Интервю с харизматичния словашки книгоиздател Коломан Кертеш Багала

Неотдавна, във връзка с представянето на излезлите две преведени на български от словашки книги „В името на бащата” и  „Голямата любов” (вж. „Митове и истини за словашкия писател Бала” от 26.09 т. г. и  „Непоисканата и поисканата прошка на един егоцентричен грешник” от 28.10. т.г.-  и двете в нашия сайт), у нас гостуваха авторът им и книгоиздателят на словашките издания Коломан Кертеш Багала. Една изключително интересна личност. Повече от 30 години той издава само словашка литература в издателството си ККБагала, където са направили своя дебют едни от най-значимите съвременни словашки автори. Да не говорим за многократните литературни награди, с които са били отличавани те в неговите издания. Само един пример: в тазгодишния конкурс за най-престижната словашка литературна награда  Anasoft litera (между другото с финансово изражение 10 000 евро) от петте финалисти, четирима бяха от  ККБагала, от които Станислав Ракус получи високия приз за романа си „Жалостивост”. Багала е основател и на най-популярния ежегоден национален литературен конкурс „Разказ”. Благодарение на ползотворната посредническа дейност на ККБагала имаме възможност да се докоснем до някои от най-добрите образци на съвременната словашка литература. Например, освен споменатите в началото два романа на Бала: „В името на бащата”(с наградата Anasoft litera за 2012 г.) и „Голямата любов”, така също и романа на Моника Компаникова „Петата лодка” (отново с   Anasoft litera, и в добавка с  европейската нaграда за литература за 2011 г.). (Повече за тази книга можете да научите от рецензията „Романът „Петата лодка”и търговията със семейни чувства”от 04.06,2018 г.на нашия сайт). И  трите книги са в превод на Асен Милчев и са издадени  в семейното му издателство „Безсмъртни мисли”.  

Снимката вляво е от литературна вечер в галерия „Контраст“ в София на 21 септември 2022, която се проведе в рамките на Дните на словашката култура. Тогава се състоя премиерата на преведените на български книги на словашкия писател Бала  „В името на бащата” (2021) и „Голямата любов” (2022). В срещата участваха словашкият книгоиздател Коломан Кертеш Багала (вляво), авторът Бала (третият отляво надясно), преводачът и книгоиздател Асен Милчев (вдясно). 

Още снимки от това събитие може да видите тук.

На основната снимка към настоящата публикация: книгоиздателят Коломан Кертеш Багала с наградения с най-голямата словашка литературна награда Anasoft litera роман за 2022 г. „Жалостивост” на Станислав Ракус, издаден в неговото издателство ККБагала.

Предлагаме ви интервюто на журналиста Давид Жак в сайта actuality.sk с книгоиздателя. То привлича внимание с изказаните от него мисли, които се отнасят до голяма степен и за състоянието на нашето книгоиздаване и култура и отношението към тях.

От интервюто с Коломан Кертеш Багала може да научите:

• Как е дошъл до идеята да основе собствено издателство
• Защо е решил да издава само словашка литература
• Как протича подборът на текстовете за конкурса „Разказ”
• Дали пандемията е повлияла върху авторите на книги
• Какъв е интересът към културата и изкуството в словашкото общество
• Какво възнамерява да промени в издателството си

Вие сте не само издател, но и ревностен читател.  Кога почувствахте влечение към книгите?

Откакто се помня, винаги съм бил книжен плъх и съм чел множество литература. След революцията (става дума за разпадането на съветския блок – бел. прев.) заедно с двама мои състуденти започнахме да издаваме списание.

Тази работа много ми хареса и така започнах да си съставям свой собствен издателски план. Обаче нямах големи амбиции. През първата година издадох само една книжка, след година-две дейността ми се разрасна.

Издавате книги вече 30 години. Как бихте оценили този период?

За мен това не е професия, а начин на живот. Правя го по-дълго от половината ми съзнателен живот. Профилът ми е строго определен. Посветил съм се на съвременната словашка литература. Издал съм над 500 заглавия. Това приемам като свое лично дело.  Издателските си планове съставям сам, без да се съветвам с никого, тъй като нямам кръг от служители. Работя самостоятелно. Определям работата си като част от препитанието си.

Посветили сте се изключително на словашката литературата? 

Следя внимателно и съвременната чешка литература. Подсъзнателно я сравнявам със съвременната словашка. После чета книги, които имат широк отзвук по света, и търся любимото си четиво.

След разпада на социализма сте основали собствена фирма, чрез която сте започнали да търгувате с плочи и книги. Как дойдохте до тази идея?

Реших, че след социализма вече ще работя само това, което искам. Тъй като музиката и литературата бяха мое хоби, си казах, че ще започна да продавам  плочи. Най-напред ги излагах върху одеяло в мазето. По-късно имах малко магазинче, което постепенно се разрастваше.

