“Мастило“ на Дани Бойл откри Синелибри 2026
Афиш на филма „Мастило“ Снимка: Синелибри
Софийската публика получи невероятната възможност да види снощи, 15 октомври, новия игрален филм „Мастило“ на прочутия британски режисьор Дани Бойл (създател на „Трейнспотинг“, „Плажът“ и „Беднякът милионер“), при откриването на тазгодишното 12-о издание на кинолитературния фестивал Синелибри 2026. Тази единствена прожекция в България изпревари с няколко месеца официалната премиера на лентата в САЩ (на 11 декември) и във Великобритания (на 8 януари 2027 г.). Досега „Мастило“ бе показван само на кинофестивала във Венеция през септември, където се състезаваше за „Златния лъв“, и този понеделник, 12 октомври, на Лондонския филмов фестивал.
Момент от откриването на „Синелибри“ Снимка: Гергина Дворецка
Филмът на Дани Бойл безспорно заслужаваше основното си място в програмата на Синелибри 2026 не само заради огромния авторитет на режисьора, носител на „Оскар“, на „Златен глобус“, на „Праймтайм Еми“ и на две награди „Бафта“. „Мастило“ е екранизация на едноименната пиеса на британския драматург Джеймс Греъм, който е и сценарист на лентата. Тя е била поставяна през 2017 г. и на лондонския Уест Енд, и на Бродуей в Ню Йорк, под режисурата на Рупърт Гулд. За съжаление, театралният й живот не е надвишавал четири месеца. Казвам „за съжаление“, защото сюжетът е много актуален – в пиесата (и във филма) се разказва за създаването на сензационния британски таблоид „Сън“, който от западнало издание през 1969 г. се превръща в най-тиражния вестник на света (поне на Запад) благодарение на новия си собственик – печално известният медиен магнат Рупърт Мърдок, и главния редактор Лари Лам. Това е истинска медийна революция, която от една страна разчупва стереотипите във вестникарството, но от друга създава болезнени морално-етични проблеми. Как може при гоненето на все по-високи тиражи да се подменят сериозните новини с гръмки заглавия, последвани от разкази със съмнителна стойност? И дали правото на информираност защитава нахлуването в личното пространство, включително и на самите журналисти? Тези дилеми си хармонират чудесно с мотото на тазгодишния фестивал Синелибри – „Цивилизация на зрелището“.
Кадър от филма Снимка: Синелибри
„Мастило“ също би могъл да се определи като зрелищен филм, но той е насочен не към стандартната кинопублика, а към мислещите зрители. Динамиката на кадрите е главозамайваща, актьорските превъплъщения се разгръщат на фона на аудиовизуалната среда на Лондон през 60-те и 70-те години на ХХ век, като са използвани и архивни снимки, „съживени“ с изкуствен интелект. И макар художествените и нравствените позиции на създателите на лентата да са недвусмислени, все пак създадените образи не са само негативни. Това важи най-вече за изпълнителя на главната роля – ДжакО’Конъл, който умело разкрива човешката и професионалната драма на главния редактор Лари Лам. Той се съгласява с изкусителната оферта на Мърдок (в изпълнението на Гай Пиърс), който му предлага огромна сума и редакционна независимост, до голяма степен и за да натрие носа на бившия си шеф от тогавашния лидер по тиражи „Дейли мирър“ Хю Къдлип. Ролята на последния се изпълнява от Бърти Карвел, който пък се превъплъщава в Мърдок в театралната версия на „Мастило“ в Лондон и Ню Йорк. Всъщност, единственият образ във филма, който не отговаря на действителността, е този на репортерката Джулс Дейвис, която е и любовница на Лари Лам. Нейната роля, която е амалгама от различни журналистки от „Флийт стрийт“ по онова време, е поверена на Клер Фой, носителка на наградите „Златен глобус“ и „Еми“ за превъплъщението си в кралица Елизабет II в сериала„Короната“.
Сред запомнящите се епизоди от „Мастило“ се откроява отвличането за откуп на съпругата на заместника на Мърдок – сър Алик Маккей (Джонатан Хайд). Решението на Лари Лам да направи от този инцидент новина за първа страница му създава много конфликти и с полицията, която не е разследвала подобен случай от 800 години, и със собственика на „Сън“, и с печатарските синдикати. В края на краищата, сензацията вдига тиража на вестника до над 2,5 млн. екземпляра и помага да се заловят похитителите, но на висока цена, неизмерима с пари…
Друга важна сюжетна линия е създаването на „запазената марка“ на „Сън“ – снимката с разголено момиче на трета страница. В „Мастило“ се проследява появата на тази спорна практика, която всъщност е продължение на по-прикрити тенденции в други британски вестници. В редакцията на „Сън“ тя започва с овластяването на журналистките, които започват да налагат своите разбирания за това, какво искат жените. Парадоксално, но тази феминистка политика довежда до привличането на голям брой красиви момичета, които са готови на всичко, за да станат популярни. За първата годишнина на таблоида е публикувана снимка на откровено разголена жена. Така е отварена кутията на Пандора… Сър Лари Лам обаче бива отстранен от поста си от Мърдок едва през 80-те години, когато е на върха на славата си, с аргумента, че предстои битка със синдикатите, за която е необходим по-борбен главен редактор. Малко преди финалните надписи на филма се появяват снимки на двамата опоненти. Под фотографията на сър Лари Лам пише „1929-2000“, а на Мърдок – „1931“.
Финал на прожекцията на „Мастило“ при откриването на Синелибри 2026 Снимка: Владимир Дворецки
Тъй като съм работил в различни вестници още от 1985 г., филмът „Мастило“ ми беше много интересен. Разбира се, нямаше как да знам историята за създаването на „Сън“, макар през последния четвърт век да преглеждах редовно онлайн версията на този таблоид. Борбата на Мърдок с дотогава всесилните британски печатарски синдикати обаче ми бе добре известна, тъй като бе редовно отразявана от българските вестници още преди 1989 г. – естествено, проявявайки солидарност с „трудещите се на Острова“. С една по-различна гледна точка се запознах, когато превеждах мемоарите на новозеландския поет и преводач Кевин Айърланд (1933-2023), който е работил близо 20 години като коректор във в. „Таймс“. Към края на вестникарския му период престижното издание било закупено от Мърдок. Кевин описва подробно закостенелите нрави и корупционните практики на печатарските синдикати, които били победени от медийния магнат. Но поетът, превел стиховете на Ботев, Багряна и други наши творци на английски, проявил благоразумие и приел предложеното му солидно обезщетение за напускане, за разлика от колегите му от „Таймс“, които решили да се борят с Мърдок и изгубили всичко.
В заклочение, трябва да изтъкна, че „Мастило“ е добър филм, но не е на нивото на предишните шедьоври на Дани Бойл. Макар да повдига важни въпроси за журналистическата етика и за цената на успеха, лентата се гледа трудно поради твърде бързия ритъм и мрачния фон. Превъплъщенията на изпълнителите обаче са на равнището на най-доброто от британската актьорска школа.
Автор: Владимир Дворецки
Още по темата на сайта ни:
Източник: www.evropaworld.eu