Ибан Салдуа /1966/ е испански баски писател, завършил география и история в Университета в Страната на баските, където преподава икономическа история.

Изявява се главно в областта на разказа, автор е на романи и есета, литературна и музикална критика, произведения за деца и юноши. Превеждан е на няколко езика.

Първа негова книга на български е сборникът „Сякаш всичко това се е случило” (Изд.ПЛАМАР, превод: Мария Пачкова), събрал разкази, писани в продължение на 20 години.  

„Всъщност онова, което ни показва Салдуа, е нещо, което малцина автори са способни да постигнат” – пише неговата сънародница Едурне Портела. – „Благодарение на своето богато литературно въображение Салдуа показва плътността на историческото време, в което живее, т.е. той ни превежда през мътното настояще на онези години, преживяванията на ежедневието, емоционалния свят на едно общество, до което получаваме достъп благодарение на различните гласове, в които той се превъплъщава във всеки разказ. Богатството на неговото въображение при изправянето пред толкова сложна тема – като той го прави, настоявам, не от дистанцията на времето, а по време на периода на насилието – успява дори да ни озадачи, в добрия смисъл, защото внася смут в душите ни, а следователно и ни кара да мислим.”

Ибан Салдуа ще бъде в София за представяне на своята книга на български език на 9 ноември в 19 ч., в книжарницата на НБУ в центъра, на ъгъла на ул. „Раковски” и бул. „Васил Левски”.

Публикуваме разказ от книгата „Сякаш всичко това се е случило” със съдействието на преводачката й Мария Пачкова:

В отсрещния бар

Той няма друг избор, освен да се насочи към бара. Когато влиза, усеща леко замайване. Дали да не си поръча един липов чай? Но всъщност на него му се иска да изпие една бира. Усеща гърлото си пресъхнало като пустинята Гоби. Пустинята Гоби, няма що. Майка му все повтаряше, че прекалено много време прекарвал с ония атласи.

– Една бира, моля.

– Светла, червена, тъмна, безалкохолна?..

– А? – тогава той обръща внимание, донякъде смаян, на огромния диспенсър, който се мъдри на тезгяха. – „Келер”.

– Нямаме.

– Ами тогава „Сан Мигел”.

Барманът го удостоява със съчувствен поглед, или поне така му се струва, докато отваря бутилчицата и я побутва към него. Не го пита иска ли чаша.

Трудно му е да реши дали първата глътка му е харесала или не.

Прави му впечатление яркостта на цветовете на телевизора, който заема един от ъглите на бара – образите са изненадващо ясни. Биха могли да са от новини, но звукът е изключен; подобие на латино музика кънти в помещението. Като че ли е прекалено рано, както за новини по телевизията, така и за тормозене на хората с толкова силна музика, но когато поглежда часовника на ръката си, той установява, че екранът е празен; сигурно му се е изтощила батерията. Поглеждайки към този над тезгяха, се убеждава, че действително е прекалено рано, и за едното, и за другото.

Втората глътка му е вече по-вкусна. Усеща, че се връща към себе си.

Той е единственият посетител, докато не влиза момичето; сервитьорът го поздравява доволен – знак, че те често се виждат. Тя си поръчва кафе с мляко и – нещо, което също му се струва странно – препечена филия със зехтин и домат. Не може да разпознае по говора й – латиноамериканка, може би? В лицето е силно гримирана, носи много впита тениска, която оставя пъпа й на показ, и мини пола, която едва покрива едрите й бедра. Да не е някоя курва? За всеки случай пак поглежда към часовника над бара. Прекалено рано е, без съмнение.

Веднага съжалява за това, което е помислил, и си спомня за споровете с Бего и Мачин, когато бяха затворени в онази квартира в Ендай. Бего много се ядосваше на Мачин, когато той защитаваше прибягването до услугите на проститутки. На свой ред, той почти винаги заставаше на страната на Бего, но с удоволствие би придружил Мачин по време на някое негово прескачане до Байона. Понякога, насред тези спорове, изпитваше нужда да изтърси „На двайсет и две години съм, а още съм девствен”. Но се срамуваше и никога не намираше подходящ случай да направи малкото си признание, без да излезе, обаче, че по един или друг начин признава доводите на Мачин.

Той отпива трета глътка от своята „Сан Мигел”. Действително, по-добре да си беше поръчал липов чай.

И в същия момент си спомня. Би трябвало да се обади по телефона. Колкото се може по-скоро.