„Музикалната” ми търговия се развиваше. После от печалбата издавах книги. И така, всъщност разчитах, че ще бъда по своему самозадоволяващ се. За съжаление след четири години музикалното магазинче фалира. Оттогава съм се отдал само на литературата и се стремя да изкарвам прехраната си единствено чрез нея.

Известен сте с това, че давате възможност за авторски дебюти. Как ги подбирате? Решаващ ли е личният ви вкус, или се опирате по-скоро на интуицията си?

Започнах като издател на мои връстници. Бях млад човек, затова издавах книжките на млади автори. През втората половина на 90-те години се обърнах и към утвърдени писатели, които уважавах.

Дори предложих сътрудничество и на Душан Митана (1946 – 2019), много популярен словашки писател – бел. прев), на когото издадох няколко произведения. А така също и на Иван Кадлечик, който беше също емблематичен автор. Работих с него чак до смъртта му.

Водих разговори даже с Милан Ласица (1946 – 2019) и Юлиус Сатински (хора с многобройни артистични и художествени дарби, включително и писатели – бел. прев.) и Ян Йоханидес (1934 – 2008) – (известен прозаик, драматург и есеист – бел. прев.). Това бяха автори,чиито произведения много ми харесваха и исках да ги включа в каталога си. Все така обаче през цялото време съсредоточавах вниманието си върху литературата на моите връстници, а и на младите автори. Наистина остарявам, а те вече започват да бъдат активни около двайсетте.

И така, разчитате на собствената си интуиция?

Постъпващите ръкописи са по мой избор. Както вече казах,сам си съставям издателките планове, за които нося отговорност. Постепенно издателството ми стана относително известно, тъй като получаваше награди за дебют, премии от Литературния фонд и други награди. Така привлякох вниманието на начинаещите, които все по-често започнаха да ми предлагат работите си.

Кой е предпочитаният ви литературен жанр за издаване?

Прозаичните творби съставляват 95 процента от изданията ми. От време на време съм публикувал и някои литературно-критически или есеистични произведения. Но най-вече издавам автори, които създават проза, това е моята област.

От 1966 г. ежегодно провеждате националния литературен конкурс „Разказ” и издавате сборник от печелившите участници. Как възникна идеята за този конкурс?

Отначало пусках на книжния пазар много малко книги, така че си казах, че ще опитам да извърша подбор. Обявих литературния конкурс „Разказ”, тъй като считам разказа за „кралския жанр”. Изисква много литературно умение в малък обем. Който иска да бъде писател, трябва да го владее.

Реших да създам конкурс и да се посветя само на авторите, които достигнат до финала. А това решава жури от професионални писатели. Така издирвам нови имена вече 26 години.

Всяка година се появяват около десетима нови автори, които ми дават да прочета нещо от тях. Ако ми хареса, работим над текста. Това обаче не означава, че създаденото от тях ще излезе моментално, може да трае две или три години.

Подготвяте ли и други конкурси или проекти за откриване на млади таланти?

За десетгодишнината от конкурса „Разказ” исках да си доставя радост и така обявих конкурса „Роман 2006”. През първото десетилетие на съвременната словашка литература тя не беше особено развита по отношение на стиловете, жанровете и видовете. Сега ситуацията се нормализира и изглежда, че пишещите хора прибягват до различни литературни видове.

Днес по книжарниците ще намерите словашка фантастика, исторически или експериментални романи. Конкурсът „Роман” събуди голям интерес. Кандидатстваха 97 ръкописа, от които журито класира за финала 10, а освен това бяха присъдени още три награди. По това време такава масовост бе нещо извънредно. През следващата година излязоха осем нови романа.

Продължава ли конкурсът „Роман”?

За 20-та годишнина на „Разказ” не успях да намеря спонсори за толкова голям литературен конкурс. Вярвам, че ще успея за 30-тата годишнина.

Обявявате ли и други литературни конкурси?

За 15-та годишнина на „Разказ” исках да обявя и подобен литературен конкурс за поезия. Това стана през 2009 г. и с всяка следваща той се разраства.  Сега вече е международен проект. Казва се „Стихове CZ/SK” . В него членовете на журито са от Чехия и Словакия, а участниците са автори от тези две страни. След няколко години този литературен конкурс се отдели и сега вече го ръководи гражданското сдружение „Литературен клуб”, на което някога бях председател, а сега съм само член. И този конкурс все  така се провежда. В момента единственият проект, който съм решил да продължи, е „Разказ”.

Изненадан ли сте, че броят на участниците в „Разказ” нараства всяка година?

Не са чак толкова много. В последно време има низходяща тенденция. През първата година бяха приети 907 работи, а сме имали и 1300. Но това беше през 90-те, когато нямаше големи възможности да се публикува и почти не съществуваха литературни списания за това.  Тогава младите автори използваха институцията „Разказ”, която им помагаше да влязат в литературата.

