Премиера в галерия „Мисията“ (отляво надясно: Гергина Дворецка – редактор на книгата и председател на фодация „Европа и светът“, Владимир Дворецки – преводач на книгата, Снежана Йовева-Димитрова – директор на Държавния културен институт към министъра на външните работи

На 31 май 2024 г. в столичната галерия „Мисията“ на Държавния културен институт към министъра на външните работи бе представено българското издание на мемоарната книга на новозеландския поет Кевин Айърланд (1933-2023) „Назад-напред“. Предлагаме на вашето внимание изказването на преводача на книгата на български език Владимир Дворецки, член на настоятелството на Фондация „Европа и светът“, която издаде тези мемоари.

Ваши превъзходителства,

Уважаеми колеги,

Дами и господа,

Благодаря ви, че дойдохте на премиерата на българското издание на мемоарната книга на Кевин Айърланд „Назад-напред“, на която имам честта да съм преводач.

На първо място, трябва да благодаря на съпругата на Кевин професор Джанет Уилсън, която повярва в екипа на Фондация „Европа и светът“ и като носител на авторските му права ни разреши да преведем на български език, да отпечатаме и разпространим това издание. Тя дойде тук, в София, специално за това събитие от Оксфорд, където живее, заедно със сестра си Джули, която пристигна от Австралия. Нека да ги поздравим за този жест!

Публиката ръкопляска на проф. Джанет Уилсън и сестра й Джули Уилсън, която за случая е облакла лилава риза на Кевин Айърланд

Защо всъщност се заехме с тази тежка задача – да издадем мемоарите на един новозеландски поет, когото много малко българи познават, макар да има 27 стихосбирки и да е удостоен с Ордена на Британската империя за приноса си към литературата? Всъщност и аз самият не бях чувал нищо за Кевин Айърланд до ноември 2022 г. Тогава ми попадна онлайн публикация в новозеландско литературно издание – откъс от биографията на писателя Морис Шадболт. В него се описваше един съдбоносен епизод от живота и на Шадболт, и на неговия приятел Айърланд. Най-интересното за мен бе, че тази драматична случка с двамата новозеландци се е разиграла в София, България, през лятото на 1959 г.! По онова време Шадболт се намира в нашата столица, тъй като има връзка с известната преводачка Жени Божилова (по-късно съпруга на писателя Николай Хайтов). Той кани на гости Кевин и младият поет тръгва с влак от Лондон за София. Няма да цитирам описанието му на кошмарното пътуване с „Ориент Експрес“ през бивша Югославия, то си заслужава да го прочетете на спокойствие, авторът му е посветил цяла глава в мемоарите си. По-важното е това, което се случва в кафенето на софийския хотел „Славянска беседа“, и което е описано както в биографията на Шадболт, написана от литературния критик д-р Филип Темпъл, така и в „Назад-напред“. Докато Морис и Кевин се разхождат из центъра на София, от кафенето им махат група младежи, с които писателят се е запознал по-рано. Те отиват при тях и тогава младият новозеландски поет вижда сред компанията красивата студентка по кинознание Дона Маринова, която оприличава на двойничка на Ингрид Бергман. Кевин се влюбва от пръв поглед в нея и веднага й предлага брак на френски език. От изненада Дона получава крампа на крака и пада, след което е откарана в болница, но междувременно се съгласява да се омъжи за чаровния новозеландец. Нека да ви прочета откъс от „Назад-напред“, в който се описва тази сцена, която ми напомня за романтична комедия с Джулия Робъртс и Хю Грант:

(откъса може да прочетете тук)