– Къде е телефонът?

Сервитьорът му отвръща изненадан:

– Нямаме телефон… още от еее, сума ти и време… Когато баща ми прехвърли бара, вече нямаше, така че… – струва му се, че това обяснение не е толкова за него, колкото за латиноамериканското момиче.

Поглежда през витрината наляво и надясно по улицата. Спомня си, че на левия ъгъл, на отсрещния тротоар, имаше кабина, но не вижда и следа от нея. Нито, впрочем, от концесионера на Ситроен, който беше досами нея.

Все по-нервен, той отново пита.

– Кабина ли? Тук някъде? – сервитьорът изглежда още по-смаян. – Не вярвам… Мисля, че е останала някоя при ж.п.гарата, но…

– Ако Ви трябва, мога да Ви услужа с моя – му казва момичето, посочвайки черен плосък апарат на бара, който тя е пипала от време на време. Отговаря й „не” и, след може би прекалено дълго мълчание, усетил колко е бил невъзпитан, той й благодари.

Тогава обръща внимание на новините по телевизията.  Всъщност, той от известно време гледа с крайчеца на окото заглавията, които се появяват и изчезват под водещите и картините, но до момента не ги е осмислил. „Окончателният край на ЕТА.” „Най-важната новина от предаването на оръжието.” „Изявленията на лендакари.” „Сдруженията на жертви считат за недостатъчни и унизителни извиненията на ЕТА”. „Правителството няма да променя политиката за затворите.”

Освен това. „Първите съобщения се потвърждават.” „Мъжът с неадекватно поведение, появил се вчера в бар „Ла Сепа”, е Грегорио Ордониес.” „Без съмнение, това е Йойес”, уверяват говорителите на семейството.” „Източници от болницата в Аликанте засега мълчат. „На същата възраст като в момента на смъртта си.” „Пресконференция на Научно общество „Арансади” по случая със завръщанията.” „В рамките на разумното е да очакваме нови възкръсвания в близките дни, смятат експерти.” „Потвърдено е – първото завръщане, това на М.А.Бланко, стана в мига на официалното разпускане на ЕТА”.

Той се изкушава да попита коя година е в момента. Спомня си за филма „Завръщане от бъдещето”; би казал, че е последният, който е гледал в кино. С Бего и Мачин, в онзи салон в Биариц; на Мачин му се видя върховна глупост. Но не му се налага да пита, защото вижда пред себе си, насред изпълнени с бутилки рафтове, календар на „Кучабанк” с едро изписано 2018 в центъра.

Кучабанк. Май. 2018.

Той оставя на тезгяха няколко монети, изправя се и се обръща към вратата; едва не се сблъсква с току-що влязъл в бара старец. Набързо се извинява и, преди да продължи, като че ли долавя учудено изражение на лицето му. После излиза от бара колкото се може по-бързо. Пресича улицата, но, както се е опасявал, неговият Форд Фиеста го няма. Тогава завива наляво, където преди е била кабината.

В този момент останалите в бара го изгубват от поглед. Сервитьорът тъкмо си е дал сметка, че младежът е платил в песети. Две по двайсет и пет, плюс две по пет. Има въпрос в погледа, който отправя към възрастния мъж, докато му показва монетите.

– Айта, мислиш ли, че този, и той?…

– По дяволите, затова ми се видя познат! Това лице… Аз бях един от първите, които се приближиха тогава; веднага слязох от къщи. Бомба избухна в ръцете му, ето тук, една вечер, преди… еее… Наложи се да поръчаме половин нова витрина.

– Бомба ли? – пита момичето.

– Да. Щял да я слага на един концесионер, ей-тук до нас – нали, айта? И аз си спомням въпросната вечер. После преместиха на друго място магазина с колите…

– Как ли се казваше момчето? Колдо? Хуанкар? Имаше известно време една табела на стената тук отсреща, виждах я всеки ден. Но доста отдавна накараха да я махнат.

Момичето, в същия момент, посочва към телевизора.

– Ох, извинявай – може ли да намалиш малко музиката и да увеличиш звука? Ще дават прогнозата за времето и…

– Ей-сега, Лиляна – отвръща с усмивка сервитьорът. – А за тебе, айта, какво ще е? Както винаги ли?

Лендакари – титла на ръководителя на Баското правителство  – Б.пр.

Айта  – татко /баски/ – Б.пр.

Превод: Мария Пачкова