По-късно броят на желаещите намаля, защото възникна аналогичен литературен конкурс за фентази и научна фантастика. По определен начин се предефинира кой участник къде трябва да изпраща творбата си. Създаде се впечатление, че изобилстваше от автори, които имаха успех и в двата конкурса – „Разказ” и „Фантастика”.

Председателката на журито Ивана Гибова написа, че тази година  оценяването на разказите е било много трудно. Повечето от текстовете изненадали с качествата и професионалното умение на авторите. Дали сте добивали противоположни впечатления от  конкурса в някоя от предишните години?  

Литературата е непредвидима, В изкуството веднъж ти се получава, друг път – не. Става дума за индивидуално постижение на човека.  Не може да се каже за някого, който пише, че ще създава само качествени текстове.

Изненадващо, тази година до втория кръг достигнаха цели 90 работи. През други години са постъпвали по-малко. Имали сме и такива, когато до втория кръг са се класирали 20, от които са наградени 11.

Журито винаги взема решенията си според собствените си критерии и подбира най-добрите според тях текстове. Независимо дали са 20 или 90 разкази. Повишеният брой работи свидетелства, че на литературата се посвещават все повече талантливи хора. Радостно е, че вече почти не се срещат експериментатори, за които това е някакъв случаен, неуспешен опит, че някой ще си напише семейна историйка, или ще опише някаква случка и си мисли, че от него веднага ще стане писател. По-скоро е обратното. Трябва да притежаваш творческа дарба, за да можеш да откриеш такъв сюжет, който да заинтригува читателите.

Подлагате ли всяка книга за публикуване на контрол от ваша страна? Как става при журирането на „Разказ”? И там ли имате последната дума?

Не. Аз съм само гарант, че журито ще получи анонимен текст. Процедурата е позната: там фигурира единствено заглавието на разказа и номер, по който може да се идентифицира авторът. Когато дойде пликът, работите получават цифров код. Данните за автора, адреса и телефона слагаме в отделен плик. В деня, когато се обявяват резултатите, сравняваме цифрите и откриваме кой разказ на кого е.

Журито съди анонимно и автономно. Заставам зад решението им, тъй като знам, че хората, които оценяват конкурсните работи, приемат  литературата на сериозно и мога да разчитам на тях. Те не ги четат заради хонорара, който често е мизерен. Не са там, за да могат евентуално да покровителстват свои протежета, тъй като не знаят кого оценяват.

През тази година първо място в конкурса спечели 23-годишният студент Кристиан Лазарчик с текста си Self-help (Самопомощ). В него авторът пише за психическите отклонения, за проблемите на младите или по теми табу. Виждате ли някакъв потенциал в творбата му?

Кристиан Лазарчик бе награден още миналата година в „Разказ”, а тази година победи с подобна  тематика. Журито прецени, че неговата работа бе най-качествена. Всеки награден автор или авторка получават автоматично предположение от мен като издател. Ако имат готов ръкопис, може да ми го изпратят и аз ще преценя дали ще го издам.

Засега още не съм получил такъв ръкопис, но постоянно очаквам. Едва по-късно ще мога да се изкажа дали в него има някакъв потенциал. Мисля си обаче, че разказите от сегашния конкурс ще се запечатат в съзнанието на читателите.

През последните две години Словакия беше постигната от пандемия, изживяваме рекордна инфлация, в момента омразата към малцинствата е постоянна тема. Това отрази ли се в разказите, които получихте за конкурса?

Определено. Между другото и миналогодишните конкурсни работи бяха повлияни от локдауна. Както и от пандемията, но това оценяваше единствено журито. Аз чета само наградените десет разкази. В едни от тях бе само загатнато за новата обстановка, а в други това беше основна тема. Мисля си, че художествените творби в този нетипичен период бяха белязани. Най-малкото като начин на мислене.

Привлече ли вниманието ви някой текст поради актуалността си или начина на неговата разработка?

Всеки разказ е специфичен. Свидетелства над какво са размишлявали авторите, какво искат да предадат на читателите, над което те от своя страна да размишляват? Това, дали са ми харесвали, ще може да се отсъди след няколко години, след книжния дебют на съответните автори.

Вие сте един от малкото книгоиздатели, които издават само домашни автори. Обръщат ли достатъчно внимание медиите на словашката литература или на културата изобщо, например под формата на рецензии?

Ще се позова на собствения си опит. Около 1997 г. изготвях литературното приложение на всекидневника „Правда”. След година ми казаха, че няма средства да се финансира този проект. От 2012 г. започнах да правя литературното приложение на всекидневника СМЕ. Всяка седмица публикувахме по един разказ. Но и тази рубрика някак си се загуби. После се върнах в „Правда”. От две страници литературното приложение стана четири. В него имаше място за различни литературни видове. За съжаление, след четири години това приключи. Сега вече никоя печатна медия не публикува литературни творби.

