„Зимна целувка“ -разказ от Валери Кирилов
Валери Кирилов по образование е юрист с интереси в областта на историята и литературата. Има публикации в пресата, сътрудничил е на в. „Българска армия“. Във Военно-исторически сборник е публикувана негова научна студия за войната на България и Византия през 917 г. Занимава се и с рисуване. Илюстрацията към настоящага публикация е негова.
З И М Н А Ц Е Л У В К А
Валери Кирилов
Бе един обикновен учебен ден. Наближаваше Новата 1976 година, а градът сякаш предпразнично бе затрупан от прясно навалял сняг. В двора на училището рояци врабченца се гонеха и чакаха да дойде междучасието, когато децата щяха да им подхвърлят някоя трохичка от закуската си. Тони прилежно подреди учебните си пособия върху масивния, зелен, дървен чин. Учебникът, после тетрадката за работа в клас, тетрадката за домашно, моливите и големия дървен триъгълник. Като всяко момче от втори клас, той много не внимаваше в урока, а си мислеше за междучасието, когато ще направи поредната размяна на разни съкровища с друг ученик. В онези времена в главата на едно момче се въртяха мисли за хубавите стъклени топчета, които тракат в джоба, или за металните колички, с които ще си играе след училище. Едно нещо обаче го разсейваше. На съседния чин седеше едно момиче. За него то бе Момичето, сякаш в класа нямаше други момичета. Тя се открояваше някак с високия си ръст и с интересната си прическа. Това бе Илонка. Тони знаеше, че момичето е унгарка и това и придаваше известен екзотичен чар и тайнственост. Илонка носеше много красиво, карирано палтенце, а косата й бе сплетена на плитки, навити на кок. Лицето и бе с изящни черти, а очилата, които носеше, й придаваха някаква сериозност. Той беше забелязал,че и други момчета в класа хвърляха погледи към момичето. Повечето тайно мечтаеха да седнат на нейния чин, когато другарчето й отсъства. С времето двамата съседи по чин започнаха да си услужват. Той ще я помоли за гумичка, а тя пък – за триъгълника. Това му беше много приятно, защото за него Илонка бе най-личното момиче в класа.
Когато последният училищен звънец удари, той прибра пособията си, метна тежката чанта на гръб и излезе на стръмния път, който водеше към площада с автобусите.
– Тони, искаш ли да си тръгнем заедно, чу той момичешки глас зад гърба си. Когато се обърна, видя, че Илонка го настигаше.
– Ами добре – смотолеви той. Илонка го хвана за ръката и двамата се заизкачваха по заснеженото нанагорнище.
„Сега пък какво иска, не мога да ги разбера момичетата, защо трябва да ме държи за ръката? Ами че то, само момичетата ходят хванати за ръце, ако ме видят други момчета, ще има да ми се подиграват”. Така си мислеше той, но не си отдръпна ръката. Когато минаха покрай една странична уличка, Илонка внезапно спря.
– Искаш ли да отидем ей там, зад онази къща.
– Ама защо, сепна се момчето.
– Искам да ти кажа нещо.
Без повече да се противи, той последва момиченцето в малката, пряка уличка. Застанаха под стряхата, а снегът бе престанал да вали.
– Какво искаш да ми кажеш? – попита нетърпеливо Тони.
Внезапно Илонка го хвана за презрамките на чантата, придърпа го към себе си и го целуна по устните.
– Аз те харесвам – промълви тя, като го гледаше съсредоточено, с плаха усмивка.
Тони замръзна като току-що изваян снежен човек. Неподвижен и безмълвен. След като се окопити, той пое нагоре по пътя. Когато стигнаха до големия разклон, Илонка му каза, че е в другата посока. Тя си пое дъх и сякаш се опита да му каже още нещо, но той някак си за всеки случай се дръпна да не би да му се случи отново „онова”.
– Чао, довиждане – изстреля бързо Илонка, завъртя се и си тръгна.
„Най-после”, с отегчение си каза момчето и пое за вкъщи. Когато отвори входната врата, домашният уют го връхлетя като лавина. В тесния коридор бе станало задръстване като на голямо кръстовище. Майка му се показа с набрашнени ръце, в този момент от другата стая се появи и бабата, която носеше голямо кълбо прежда. От другата стая пък се показа по-голямата му сестричка, с дебела книга под мишница. Докато събуваше ботушките си, големият оранжев котарак с един скок се метна на гърдите му.
Следобедът премина в лапане на курабийки с локум и игри с котарака. Тони обаче все си мислеше за случката.
„Никак не ми хареса, ами че тя целувката по устата била много горчива! Какво ли разбират момичетата, в клас само си шепнат на уше или пък си разменят бележки. Нищо не разбират те от мъжки работи. Друго си е да стреляш с прашка от вътрешна автомобилна гума, да имаш колички Матчбокс , или пък да си купил от стрелбището дъвки „Нагомет” с рисувани картинки на футболисти. ..”
Денят превали, дойде времето, когато цялото семейство седна пред големия черно-бял телевизор. Малчуганът реши да погледа малко от игралния филм след новините. Дали филмът бе за пирати, за индианци, за приключения и битки ?? Нее, просто някакъв любовен филм. Скука. По едно време, внукът се обърна към баба си:
– Бабо, кажи ми, обаче честно, кога ще си ходиш?
– Смятам да си тръгна в петък – отговори баба му.
– Браво, ама да не ме лъжеш!
Точно в този момент, момчето зърна на екрана как двамата главни герои, мъж и жена, се целуват по устните.
Тогава той не издържа и попита родителите си:
– Ама защо възрастните по филмите все се целуват?
– Като пораснеш, ще разбереш, важно отговори баща му.
„Ще има да вземат! – закани се Тони. Целувките много горчат и хич нямам намерение да стана възрастен”…
Неделният ден мина в игри и писане на домашни. Дойде понеделник. Пак.
Както обикновено, героят на тази история започна прилежно да подрежда пособията на чина си. Удари звънецът за влизане в час, когато в стаята влезе класната ръководителка, другарката Костова. До нея имаше едно момиченце, което гледаше малко уплашено.
– Ученици, това е новото ви другарче.
Момиченцето внимателно пристъпи и седна на съседния чин.
Тогава Тони стреснато видя, че на този чин мястото бе празно. Мястото на Илонка. Мястото, което зае новата ученичка. Някой от класа попита:
– Другарко Костова, а Илонка да не е болна?
– Не, Илонка вече няма да учи в нашия клас. Наложи се да се премести в друго училище.
Когато чу това, момчето усети, че нещо в него не е наред. Сърчицето му заби бързо като на врабче, а пръстите му огъваха кадастрона на една от тетрадките.
Учебните занятия приключиха и той пое по заледеното нанагорнище. Беше отказал да се включи в обичайната игра със снежни топки. Когато мина покрай онази малка, странична уличка, момчето се поспря за миг.
Отиде под стряхата и се загледа в полуизтритите стъпки в снега. Може би това бяха нейните стъпки.
Баща му беше казал, че трябва да порасне, за да разбере защо възрастните се целуват. Сега той знаеше. Той разбра, че понякога и най-горчивите неща, животът ги превръща в нещо толкова сладко, в нещо толкова скъпо и ценно….
Когато си тръгна, неусетно заваля нов сняг. Той постепенно застла с бялата си пелена следите от стъпки под малката стряха.
Още от автора на сайта ни:
„Куфарът и времето“ – разказ от Валери Кирилов
„Орфеева приказка“ от Валери Кирилов
„Паметта на дърветата“ от Валери Кирилов
Източник: www.evropaworld.eu