Миналата година се навършиха сто и десет години от рождението на поета Никос Кавадиас (1910-1975). Наричан „поет на морската шир, на далечните хоризонти”, прекарал голяма част от живота си като моряк-радист на презокеански кораби, Кавадиас е роден на 11 януари 1910 в Николск-Усурийски (област Харбин в Манджурия), където баща му е поддържал търговска кантора за снабдяване с продоволствия, предимно на руската царска армия. Родителите му са от остров Кефалония в Йонийско море. През 1914 г., с избухването на Първата световна война, семейството се завръща в Гърция, а бащата се занимава още известно време със своето предприятие, до пълното му разоряване.

През 1928 г. Никос Кавадиас поема на първото си морско пътешествие като юнга. От 1954 до 1974 г. пътува непрестанно със съвсем кратки прекъсвания. Основните му произведения са стихосбирките „Марабу” (1933), „Морска омара” (1947), „На вахта” (1954), „Траверс” (1975), повестта „Ли” (1987), „На войната/ на коня ми” (1987). Песните на композитора Танос Микруцикос са запечатали стиховете му дълбоко в паметта на всеки грък.

На снимката вляво е корицата на стихосбирката „Морска омара” (1947), на която е поместена рисунка от известния гръцки художник – Янис Царухис (1910-1989), приятел на Кавадиас и на цяло съзвездие гръцки литератори Одисеас Елитис, Андреас Ембирикос, Никос Гацос и др. Оригиналът на рисунката е в архива на Елга Кавадиа, племенница на поета и наследница на авторските му права. О същия архив са и двете снимки на поета в настоящата публикация.

В литературната история на Гърция Кавадиас е смятан за поета на морето, на непостижимата любов, но и на атмосферата, породена от отношенията между моряците и жените по пристанищата, между хората с различен културен статус. Метафората на плаването и морската стихия е определяща за неговата поезия, а основните мотиви в творчеството му са жестоката самота на душата, отчаяното бягство в една постоянно несбъдната любов, разяждащото агонизиране заради безвъзвратния ход на времето и смъртта. Емблематичен за тези терзания е стихът му: „Освен родната ти майка, за тебе никой няма да си спомни в туй страховито и погибелно пътуване”.

Един съвременен Одисей. С тази разлика, че Кавадиас не е мечтал никога за завръщане на сушата, не е тъгувал за своята Итака. Напротив, копнеел е да се потопи „в някое дълбоко море на далечните Индии”, нещо което не успява да осъществи и издъхва на сушата, в Атина. Завръща се от последното си плаване през декември 1974 и веднага започва да подготвя издаването на третата си стихосбирка, която обаче не доживява да види отпечатана. Умира ненадейно на 10 февруари 1975, от мозъчен инсулт. В бележника му са намерени последни стихове, излезли изпод ръката му.

Радистът на товарните кораби (на снимката), поет и писател на странстването, любител на морето, пристанищата и жените, приятел и брат с моряците на корабите, не се числи към онези поети, които възхваляват Гърция, природата, историята, народа й. Той не описва условията, които царят в родината му в периода от 1930-1970 г., освен в две-три стихотворения, които не са включени в стихосбирките му. Копнеещ „да прекоси смътната линия на хоризонта“, както пише в едно свое стихотворение, няма да го откриете в Егейско море или на някой гръцки остров. Кавадиас е постоянно в движение. Намира се някъде между Перу и Далечния изток, между африканския бряг и Атлантика, на път от Пирея към Марсилия, Аден, от Билбао за Суонзи през Бискайския залив, към незнайното пристанище Port Salut, както пише в посветено на него стихотворение неговата преводачка на английски, поетесата, музикант и университетски преподавател Гейл Хорст-Уорхафт. Нейни авторски стихове сме публикували на сайта ни в превод от английски на Здравка Михайлова. Съпругът на Гейл, Зелман Уорхафт, предостави специално за тази публикация свои морски пейзажи, които може да видите по-горе.

Здравка Михайлова

Непубликувано стихотворение написано от Никос Кавадиас, когато е бил 19 годишен:

 

ОБИЧАМ

 

Обичам всичко тъжно на този свят,

Замъглените очи, болнавите хора,

Сухите оголени дървета и пустите паркове,

Мъртвите градове, трижди мрачните местности.

Приведените пътници които с дисаги през рамо

Поемат към далечен град.

Слепите музиканти сред уличната врява,

Бедняците, нехранимайковците, гладуващите

Бледите момичета неизменно очакващи

Рицаря когото са видели една нощ насън

Да се появи в дъното на безкрайния път

Спящите лебеди върху белите им криле

Корабите заминаващи на ново пътуване

И не е съвсем ясно дали някога ще се завърнат обратно

Обичам ги и бих искал с тях да отплавам и аз,

И въобще да не се завърна

Обичам разплаканите, красиви жени

Загледани в далечината, в печално съзерцание.

Обичам аз на този свят всичко що е разплакано

Понеже то прилича на самия мен.

 

Превод от гръцки: Здравка Михайлова

По-долу публикуваме и оригинала на стихотворението на гръцки с уточнението, че на 9 февруари се отбелязва Международния ден на гръцкия език. На тази дата е роден големият поет на Гърция Дионисиос Соломос, автор на гръцкия национален химн.

Αγαπάω

(Ένα αδημοσίευτο ποίημα που έγραψε ο Νίκος Καββαδίας όταν ήταν 19 χρονών)

Αγαπάω τ’ ό,τι θλιμμένο στον κόσμο,

Τα θολά τα ματάκια, τους άρρωστους ανθρώπους,

Τα ξερά, γυμνά δέντρα και τα έρημα πάρκα,

Τις νεκρές πολιτείες, τους τρισκότεινους τόπους.

Τους σκυφτούς οδοιπόρους που μ ένα δισάκι

Για μια πολιτεία μακρινή ξεκινάνε.

Τους τυφλούς μουσικούς των πολύβουων δρόμων,

Τους φτωχούς, τους αλήτες, αυτούς που πεινάνε

Τα χλωμά τα κορίτσια που πάντα προσμένουν

Τον ιππότη που είδαν μια βραδιά στο όνειρό τους

Να φανεί απ τα βάθη του απέραντου δρόμου

Τους κοιμώμενους κύκνους πάνω στ’ ασπροφτερό τους

Τα καράβια που φεύγουν για καινούρια ταξίδια

Και δεν ξέρουν καλά αν θα γυρίσουν ποτέ πίσω

Αγαπάω, και θα θελα μαζί τους να πάω,

Κι ούτε πια να γυρίσω

Αγαπάω τις κλαμένες, ωραίες γυναίκες

Που κοιτάνε μακριά, που κοιτάνε θλιμμένα.

Αγαπώ σε τούτον τον κόσμο ό, τι κλαίει

Γιατί μοιάζει με μένα.”

 

Източник: www.evropaworld.eu