Бях редактор на литературна рубрика, тъй като имах непрестанен досег с нови автори и произведения. Главно чрез моя конкурс. За мен бе естествено да се стремя да публикувам най-добрите творби.

В такъв случай има ли интерес от това?

Мисля, че сега вече не. За първата книга, която издадох на непознатия 19-годишен дебютант Томаш Хорват (вече утвърдено име – бел. прев.), излязоха 18 пълноценни рецензии. После интересът започна да спада. За реномиран автор излизаха примерно 10 рецензии, а за новак – 3 или 4.

Днес обаче е голям проблем да се достигне дори до 1 или 2 рецензии. Всекидневниците нямат обособени самостоятелни рубрики. Ако въпреки всичко нещо излезе, то ще е PR статия.

Става така, че в Словакия книгите нямат почти никакъв отглас. Внимание  получават едва когато се спечели някаква награда в чужбина, или бъдат издадени в реномирани издателства. Едва тогава ще бъдат забелязани и в Словакия. Ситуацията е страшна.

Ако някои медии се оправдават с това, че трябва да публикуват информация и статии, каквито изискват читателите, ще кажа само едно: всяка медия би трябвало да се гордее, че може да представи най-добрата словашка литература.

Ценим ли културата си?

Не бива само да се удряме в гърдите, че сме национално издигнати и  словаците са нещо повече от другите, а при това да неглижираме изкуството си и качествените постижения и въобще да не ги пропагандираме,тъй като това засягало само няколко процента от населението.

Не бива и някой да ми казва какво трябва да правя и че трябва да се посвещавам само на словашката литература. Решил съм го, а чрез дейността си постепенно дойдох до заключението,че това умея да върша. И очевидно го правя не толкова зле, тъй като книгите, които съм издал, се ценят и след години.

В едно интервю за СМЕ казахте, че живеете, за да служите само на себе си и своите убеждения. Това ли е основната причина да се ориентирате изключително към словашката литература? Или по-скоро е причината, заради която и след 30 години все така издавате книги? 

Ще повторя: изглежда, че не го правя лошо. Не го възприемам дали ще имам печалба от това, или дали обществеността го очаква. Не, аз предлагам на обществото най-качествените автори и произведения. Това, че други не го правят и се насочват към други литературни или художествени цели, или целта им е печалбата, това е извън моите ценностни критерии.

Да се върнем към рецензиите. Когато човек трябва да напише рецензия, това означава, че е необходимо задълбочено да прочете книгата. Не бива да го направи  така „отгоре-отгоре”, или информативно, затова тази дейност отнема няколко часа. Още часове се необходими за написването на рецензията, за да се резюмират на ограничена площ разсъжденията и оценката. За тази работа човек получава хонорар между 17 и 23 евро.

Но рецензията не бива да се върши само заради финансите, а и за вътрешно удовлетворение. Много хора се смятат за активни читатели и имат добри идеи, но не се захващат заради тези 17 евро. Затова запазват мнението за себе си, за което съжалявам.

Притежавам някакъв литературен вкус и се стремя да го предложа и на други читатели. Това определям като житейска философия.

Каква е възприемчивостта на изкуството в обществото?

Много низка и незадоволителна. Това обаче не е само следствие на това, че медиите, които би трябвало да се посвещават на качествените домашни творби, не го правят. Ако няма предлагане, няма да има и търсене.

Каните ли се да извършите някакви промени във вашето издателство, респективно какви планове имате за бъдещето?

Пандемията от коронавирус ликвидира малките фирми и малките издатели, какъвто съм аз. Много от тях фалираха или поне ограничиха дейността си. Аз избрах пътя да издавам по-малко. И наистина, през миналата година „бял свят” видяха само 4 нови прозаични книги, но те всички бяха между петте най-добри в Словакия. (Както казахме вече една от тях – „Жалостивост” на Станислав Ракус спечели най-голямата литературна награда на Словакия – Anasoft litera за 2022 г. – бел. прев.)

По-късно за 30-та годишнина на издателството пуснах поредица от 6 книги на реномирани писатели, които имат зад гърба си множество издания, но са дебютирали при мен. Дори тази поредица спечели Националната награда за дизайн. Всичко това обаче за мен е минало.

Живея с настоящето, Чудесно е, че спечелих награда, но не мечтая да получавам награда след награда. Имам едно желание: да мога да работя това, което е в моята област. Това означава да чета ръкописи, един след друг, да редактирам и ги приготвям за издаване. Такъв е начинът ми на живот. И не желая да върша нищо друго.

Преведе от словашки: Асен Милчев

Източник: actuality.sk