Новозеландският писател описва впечатленията си от нашата страна в пътепис, публикуван в списание „Ландфол“

В предишни публикации на нашия сайт ви запознахме с „българската връзка“ в живота и творчеството на новозеландския писател Морис Шадболт (1932-2004), един от създателите на съвременната литература на Нова Зеландия. Акцентът бе основно върху любовта му към изтъкнатата преводачка Жени Божилова-Хайтова (1928-2014), както и приятелството му с новозеландския поет Кевин Айърланд (1933-2023), който благодарение на неговата покана да му погостува в София се оженва за българката Дона Маринова и става преводач на английски на Ботев, Багряна и редица други наши творци (виж тук: София през 1959 г. – любовен магнит за новозеландски писатели). След като през 1959 г. научава, че жена му пак е бременна, Шадболт е принуден да скъса с красивата Жени. Той описва раздялата им в разказа си „Тенк ю, гудбай“, публикуван в първата му книга „Новозеландците“ (Лондон, 1959), получила възторжен отзив от английския писател Алън Силитоу. Аз преведох това произведение и го публикувах тук: „Тенк ю, гудбай“ – разказ от новозеландския писател Морис Шадболт. Това вероятно е първият превод на негова творба на български език (при търсенето в електронния каталог на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ не открих нищо от него).

Както обаче установих неотдавна, „Тенк ю, гудбай“ не е единствената творба на Морис Шадболт, пряко свързана с нашата страна. През 1958 г. авторитетното новозеландско литературно списание „Ландфол“ публикува във втората си книжка за годината негов пътепис, озаглавен „Китай, Русия, България: едно пътешествие“. В своите „Бележки“ главният редактор Чарлз Браш пояснява, че ръкописът (завършен в Лондон на 21 ноември 1957 г.) е бил изпратен до редакцията по пощата и затова е пристигнал прекалено късно, за да може да бъде включен в последната книжка за годината. Според Браш обаче пътеписът не е загубил нищо от забавянето, тъй като той „разширява познанията ни за условията, при които работят писателите в Русия днес, и за тяхната дълга смела борба за свобода на изразяване“. Това с пълна сила важи и за ситуацията в България, на която е посветена третата и заключителна част от тази творба на Шадболт.

Както отбелязва авторът в самото начало на пътеписа, обиколката му из Азия и Европа е продължила „Един месец в Китай, два месеца в Съветския съюз, и шест седмици в България“. Поводът да се отправи на това пътешествие е, че е бил поканен да представлява Нова Зеландия на VI Световен фестивал на младежта и студентите в Москва. Тогава, в разгара на Хрушчовото „размразяване“, в съветската столица пристигат 35 000 чужденци. Трябва да се изтъкне, че първоначално Шадболт е с леви убеждения, но след смазването на унгарското въстание през 1956 г. той възприема по-критични позиции спрямо СССР и „социалистическия лагер“. Въпреки резервите си спрямо режима, той пише възторжено за срещите си с писатели и други интелектуалци в Съветския съюз и България. Основната част от пътеписа е посветена на пребиваването му в Русия и най-вече в Москва. Впечатленията му от нашата страна са описани в последните три страници от 18-страничния текст.

„Ако оставям България за накрая, и я споменавам само накратко, това не е, защото подценявам значението на Източна Европа, този трети и несигурен сектор от комунистическия свят, който посетих. Различни източници ме караха да очаквам една непроницаема малка сталинистка държава; не намерих нищо подобно. Вместо това открих кипеж от идеи, бурни нагласи спрямо изкуството и литературата, и много приятно гостоприемство и разговори“, обяснява писателят. Шадболт подчертава, че българските интелектуалци са били наясно със значението на събитията в Полша и Унгария. Той дава като пример, че докато бил у нас, официозният литературен вестник „Литературен фронт“ публикувал драматичен разказ, написан от един от по-неортодоксалните млади полски писатели, за бунтовете в Познан (през юни 1956 г., когато работническите протести са смазани от армията с няколко десетки жертви и стотици ранени – б. а.). Според Шадболт, критиката на българските творци спрямо статуквото все още често била непряка. Например новата комедийна пиеса на сатирика Борис Априлов (1921-1995) нападала оставащите прояви на култа към личността, под формата на модерна версия на притчата за новите дрехи на краля (вероятно става въпрос за пиесата „Кралят е гол!“, (или „Новите дрехи на краля“), където Вълко Червенков обидено разпознава себе си – б. а.). Новозеландският писател споменава изрично и „талантливия“ Радой Ралин. Той пише, че поетът критикува непряко бавно действащия Централен комитет на БКП в едно свое стихотворение за месец април. Шадболт пояснява за своите читатели, че това е „месецът, през който този комитет се събрал, за да обсъди изкуството и литературата“ (макар т. нар. Априлски пленум да е имал и други задачи – б. а.). Новозеландският автор обаче пояснява, че този април „не довел до обещаната пролет“. В друго свое стихотворение Ралин се обръщал към приятелите си, които винаги ще му бъдат верни, които винаги поставят личната лоялност над публичната, и които няма да го предадат, когато се издигнат. Този мотив напомнил на Шадболт за мисълта на английския писател Едуард Морган Форстър: „Ако трябва да избера между това, да предам страната си или да предам свой приятел, надявам се да имам куража да предам страната си“.

