Коледна история II – разказ от Дейвид Кларк

Публикувано:
11:46ч / 21.12.2019г
Брой прочитания:
430
Брой коментари:
0

Дейвид Кларк е британски бизнесмен, който познава добре България, живял е 12 години в страната ни. Пише разкази и стихове. При пребиваването си в София е публикувал в различни наши издания. Колумнист на в. „Sofia Echo“. Има награда за разказ от сп. „Мениджър“. В момента живее в Англия и изпраща свои разкази на англоезичното издание за британци в столицата „Sofia Globe“. Женен е за българка, Галя Кларк, чиито разкази познавате от нашия сайт. Дейвид членува в Клуба на пишещи в Хедърсет, Норфолк, и публикува в местни издания като „Village people“.

Днес ви предлагаме неговия разказ

Коледна история II

Дейвид Кларк

Николай си припяваше тихичко, много се въълнуваше, тъй като най-накрая бе в родината си, на път за дома за Коледа. Гърлото му бе свито и когато наближи границата, сълзи потекоха по лицето му. Той с нетърпение очакваше гостоприемството на майка си и приятелите си за добре дошъл, в малкото си село, кацнало нависоко в Родопите. Колко истории има да им разказва! Представяше си как седи с приятелите си в уютното кафе, близо до огъня от камината. Те бодват шопска салата и пият ракия, разказват си случки от тези две години, истории на триумфи и провали, но този път той е в центъра на разговора, всеки  го пита за живота му в Германия, такава далечна и чудесна държава в очите на неговите приятели от село. Николай бе по-малкия син на селския дърводелец, беше упорит в учението, учеше здраво за да спечели място в Софийския университет за специалността Компютърни науки. Той завърши блестящо и се кълнеше пред себе си, че не иска да си губи уменията и знанието в неговата страна, където плащат толкова малко и възможностите са ограничени. Ще отиде в чужбина и там ще упражнява придобитите си умения, там ще започне нов живот.

 

Опелът мъркаше по пътя, пръскайки кал през многото локви и дупки. От черното, заплашително небе валеше проливен дъжд. Вероятно щеше да обърне на сняг, когато колата се заизкачва в планината.  Все пак, малката кола за която бе спестявал  първите години в странство,  бе в добра кондиция. Той спря по пътя за да купи вериги за гумитев случай на нужда.

 

Можеше да види вече планината, гледката го развълнува още повече,  връхлетяха го спомени за детството с приятелите и семействата им. Беше труден живот, но те бяха задружни и си помагаха един на друг.  Колата се изкачваше все по-високо, но дъждът обърна на сняг както Николай бе предположил. Притъмняваше и видимостта бе ограничена – до жълтите светлини – всичко, което успяваше да види, бе завихрящия се сняг. Добре, че познаваше планината, не беше добре да е навън сега по непознати  пътища.

 

Моторът  ръмжеше, колата бавно пълзеше по планинския път.  Селото бе наблизо вече, сега би трябвало да внимава още повече да се обърка и да тръгне в погрешна посока в тъмното. Пътят над стария мост бе доста по нататък и щеще да му удължи времето до селото най-малко с половин час. Изведнъж от снега и мъглата се появиха очертанията на мъж. Той стоеше на кръстопътя , махайки на Николай да поеме по стария път.  През пролуката, изчистена от  чистачките,  Николай видя, че това е старият Петър Пенков, полицая в селото. Можа ясно да види червения белег  на лицето му, от който му излезе прякора „Белязаният“. Николай му помаха и зави по стария път. Изглежда имаше проблем по новия мост , нормално бе, че Петър регулираше движението, той винаги сериозно изпълняваше дълга си. Николай го помнеше като много добър полицай, винаги честен, но и суров, понякога му плесваше един по врата, когато Николай правеше бели като малък. Той си спомни, че веднъж едни мъже дойдоха от друго село да празнуват имен ден, изпиха много ракия, сбиха се в кафето и когато Петър опита да ги спре, Николай отиде и застана до него, така им показа, че е на негова страна, че Петър не е сам. Така Николай спаси Петър от побой. След като обаче другоселците си тръгнаха, Петър само му кимна в знак на благодарност, без думи, и никога не спомена за този инцидент, нито пък върна благодарността си с услуги. Николай бе радостен, че видя Петър в тъмната нощ, същият строг безкомпромисен поглед, същата посветеност на дълга, вероятно скоро му предстоеше пенсиониране.

 

Доста по-дълго му отне да кара по стария път – докато стигне до майчината къща в селото, вече бе много изморен. Майка му, изглежда бе видяла светлините от фаровете, тъй като бе изскочила пред къщата и го викаше по име.

– Толкова се притесних, станала е ужасна катастрофа на новия мост и себоях, че ще налетиш там, в тъмното и снега и ще бъдеш ранен или убит..

– Нямаше никакъв проблем, Петър беше на кръстопътя, насочваше движението

– Петър! Ахна майка му – „Не може да бъде! Той умря точно преди година на този ден! –

– Но аз му видях лицето, белегът, суровият поглед, той ми махаше!!!

– Не..Аз току що се върнах от помена на гроба на Петър..

Николай спря в шок. Петър бе дошъл за последно, да му каже „Благодаря“.

 

Превод от английски: Галя Кларк

 

Още от автора на сайта ни:

„Созополският плаж“ – импресия от Дейвид Кларк

„Промяна в селото“ – есе от Дейвид Кларк

Коледна история – разказ от Дейвид Кларк

„Сняг в София“ от Дейвид Кларк

Източник: www.evropaworld.eu