Дона и Кевин сключват граждански брак и заживяват в доста пренаселения апартамент на семейство Маринови на ул. „Цар Иван Шишман“ №35. Но тази любовна история се развива на фона на раздялата на Морис и Жени. Кевин донася на своя приятел фаталната вест, че съпругата му е бременна с поредното дете. Това принуждава Шадболт да сложи край на връзката си с Жени. Той описва сцената на раздялата им в разказа „Тенк ю, гудбай“, публикуван в неговия сборник „Новозеландците“, който дава старт на възходящата му литературна кариера. Както изтъква Кевин в „Назад-напред“, именно този пробив на неговия приятел го подтиква да подготви първата си стихосбирка „Лице в лице“, публикувана през 1963 г. По онова време той вече е в Лондон заедно с Дона. Тогавашните български власти са му разрешили да я отведе със себе си, след като той е работил повече от година като езиков редактор-стилист на англоезичните издания на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина. Кевин Айърланд предлага една доста сатирична картина на дейността на тази институция, чиято основна задача е била да пропагандира зад граница „постиженията“ на социалистическа България. Той обаче пише със съчувствие за своите колеги, които работят в Комитета. Сред тях трябва да се изтъкне англицистката Маргарита (Марго) Алексиева, дъщеря на дългогодишния ни посланик в Лондон Панчо Хаджимишев, която е била възпитавана от английска гувернантка. Както ми писа Кевин в имейл, малко преди да почине преди година, Марго Алексиева е била основният му помощник при превода на стиховете на Ботев, тъй като е владеела до съвършенство и българския език на ХIХ век, и английския език от същата епоха. Тези преводи са издадени от Агенция „София прес“ през 1974 и 1982 г., като редактор на книгата е англицистката Теодора Атанасова, сестра на Маргарита Алексиева. В „Назад-напред“ се разказва за предисторията на това издание. Първоначално е било предвидено преводът на стиховете на Ботев да се възложи на шотландския поет комунист Хю Макдърмид. Той бил поканен в България заедно със съпругата си. Властите им устроили разкошно посрещане и обиколка из страната. Те дали на Макдърмид подстрочник (буквален превод) на стиховете на Ботев и се надявали той да ги преведе на английски по такъв начин, че нашият поет революционер да заеме заслуженото си място в световния пантеон. Български чиновник повдигнал този въпрос на официална вечеря, която била дадена в София в чест на шотландеца, и на която присъствал и Кевин Айърланд. Както описва този епизод новозеландският автор в „Назад-напред“, Макдърмид отказал ангажимента, тъй като според него Ботев бил под нивото на Байрън и той нямал време да се занимава с „боклуци“. При тази обида за националния ни поет писателят Васил Попов, голям приятел на Кевин и бивш боксьор, скочил и едва не ударил шотландеца. Само трезвата намеса на младия новозеландец предотвратила очертаващата се трагична развръзка.

След това фиаско шеф от Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина възложил на младия новозеландски поет да преведе стиховете на Ботев. Кевин се опитал да откаже, като предложил вместо това да преведе стихове на Яворов. Чиновникът обаче заявил „Или Ботев, или нищо“, и новозеландецът трябвало да се съгласи. Кевин Айърланд заяви пред мен, че специално е прегледал своя превод на стиховете на Ботев, и е установил, че той е издържал проверката на времето. Това се потвърждава и от популярността на неговите преводи, които често се постват в интернет, но обикновено се „спестява“ името на преводача.   

Теодора Атанасова е редактор и на друга книга с преводи на Кевин Айърланд, издадена от „София прес“ през 1970 г. – двуезичното издание на 10 стихотворения на Елисавета Багряна. Новозеландският поет обаче бе недоволен от тази публикация. Според него издателството е използвало погрешка най-грубите чернови на преводите му. Той специално направи корекции в екземпляра от книгата, който ми изпрати от дома си в Окланд малко преди смъртта си. Същото е сторил и с екземпляра, който е депозирал в Националната библиотека на Нова Зеландия.

Някой може да си зададе въпроса, защо тогавашните български власти са оказали такова високо доверие на един млад новозеландец, който още не е бил издал и една стихосбирка? Това наистина е така, но резултатът е повече от добър. По онова време Кевин Айърланд е бил връстник на Ботев, и може би това му е помогнало да пресъздаде неговата поезия на английски език. Когато прочетох неговия превод на „До моето първо либе“, усетих истинска любовна емоция. Запитах го с имейл дали на времето не е вложил в превода чувствата си към Дона, но той не ми отговори – както става ясно от „Назад-напред“, раздялата им дълго време му е тежала. Още първата глава е посветена на случайната им среща в Лондон след развода им, когато Кевин не я разпознава и изпитва сериозни угризения за това. Но тази мемоарна книга е с нелинейна структура, както подсказва названието й, авторът скача назад и напред във времето. Това може да затрудни някой по-традиционен читател, но човек може да се ориентира по заглавията на главите за какво става дума в тях.