Новозеландският разказвач отделя специално място и на Васил Попов (1930-1980) – „многообещаващ млад писател, с когото се срещнах в Москва“. Този наш автор, последовател на Хемингуей, който е бил и добър приятел на Кевин Айърланд (виж тук: Връзките на новозеландския поет Кевин Айърланд с България), отправял още по-силни нови послания. „Той ми прочете в груб превод един свой нов разказ за ветеран на БКП, който прекарал три дълги периода от живота си в затвора за политически грехове – първо по време на местните фашисти, после при нацистите, и накрая, по ирония на съдбата, по време на управлението на собствената му Партия. Това бе едно дълбоко затрогващо произведение“, подчертава Шадболт. Не е ясно за кой разказ на Васил Попов става въпрос, и дали той е бил публикуван изобщо.

Шадболт коректно предупреждава читателите си, че става въпрос за тесен сегмент от съвременната българска литература, тъй като голяма част от нея нямала кой знае каква пряка връзка с политическата действителност. Но поради краткия си престой у нас и недостатъчните си познания по въпроса той излиза с неправилно твърдение за „Емил“ (всъщност Емилиян) Станев, тогава главен редактор на „Литературен фронт“, че пише „само за животни и за света на природата в особено лиричен и индивидуален дух“. Шадболт научил, че скоро предстояло да бъде издаден в Англия преведен сборник разкази от Станев. Вероятно става дума за The Peach Thief And Other Bulgarian Stories (Крадецът на праскови и други български разкази), който излиза от печат едва през 1968 г. в лондонското издателство „Касел“ в превод на Радост Придам (дъщеря на литератора Йордан Сливополски-Пилигрим – б. а.) и Джийн Морис. Този сборник обаче, освен произведения на Емилиян Станев, съдържа и творби на Димитър Талев, Елин Пелин и Павел Вежинов.

Новозеландският писател разказва и за срещата си с поета Ламар (официалният псевдоним на Лалю Маринов Пончев (1898-1974) – б. а.), който тогава бил секретар на Съюза на българските писатели. Шадболт не пропуснал да похвали „Ландфол“, че е едва ли не единственото издание, което носи факела на високите стандарти в литературата. Ламар бил изненадан и впечатлен. Той заявил, че би искал да може да каже същото поне за едно българско списание, тъй като нашите издания били миш-маш от творби на утвърдени автори и недоизкусурени произведения на сравнително нови имена. Шадболт обаче допълва в пътеписа си, че от хора, чието мнение ценял, научил, че голяма част от новите творби били извънредно енергични и свежи като изказ и че имало много наистина обещаващи млади писатели. Шатболт споделя, че докато е бил в София, често са го канели на гости и там обикновено са присъствали поне двама-трима от тези млади литературни надежди.

Шадболт отделя внимание и на изкуството в България, в което доскоро преобладавала официалната линия, но тя изтънявала. Той се срещнал с испанския художник политемигрант Хосе Санча (1908-1984), който живял доста години у нас. Хосе (който е създател на логото на Сатиричния театър – б. а.) му разказал, че през първите години от престоя му ярките му, колоритни картини, изобразяващи български села и пейзажи, били зле посрещани, тъй като критиците се страхували, че влиянието му сред българските художници ще нарасне. През последните години обаче творбите му се радвали на голямо търсене на изложбите. Произведенията на много други български художници също били излагани за пръв път, след като с години били засенчвани от „сивия облак на социалистическия реализъм“. Шадболт си спомнил за един художник, който на шега му се представил като „добър член на комунистическата партия, лош социалистически реалист, но добър художник“.

Шадболт, който е бил и кинорежисьор, твърди, че България – „една малка, предимно селска страна с осем милиона жители, която никога не е била благословена с просперитет, засрамва и Австралия, и Нова Зеландия“ във филмопроизводството. Той отбелязва, че преди Втората световна война едва ли можело да се твърди, че съществува българско кино. В края на 50-те години обаче то вече процъфтявало – както при игралните, така и при документалните филми. Производството на игрални филми нараствало с всяка година. Документалните обаче постигали по-високо качество, имали награди от международни фестивали. Повечето от игралните били тромави, както трябвало да се очаква от една млада киноиндустрия, но се подобрявали с бързи темпове.

В заключение Шадболт пояснява, че историческата ситуация в България е много по-различна от тази в Полша и Унгария. След като разказва накратко историята на страната ни от 1876 г. насам, той подчертава, че българите изпитвали благодарност към Русия и СССР. И те обаче искали своя собствена форма на социализъм, с повече демокрация и по-малко дразнещи ограничения над личната свобода. Новозеландският писател отбелязва, че макар промените в България са по-бавни и по-малко драматични, отколкото в други източноевропейски страни, те също имат голямо значение. Той останал с впечатлението, че след вдигането на някои ограничения, българите пътували повече. Макар да обичали и уважавали собствената си култура, много от тях били откровено космополитни по външен вид, облеклото им не се отличавало от това на западноевропейците. „Те искат и имат нужда от все повече контакти с техни колеги във Франция, Великобритания, и САЩ – и, да, в Австралия и Нова Зеландия. А кои сме ние, за да им откажем това?“, задава риторичен въпрос авторът.

Трябва да се отбележи обаче, че по време на краткото си пребиваване у нас Шадболт е контактувал основно с елита на българската социалистическа интелигенция, който се ползваше с големи облаги, включително и по отношение на пътуванията в чужбина. За обикновения българин до 1989 г. бе почти невъзможно да посещава западни  страни.

Владимир Дворецки

Сродни публикации на сайта ни:

София през 1959 г. – любовен магнит за новозеландски писатели

: „Тенк ю, гудбай“ – разказ от новозеландския писател Морис Шадболт

Връзките на новозеландския поет Кевин Айърланд с България

Източник: www.evropaworld.eu