светъл, избледнял шлифер, и тя го закопча плътно по тънката си фигура. След това тръгна към вратата.
– Довиждане! – извика тя внезапно към келнера, като се завъртя на плоските си токчета, докато отваряше вратата.
– Довиждане! – отвърна той. След това направи пауза за миг, изглеждаше озадачен, спомни си. – Да – каза той. – Тенк ю, гудбай.
Вратата се затвори, звукът от стъпките й се отдалечи, и докато се навеждаше, за да отсервира, келнерът си говореше сам, като повтаряше отдавнашен урок. „Хау ду ю ду. Ай лъв ю – произнесе нежно. – Тенк ю, гудбай“.
От време на време, като си спомняше нещо, се засмиваше тихо.
Превод от английски: Владимир Дворецки

Актуална снимка на Гранд хотел България, в чието кафене към улицата се развива действието в разказа. Снимката е от профила на хотела във Фейсбук.
Източник: www.evropaworld.eu