Кевин Айърланд има пълното право да е критичен и саркастичен спрямо дейността на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина, който издавал на чужди езици абсурдно лъскави списания, пълни със статии за неуморния труд на работниците в заводите и селяните в ТКЗС-тата. Но, може би от скромност, новозеландският поет пропуска да отбележи, че сред тоновете от журналистическа плява може да се намерят истински бисери, и това е основно негова заслуга. Освен стиховете на Ботев и Багряна, той е превел и други важни творби на българската литература като поемите „Опълченците на Шипка“ и „Паисий“ на Вазов, откъс от поемата „В меката есен“, стихотворения на Смирненски, Вапцаров, Блага Димитрова, Дора Габе и др. Всички те са публикувани в списания от рода на „Bulgarian Horizons”, “Bulgarian Resorts”, “New Bulgaria”, “Obzor” и т. н., издавани от въпросния комитет и наследника му – Агенция „София прес“, през 60-те, 70-те и дори 80-те години на ХХ в. Аз успях да издиря само няколко от неговите преводи на стихове, тъй като част от тези пропагандни списания са изхвърлени от фондовете дори на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ и може да се намерят само в някои библиотеки в САЩ.

В „Назад-напред“ Кевин Айърланд изпъстря повествованието със свои стихове, някои от които са свързани с България. „Есен в изгнание“ например описва типичен софийски пейзаж:

(Превода на стихотворението може да прочетете тук)

Макар да пише предимно поезия, в „Назад-напред“ Кевин Айърланд споменава само български писатели, но не и поети. Той обаче изтъква, че при престоя си у нас е пробвал да пише стихотворения „по източноевропейски маниер… с кодирано послание“, т. е. с езопов език. Той публикува в мемоарите си едно от тях – „Сянка“.

 

Не знаех,

че в мрака

сенките са бели:

в беззвездната тъма

нищо не блести,

само нейната светлина.

Не знаех,

че сянката, а не блясъкът

прави контурите ясни,

нямаше нищо

безплътно като сянка,

докато тя не дойде.

Ту слънце, ту звезда,

но никога скучна,

показва черното с бяло:

не знаех,

че в мрака

сянката е светлина.

„Назад-напред“ дава широка картина на живота на нашите сънародници у нас и в емиграция през 60-те и 70-те години на ХХ в. На първо място авторът описва както своите преживелици в социалистическа България, така и приятелите си – Васил Попов (който го обезсмъртява в своя роман „Времето на героя“ в образа на ирландския поет Патрик), Цветан Стоянов, Георги Марков, Рангел Вълчанов и др. Не по-маловажни са и живописните пасажи, в които Кевин Айърланд разказва за бита на обикновения българин. От „Назад-напред“ можем да узнаем за отминали и забравени обичаи, например как е било напълно приемливо да помолиш свой приятел на улицата да ти заеме всичките пари, които носи, и да му ги върнеш по-късно под формата на почерпка, евентуално като вземеш заем от другиго. Но младият новозеландец не се движи само в кръга на софийската бохема. От мемоарите му се вижда, че той е обикалял из цялата страна, възползвайки се от коли на негови сънародници (тогава автомобилите са били недостижим блян за повечето българи). Кевин Айърланд описва майсторски случайната си среща с група каракачани, които не познават парите, и посещението си в село, където жените отглеждат жаби, а мъжете им по цял ден пиянстват в механата. Той разказва апетитно и за българската кухня, но при част от рецептите, например за мусаката, паметта му изневерява.

От зоркото око на новозеландския литератор не убягва и промяната, която се е осъществила в България за по-малко от десет години, откакто е напуснал страната. Той с тъга отбелязва, че през лятото на 1969 г. магазините в София вече се зареждат с камиони, а не с конски каруци, както при първия му престой у нас. Кевин пише, че му е липсвала миризмата на селски двор, която е била характерна за нашата столица през периода 1959-1961 г. Въздухът навън бил неприятен за дишане, тъй като къщите се отоплявали с въглища и атмосферата била като в Лондон по времето на Дикенс. Авторът разкрива и тежката политическа обстановка в страната, контролирана от комунистическата върхушка начело с Тодор Живков с помощта на тайните служби, простите, но отмъстителни униформени милиционери и наглите бюрократи. Един от най-силните моменти в мемоарната книга е срещата на „Великия диктатор“ с група български писатели в почивната им станция край Варна, на която Кевин е станал очевидец. Тази сцена, която според мен не е описвана никъде другаде, е на равнището на най-добрите епизоди от „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков. Аз вече публикувах в сайта на Фондация „Европа и светът“ мой превод на част от въпросната глава, но не мога да се въздържа да ви прочета откъс от нея:

(Откъса може да прочетете тук)

Голяма част от „Назад-напред“ е посветена на лондонския период на Кевин Айърланд. По време на брака му с Дона вратите на дома им в квартала Клапам – в съседство до къщата на Георги Марков, е бил широко отворен както за бедни командировани български интелектуалци (които му се отблагодарявали с луканка и кубински пури), така и за наши политически емигранти като контрабасиста от Лондонския симфоничен оркестър Пашанко Димитров (известен с книгите си за цар Борис Трети и княгиня Клементина) и журналиста от българската редакция на Би Би Си Тодор Лирков. Както твърди Кевин в „Назад-напред“, последният имал дарбата да усеща кога се отваря бутилка вино и веднага му идвал на гости. Авторът отделя доста пасажи и за приятелството си с големия наш интелектуалец Петър Увалиев (Пиер Рув), братовчед на Дона и бивш български дипломат, който помага на младото семейство да си намери свой дом. В знак на благодарност новозеландецът се съгласява да стане редактор на монографията на Пиер за семантиката на картините на Търнър, която нашият изкуствовед е написал първоначално на френски.      

Както става ясно от мемоарната книга, Кевин Айърланд помага много и на своя приятел Георги Марков, като пише сказки на културна тематика за неговото предаване по българската емисия на Би Би Си. Новозеландският литератор освен това превежда на английски неговата пиеса „Архангел Михаил“, която получава награда на международния театрален фестивал в Единбург през 1974 г. Това вероятно е първото голямо отличие за български писател, получено половин век преди Букъра за „Времеубежище“ на Георги Господинов в превод на Анджела Родел!

След като пристига в Лондон заедно с Дона, Кевин Айърланд очаква да се наслади на свободата след престоя си в България. Той обаче описва в „Назад-напред“ как е изживял нещо като „дежа вю“ при сблъсъка си с британската бюрокрация и синдикатите в печатарския бизнес. Но въпреки смесените чувства, с които си припомня социалистическа България, Кевин често посещава приеми в нашето посолство, тъй като Дона има желанието да й позволят да контактува с близките си в родината. Той обаче прекъсва връзките си с българската дипломация след убийството на Георги Марков. Кевин Айърланд описва в „Назад-напред“ интересни подробности за британското следствие за това покушение и дори изтъква, че негов познат е подпитвал за маршрута на нашия писател, когато отива и се връща от работа в Би Би Си. За съжаление, авторът не разкрива кого точно е подозирал в съучастие в убийството. В средата на 80-те години на ХХ в. Кевин Айърланд решава да се завърне в родината си, след като напуска със солидно обезщетение в. „Таймс“, където е работил като коректор близо 20 години. Преди обаче да потегли за Нова Зеландия, той си купува имот в Ирландия, откъдето е част от рода му по майчина линия, но не успява да пусне там корени поради конфликт с местната полиция. Дори когато се връща в родината си, поетът пак има проблеми поради завистта на местните си колеги, но успява да се наложи и дори оглавява новозеландския ПЕН-клуб. Той продължи да пише и издава книги почти до смъртта си, и наистина бе един от най-обичаните автори в Нова Зеландия.

Владимир Дворецки

Още по темата на сайта ни:

Пет дена в София, които върнаха паметта за Кевин Айърланд

Почетохме в София паметта на преводача на Ботев на английски Кевин Айърланд

Преводачът на Ботев и Багряна на английски почина тихо насред буря

Как новозеландецът Кевин Айърланд стана преводач на Ботев и Багряна на английски

Връзките на новозеландския поет Кевин Айърланд с България

Откъси от мемоарната книга „Назад-напред“ на новозеландския поет Кевин Айърланд

Юбилейно за Кевин Айърланд, майсторът на стиха от Нова Зеландия

Мемоарите на Кевин Айърланд отпътуваха за Испания

Мемоарите на Кевин Айърланд вече са достъпни за българските читатели